Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети февруари
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с.
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №278 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на
ответниците Г.С.Т. и М.М.Т. срещу решение от 15.09.2017 г. по гр.д. №81410/2015
г. на Софийския районен съд, 70 състав, с което е допуснато извършването на
делба на недвижими имоти: ДВОРНО МЯСТО с площ от 300 кв.м., съставляващо УПИ
V-826 от кв.326 по ПУП на гр. София, в местн. „Левски“, комплекс „Ботевградско
шосе ІІ част“, при граници: ул. „Летоструй“, УПИ VІ-827, УПИ ХХVІ-825, УПИ
ХХVІІ-824 и УПИ ІV-822, ведно с изградената в дворното място ЖИЛИЩНА СГРАДА със
застроена площ от 71,90 кв.м., представляваща северозападната половина от
сграда-близнак, състояща се от мазе и етаж от две стаи, кухня, хол,
баня-тоалетна, входно и черно антре, вътрешно стълбище за мазето и стъпала с
площадка за входа към улицата при граници: на север, запад и юг – дворното
място, а на изток – сградата-близнак, ведно с всички подобрения и приращения в
дворното място, включително изградената в мястото без строително разрешение и
без признат статут на търпимост ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с площ от около 40
кв.м., състояща се от стая, кухня, антре и баня при съседи: на север и запад –
дворното място, на изток – УПИ VІ-827 и на юг – УПИ ХХVІ-825, между С.Б.Г., Б.И.Г.,
и Г.С.Т., при квоти за С.Б.Г. – 5/12 ид.ч., за Б.И.Г. – 1/12 ид.ч., и за Г.С.Т.
– 6/12 ид.ч., като е отхвърлен искът за делба на имотите, предявен срещу М.М.Т.,
както и е отменен на основание чл.537 ал.2 ГПК издадения по реда на чл.587 ГПК
нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание
наследство и давностно владение №13, том І, рег. №687/2012 г., дело №77/2011 г.
от 23.02.2012 г., издаден по реда на чл.587 ал.3 ГПК на А.М., нотариус с №127
на НК, с район – СРС, в частта, с която М.М.Т. била призната за собственик на
основание давностно владение и наследство на следния недвижим имот, находящ се
в дворното място с площ от 300 кв.м., съставляващо УПИ V-826 от кв.326 по ПУП
на гр. София, в местн. „Левски“, комплекс „Ботевградско шосе ІІ част“, при
граници: ул. „Летоструй“, УПИ ІV-822, УПИ ХХVІІ-824, УПИ ХХVІ-825, и УПИ
VІ-827, а именно ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ от 71,90 кв.м., представляваща
северозападната половина от сграда-близнак, състояща се от мазе и етаж от две
стаи, кухня, хол, баня-тоалетна, входно и черно антре, вътрешно стълбище за
мазето и стъпала с площадка за входа към улицата, при граници: на север, запад
и юг – дворното място, а на изток – сградата-близнак, както и ведно с всички
подобрения и приращения в дворното място, включително изградената в мястото без
строително разрешение и без признат статут на търпимост ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА
СГРАДА с площ от около 40 кв.м., състояща се от стая, кухня, антре и баня при
съседи: на север и запад – дворното място, на изток – УПИ VІ-827 и на юг – УПИ
ХХVІ-825, и в частта, с която Г.С.Т. бил признат за собственик на горните
недвижими имоти на основание давностно владение и наследство над 6/12 ид.ч.
В жалбите се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните
правила, и необосновано. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е достигнал до извода, че не са установени
действия по завладяване на процесните недвижими имоти. Поддържат, че от
събраните по делото доказателства е установено, че ищецът Г.С.Т. от раждането
си, а ищецът М.М.Т. – от 1980 г., живеят в процесните недвижими имоти и ги
владеят. Предвид изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск за делба. Претендират
разноски.
Въззиваемите
С.Б.Г. и Б.И.Г. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбите и молят първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Спорът в настоящето
производство е съсредоточен върху това дали ответниците са собственици на процесните недвижими имоти на основание изтекла в
тяхна полза придобивна давност. Въззивната инстанция споделя изцяло изводите на
СРС, че релевираното в срока за отговор възражение за придобивна давност по
отношение на процесните имоти, част от които са придобити от ищците по
наследство, е неоснователно.
Възражение за изтекла придобивна давност
може да бъде уважено, когато са налице елементите на фактическия състав на
чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице и то установени при пълно и
пряко доказване н процеса. За да се признае на едно физическо лице правото на
изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на
закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг
от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), без
противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е
демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на
пълноправен собственик (аnimus), т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.
Владението е законно, когато съдържа 6 признака: постоянно, непрекъснато,
спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя
собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Разпоредбата на чл.69 ЗС създава
презумцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я
държи за другиго. Съгласно ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на
общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. Когато обаче
съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като
обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и
презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа
власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането
им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част,
той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си. При наследствени имоти се смята, че
сънаследникът владее имота за сметка на всички наследници. В качеството си на
съсобственик, той е владелец на своята идеална част и държател на частите на
останалите съсобственици. Наследникът може да измени основанието на владението
от свое име и от името на останалите наследници, като започне да владее само за
себе си. За да е налице изменение на основанието на неговото владение е
необходимо, той да е предприел действия, които да отричат правото на другите
наследници върху техните части и те да се достигнали до тяхното знание. За да
превърне владението в самостоятелно, той трябва да отблъсне владението на
другите наследници, като владее за себе си и против тяхната воля, а не е
достатъчно само да манифестира неопределено самостоятелността на владението. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само
когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение
още от момента на установяването си /решение №291/09.08.2010 г. по гр.д.
№859/2099 г. на ІІ ГО на ВКС, решение№12/19.02.2014 г. по гр.д. №1840/2013 г.
на ІІ ГО на ВКС, решение №115/28.10.2016
г. по гр.д. №977/2016 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №77/18.06.2018 г. по гр. д. №
3229/2017 г. на II ГО на ВКС и др./.
От събраните по делото доказателства не се
установява категорично и несъмнено, че ответниците са владели процесния
недвижим имот за себе си и че са предприели действия, отричащи правото на
ищците и на наследодателя им М. С.Г.върху имота, достигнали до тяхното знание.
Упражняването на фактическата власт от страна на ищеца Г.С.Т. върху процесния
недвижим имот е продължила на основанието, на което е започнало – наследство,
като същият е бил държател на идеалните части на ищците и и на наследодателя им
М. С.Г., поради което съдът счита за оборена презумпцията на чл.69 ЗС. За да
придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. От събраните по делото доказателства не се
установи категорично и несъмнено, че ответниците са владели процесния недвижим
имот за себе си и че са предприели действия, отричащи правото на ищците и на
наследодателя им М. С.Г.върху имота, достигнали до тяхното знание. Тези
действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин
да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане
на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец
се превръща в съсобственик владелец. Не се установи, че ответниците са
извършили действия, с които са престанали да държат идеалните части от имота за
другите съсобственици и са започнали да ги държат за себе си с намерение за
своене, като тези действия са доведени до знанието на другите съсобственици.
Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се
манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и
установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Не се установиха
действия, които да отрича по явен и недвусмислен начин владението на ищците и
на наследодателя им М. С.Г.. От показанията на разпитаните по делото свидетели
се установява единствено, че преди и след смъртта на наследодателите на ищците
и ответника Г.С.Т., ответниците са живели в спорния недвижим имот, като са го
стопанисвали и са извършвали подобрения в него. Личното ползване на имота и
стопанисването му само по себе си не обективира намерение за владение на имота
за себе си спрямо другите. Отделно от това, от събраните по делото гласни
доказателства се установява, че достъпът до имота по отношение на ищците и на
наследодателя им М. С.Г.не е ограничаван по никакъв начин от ответниците.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск за делба и
квотите на страните в съсобствеността, решението следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемия С.Б.Г. на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство размер на сумата от
600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивниците за прекомерност на
заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По
делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между
въззиваемия С.Б.Г. и адв. Ц., според който въззиваемият е заплатил адвокатско
възнаграждение във въззивното производство в размер на сумата от 2000,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение надвишава минималния размер, изчислен съобразно чл.7
ал.4 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед
фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде намалено до минималния
размер или сумата от 600,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №214530/15.09.2017 г., постановено
по гр.д. №81410/2015 г. по описа на СРС, ГО, 70 състав.
ОСЪЖДА Г.С.Т.,
ЕГН **********, адрес: ***, и М.М.Т., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплатят на С.Б.Г., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 600,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.