№ 11009
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:****
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от **** Гражданско дело № 20231110106632 по
описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на „**** А.С.“ ЕООД да заплати на В. В. Й. сумата от 65 000.00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди- физически и емоционални болки и
страдания, от трудова злополука, настъпила на 23.11.2021г. на работното място на ищцата:
ТР „***“- ТПМ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.11.2021г. до
окончателно изплащане на задължението, сумата от 12 216.60 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от тази трудова злополука, изразяващи се в извършени
разходи за лечение във връзка с нея в размер на 116.60 лева, както и в разликата между
трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала, и действително полученото от нея
обезщетение за временна неработоспособност за периода от 23.11.2021г. до 15.10.2022г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.02.2023г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 1099.08 лева, представляваща обезщетение
за забава върху обезщетението за имуществени вреди, съставляващи пропусната полза, за
периода от 23.11.2021г. до 15.10.2022г.
Ищцата твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение по сключен
помежду им трудов договор от 07.10.2020г., по силата на който заемала длъжността
„охранител“ с място на работа: гр. София, „Топлофикация София“ ЕАД, ТР „***“- ТПМ.
Поддържа, че на 23.11.2021г., около 6 часа, докато изпълнявала служебните си задължения
на така определеното място на работа претърпяла злополука- при обхождане на територията
на охранявания обект се спънала, паднала и получила счупване на горния край на раменната
кост (хумерус), която била призната за трудова с разпореждане на НОИ от 30.11.2021г.
Веднага след инцидента ищцата изпитвала силни билки, поради което била откарана в
УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където била установена получената травма и й била поставена
ортеза за срок от 30 дни. След инцидента не можела да се обслужва самостоятелно битово и
хигиенно, посещавала няколко пъти седмично рехабилитатор, като и към настоящия момент
движенията й с лявата ръка са ограничени, поради което същата не може да извършва
обичайната домакинска работа и да работи както преди трудовата злополука, като освен
това, все още изпитва незатихваща болкова симптоматика. След инцидента ползвала отпуск
1
поради временна неработоспособност през продължителен период, а с експертно решение на
ТЕЛК от 14.10.2022г. пожизнено й била призната трайно намалена работоспособност в
размер на 30 %. Злополуката се отразила негативно и върху психиката й- изпитвала
тревожност, напрегнатост и раздразнителност, променила начина си на живот, ограничила
социалните си контакти, превърнала се в безпомощен и агресивен човек. Наред с това, в
периода от 23.11.2021г. до 15.10.2022г. претърпяла и имуществени вреди, формирани от
разликата в трудовото възнаграждение, което би получавала, в случай че злополуката не бе
настъпила, от една страна, и реално полученото от общественото осигуряване обезщетение
за временна неработоспособност, от друга, а и изразяващи се в извършени от нея разходи
във връзка с увреждането. При тези доводи претендира процесните вземания, законна лихва,
обезщетение за забава, както и разноски за настоящото производство.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените искове, поддържайки, че настъпилата
злополука не следва да се приема за трудова, тъй като в случая ищцата умишлено се
отклонила от възложената й трудова функция, като вместо да изпълнява задълженията си на
пост 1 в процесния топлорайон, на който била разпределена за целия месец и който бил
стационарен, тя извършвала обход, какъвто извършвали охранителите, разпределени на пост
2. В условията на евентуалност това нейно поведение, както и придвижването й в рамките
на топлорайона през тъмната част от денонощието, без да използва зачислените за всеки от
охранителните постове фенери, респ. прожектори, работодателят сочи като проява на груба
небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, допринесла за настъпване на злополуката,
поради което счита, че евентуално следващото се на ищцата обезщетение следва да бъде
съответно намалено. Оспорва настъпването на сочените от ищцата негативни последици
върху психиката й, респ. техните продължителност и интензитет. Счита, че определената от
органите на медицинската експертиза трайно намалена работоспособност не се намира в
причинна връзка с инцидента, респ. увреждането от него, а се дължи на непровеждане от
служителката на назначеното й лечение, късното започване на назначената й физиотерапия,
отказа й да се диспансеризира, както и на друго „съпътстващо увреждане“. А определеният
срок на трайно намалената работоспособност- пожизнено, обосновава с обстоятелството, че
пострадалата била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в който
случай съобразно нормата на чл. 101, ал. 5, изр. 1 ЗЗ видът и степента на увреждане на
лицето се определят пожизнено. В условията на евентуалност спрямо така изложените
доводи оспорва претенцията за неимуществени вреди по размер, считайки я за силно
завишена с оглед установената съдебна практика по сходни случаи, както и с оглед
цялостното състояние на ищцата, поддържайки, че сочените от нея тревоги и потиснатост са
непропорционални на обективното й състояние. За необосновани счита и твърденията на
ищцата за изпитани от нея тревоги във връзка с финансовото й състояние, тъй като същата
получавала трудово възнаграждение по две трудови правоотношения, както и обезщетение
от НОИ, а освен това, впоследствие сама инициирала прекратяване на трудовото
правоотношение, с което сама се поставила в ситуация да не получава трудов доход. Като
самостоятелно основание за неоснователност на претенцията за обезщетяване на
имуществени вреди ответникът сочи обстоятелството, че разходите, за които с исковата
молба са представени доказателства, представляват луксозни разноски, сторени по преценка
на ищцата, които не се намират в причинна връзка с инцидента. Оспорва на ищцата да се
следва обезщетение в размер на разликата между трудовото й възнаграждение и
обезщетението за временна неработоспособност, поддържайки, че съобразно т. 6 ППВС
4/1975г. тази разлика се дължала до достигането на възрастта за получаване на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, която ищцата била достигнала. В условията на евентуалност
претенцията се оспорва и по размер с оглед размера на основното трудово възнаграждение
на ищцата и периода, за който се претендира обезщетението. Ответникът поддържа, че при
всички случаи на основание нормата на чл. 200, ал. 3 КТ от определеното от съда
2
обезщетение следва да бъде приспадната стойността на полученото обезщетение от
общественото осигуряване. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
Фактическият състав, обуславящ ангажиране на обективната гаранционно-
обезпечителна имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на претърпените
от ищеца имуществени и неимуществени вреди- така, както са заявени в исковата молба,
включва следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1/ осъществяване
на злополука, която по надлежния административен ред да е призната за трудова по смисъла
на чл. 55 КСО с влязло в сила разпореждане по чл. 60 КСО; 2/ настъпване на имуществени и
неимуществени вреди- неблагоприятно засягане на материални и нематериални, но правно
защитими блага на работника или служителя, респ. на негови близки; 3/ причинно-
следствена връзка между злополуката и вредоносните последици, т. е. последните да
съставляват закономерна, естествена последица от настъпилия инцидент; 4/ размер на
имуществените вреди- на извършените разходи в причинна връзка с претърпяната
злополука, респ. на разликата между получаваното от служителя преди злополуката трудово
възнаграждение и изплащаното му обезщетение за временна неработоспособност през
исковия период, като процесуалното задължение да установи при условията на пълно и
главно доказване тези обстоятелства принадлежи на ищеца.
Между страните не са спорни, поради което на основание разпоредбите на чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото като безспорни и поради това ненуждаещи се от
доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че между страните по
делото е съществувало трудово правоотношение, по силата на което на 22.11 срещу
23.11.2021г. ищцата, заемаща длъжността „охранител“, е изпълнявала трудовите си
задължения в определеното й място за работа: гр. София, „Топлофикация София“ ЕАД, ТР
„***“- ТПМ, както и че на 23.11.2021г., рано сутринта е претърпяла злополука, в резултат от
която е получила травматично увреждане- счупване на горния край на раменната кост
(хумерус). Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези факти с
правно значение се установяват и от надлежно приобщените като писмени доказателства и
неоспорени от страните трудов договор № 214/07.10.2020г. и заповед № 249/07.10.2020г. на
работодателя, съгласно които ищцата е била назначена на длъжността „охранител“ в
ответното дружество „**** А.С.“ ЕООД с място на работа: ТР „***“- ТПМ, както и от
разпореждане № 31092/30.11.2021г. на ТД на НОИ- София- град, с което процесният
инцидент- спъване и падане на ищцата върху лявото й рамо при обхождане на
охранителната територия на обект, е квалифициран по надлежния административен ред по
чл. 60 КСО като трудова злополука, и писмо от ТД на НОИ- София- град от 26.11.2024г.,
пришито на л. 117 от делото, съгласно което разпореждането от 30.11.2021г. е влязло в сила
на 01.01.2022г.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че обстоятелството дали злополуката е
настъпила при изпълнение на възложената работа не подлежи на установяване в настоящото
производство, доколкото определянето на дадена злополука като трудова се осъществява от
съответното териториално поделение на НОИ по административен ред, като
обстоятелствата, квалифициращи я като такава, вкл. настъпването й при или по повод
изпълнение на трудовите функции, се преценяват именно в рамките на последното, поради
което при влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, каквото в случая не е спорно, че
е налице, съдът, сезиран с иск за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя
във връзка с инцидента, е обвързан от заключението на органите на НОИ, че настъпилият
инцидент има характера на трудова злополука.
Същевременно, доколкото съгласно изричните разпоредби на чл. 201, ал. 1 и чл. 201,
3
ал. 2, т. 1 КТ гаранционно- обезпечителната отговорност на работодателя може да бъде
изключена, респ. редуцирана при наличие на посочените в тези разпоредби предпоставки-
умишлено причинено от пострадалия увреждане, респ. допусната от последния груба
небрежност, обусловила настъпването на злополуката, поведението на служителя при
настъпване на инцидента, в случай че същото е своевременно въведено в предмета на
доказване от ответника- работодател чрез навеждане на възражения по чл. 201, ал. 1, респ.
ал. 2 КТ подлежи на установяване и преценка от съда, сезиран с искане за ангажиране на
безвиновната имуществена отговорност на работодателя, независимо че злополуката е
призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КСО и въпреки нормата на чл. 55, ал.
3 КСО- в този смисъл постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 111 от 23.07.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 2694/2019 г., IV г. о.
Не са спорни между страните и конкретните време и място на настъпване на
инцидента- рано сутринта- около 5:45 часа, на 23.11.2021г., по време на нощна смяна на
ищцата в качеството й на охранител на обект- ТР „***“- ТПМ, както и осъществяваното от
нея конкретно поведение непосредствено преди и при инцидента- извършване на обход в
рамките на охраняваната територия с цел изключване на осветлението в обекта, при който
същата се спънала и паднала върху лявото си рамо- в този смисъл са приобщените като
писмени доказателства и неоспорени от страните документи- разпореждане на ТД на НОИ
за приемане на злополуката за трудова, подадена от работодателя до ТД на НОИ декларация
за настъпила трудова злополука, писмените обяснения на пострадалата, както и на неин
колега, изпълнявал служебните си задължения на същия обект през процесните нощ и
сутрин, както и докладна записка до работодателя от изпълняващия длъжността
„ръководител охранителна дейност“ в ответното дружество.
На първо място, спорно между страните е доколко в случая при настъпване на
злополуката ищцата е действала умишлено, евентуално при груба небрежност, като, както
бе изяснено, възраженията на работодателя и в двата смисъла са обосновани с идентични
твърдения- че пострадалата, въпреки че е била разпределена да изпълнява трудовите си
функции на пост 1 в рамките на охранявания обект, който е стационарен и не изисква
извършване на обход, е извършвала такъв, с което е изпълнявала дейност, възложена на
служителите на пост 2, при което се е спънала и е паднала.
Съгласно разпоредбата на чл. 201, ал. 1 КТ работодателят не отговаря, ако
пострадалият е причинил умишлено увреждането, а съгласно нормата на чл. 201, ал. 2, т. 1
КТ отговорността на работодателя може да се намали, когато пострадалият е допринесъл за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Умисъл у работника за причиняването на увреждането е налице, когато има
интелектуалното и волево съдържание, определено в чл. 11 от НК - увреденият е съзнавал
какви са последиците от деянието и е искал настъпването на тези последици- в този смисъл
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 111 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2694/2019 г., IV г. о. Умисълът следва да е насочен не към нарушение на установените
правила, а към самото увреждане.
В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за
настъпване на злополуката, трябва да се изследва точно обективното съотношение на
приноса на пострадалия. Съдът следва да изясни в какво се изразява проявената груба
небрежност- кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно
пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на
съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя
обезщетение. Когато не е установено поведение на работника, което пряко да допринася за
увреждането, съпричиняване няма и няма и основание за редуциране на размера на
обезщетението. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа
според един абстрактен модел- поведението на определена категория лица с оглед
4
естеството на дейността и условията на извършването й. Грубата небрежност не се отличава
по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като и тя е
неполагане на дължимата грижа, но според различен абстрактен модел- грижата, която би
положил и най- небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. От
правилото на чл. 201, ал. 2 КТ следва, че намаляване на отговорността на работодателя може
да има само при съпричиняване поради допусната груба небрежност- липса на елементарно
старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за
безопасност. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
291/11.07.2012г. на ВКС, по гр. дело № 951/2011г., IV ГО. И в правната теория, и в съдебната
практика се приема, че извод за съпричиняване поради груба небрежност от страна на
работника не може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за
безопасност- работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението
му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при
изпълнение на работата- такава, каквато и най- небрежният би положил в съответната
обстановка. В същия смисъл са напр. решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр. д. № 2898/2008 г.
І г. о. ВКС; решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. ІV г. о. ВКС; решение №
348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр.
д. № 673/2011 г., ІV г. о. ВКС, решение № 94 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2649/2018 г.,
IV г. о. и пр. Преценката за положена грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства,
при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с
доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е
настъпила вредата- решение № 62/24.02.2015г. на ВКС, по гр. дело № 2789/2014г., IV ГО.
В случая, от представените с отговора на исковата молба и неоспорени от ищцата
договор между „Топлофикация София“ ЕАД като възложител и ответното дружество като
изпълнител за осигуряване на въоръжена физическа охрана на обекти на „Топлофикация
София“ ЕАД и таблица № 1 към него, съдържаща данни за организацията на охранителните
постове, се установява, че охраната на процесния обект, на който ищцата е полагала труд в
полза на ответника- ТР „***“- ТПМ, е организирана в два поста- пост 1- КПП,
представляващ основен вход за служители и граждани, за транспортни средства, който е
денонощен и на който има по един служител при 12- часови смени, и пост 2, служителят на
който извършва денонощен обход, като е уточнено, че през деня служителят е един при 12-
часова смяна, а през нощта служителите са двама- също при 12- часова смяна. Установява се,
наред с това, от представения от името на ответника график на дежурствата за месец
ноември 2021г., че през този месец, вкл. на 22 срещу 23.11.2021г., ищцата е била
разпределена да изпълнява трудовите си задължения на пост 1.
Настоящият съдебен състав намира, че дори и да се приеме, че при настъпване на
процесния инцидент В. Й. е изпълнявала задължения, които са конкретно вменени на
служителите на пост 2 (макар в случая да не са приобщени доказателства в този смисъл,
доколкото от работодателя, комуто принадлежи доказателствената тежест за това, не са
ангажирани доказателства за установяване на конкретните задължения, включени в
трудовата функция на всеки от охранителите на двата поста, поради което не би могло да се
приеме, че евентуалното напускане на пост 1 от служителката е в разрез с възложената й
трудова функция), въпреки че е била разпределена да полага труд на пост 1 в процесния
охраняван обект, това поведение само по себе си, при липса на каквито и да е други
доказателства- преки или дори косвени, в тази насока, не би могло да бъде дефинирано нито
като умишлено предприето с цел получаване на процесното увреждане, нито като липса на
проявена елементарна грижа и старание, като грубо неспазване на установени от
работодателя технологични правила. Още повече, че се касае за дейност по извършване на
обход, за която не се установява, а и не се и твърди да е свързана с каквато и да е специфика,
с необходимост от спазване на каквито и да е специални технологични правила, които да
предполагат притежаване на специални познания и/или умения от служителя, който я
5
извършва, и които да препятстват възможността тази дейност, макар и формално възложена
на служителите на пост 2, да се извършва от служител, формално разпределен на пост 1.
Наред с това, в случая работодателят не е ангажирал каквито и да е доказателства за
установяване дали при настъпване на процесната злополука ищцата е ползвала прожектор за
осветяване на пътя си при процесуално задължение да установи твърденията си в тази
насока съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест в българския
граждански процес и изричните указания на съда в доклада по делото, принадлежаща
именно на ответника, доколкото именно той би извлякъл благоприятни за себе си правни
последици от установяване на тези свои твърдения. С оглед на така изложеното от
фактическа и правна страна, а и доколкото дори и да се приеме, че ищцата е извършвала
обход на обекта, вкл. с цел изключване на осветлението в рамките на същия, същата е
действала в интерес на работата, в случая не би могло да се приеме, че настъпилата при
изпълнението й трудова злополука се дължи на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.
2 КТ.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че изводът на съда в последния смисъл не
се разколебава и от приобщените по искане на ответника гласни доказателства- показанията
на свидетеля Милен Николаев Николаев- ръководител на охранителната дейност в ответното
дружество, който изяснява, че се е случвало тримата служители, които нощем са на пост 1 и
пост 2, да съвместяват функциите на двата поста, въпреки че според графика всеки служител
„трябва да си стои на поста“. Това е така, от една страна, доколкото същият не изяснява по
какъв начин и в какъв документ на работодателя са разписани конкретните трудови функции
на служителя, заемащ съответния пост, а от друга- по изложените вече съображения, че в
случая, доколкото не се касае за строго регламентирана, специфична дейност, източник на
повишена опасност, изискваща специални умения и знания, не би могло да се приеме, че
евентуалното неспазване на разпределението на задълженията между служителите на двата
поста съставлява груба небрежност по смисъла на нормата на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ и на
трайно установената практика по приложението й, цитирана по- горе.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че в случая не е налице основание за
изключване или за ограничаване на обективната гаранционно- обезпечителна отговорност
на работодателя за претърпените от ищцата в резултат от процесната трудова злополука
неимуществени и имуществени вреди.
Съгласно доказателствените (фактическите) изводи в заключението на
съдебномедицинската експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за
компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на
възложените задачи, и което е изготвено въз основа на приобщената към доказателствената
съвкупност и неоспорена от ответника медицинска документация, в резултат от процесната
трудова злополука ищцата е получила следните травматични увреждания: неразместено,
закрито счупване на горния край на раменната кост (хумерус) на лявото рамо, което налага
имобилизация на ръката за около 4- 5 седмици, каквато в случая е предписана първоначално
за 30 дни чрез поставяне на ортеза, и ограничаване на движенията на ръката за поне 45 дни,
като при благоприятно протичане на оздравителния процес функционалното възстановяване
настъпва за около 6- 10 седмици, като болките при такива травми са с голям интензитет след
причиняването им и се налага медикаментозното им обезболяване с дни, дори със седмици
при хора с по- нисък праг на болката, както и травма на лявото коляно, последиците от която
съгласно разясненията на експерта в писменото му заключение отшумяват напълно за до 2- 3
седмици след инцидента, като същите не са били силни и са били с отслабващ интензитет.
Изрично по отношение на травмата в областта на раменната кост вещото лице е уточнило,
че и след възприетия от него срок за функционално възстановяване от 10 седмици
пострадалият може да изпитва болки с месеци при натоварване на крайника, при резки
промени във времето. Освен това, експертът е констатирал, че в случая от това увреждане
при ищцата е настъпило усложнение- контрактура на раменна става, съчетана с хипотрофия
6
на раменната мускулатура, във връзка с което нееднократно в писменото си заключение е
изяснил, че такива усложнения настъпват нерядко при подобни счупвания въпреки
провежданото лечение. Изяснил е, че доколкото в случая счупването е наложило трайно
обездвижване на ръката, последното е довело до нарушени дейности в ежедневието поради
ограничени движения на лявата ръка през първите седмици след инцидента, поради което до
адаптиране към затрудненото движение пострадалата се е нуждаела от подпомагане при
извършване на ежедневни дейности, при битовото и хигиенното си обслужване.
Въз основа на представената с исковата молба физиопроцедурна карта вещото лице е
установило, че в периода от 10.03 до 17.03.2022г. на ищцата е проведена рехабилитация по
повод установени последици от счупване, като при това лечение са извършени
функционална оценка, тест обем движения, в резултат от което са й назначени процедури с
активни скелетно- мускулни упражнения, друга физикална терапия, лечение във вана-
всички по един път на ден. С оглед на данните в последващи медицински документи-
амбулаторен лист от 26.04.2022г., експертни решения от 15.07.2022г. и от 14.10.2022г.,
установяващи субективни оплаквания- тъпи постоянни болки при движение, и обективни
данни- остатъчна контрактура на лява ръка и ограничени движения, хипотрофия на ляв
делтоиден мускул на ляв горен крайник, ограничени движения, експертът е заключил, че
провеждането само на предписаното с тази физиопроцедурна карта рехабилитационно
лечение не е било достатъчно.
В писменото си заключение експертът е изяснил същността на понятието
„диспансеризация“, като е посочил, че на практика това са профилактични прегледи и
изследвания, като е уточнил, че диспансерното наблюдение и прегледите на
здравноосигурените лица се извършват в съответствие с Националния рамков договор за
2015г. и приложенията към него, както и с Наредба № 39 и № 40 на Министерството на
здравеопазването само с изричното съгласие на лицето, документирано в амбулаторния лист,
т.е. пациентът може да откаже диспансеризация, което според разясненията на експерта не е
отказ от лечение и наблюдение, доколкото такива могат да се провеждат от избран от
пострадалия лекар и с честота на прегледите по преценка на пациента. А в проведеното на
13.12.2024г. открито съдебно заседание вещото лице изрично е пояснило, че
диспансеризация може да се счита и подобно проследяване, каквото има в случая, тъй като в
случая след инцидента и поставяне на диагнозата има данни за проследяващи прегледи,
хронологично описани в писменото заключение.
В последното съдебният медик е изяснил същността и на посочените в издадените на
ищцата експертни решения увреждания- „контрактура на раменна става“ като ограничена
подвижност (втвърдяване) на ставата и „хипотрофия на ляв делтоиден мускул“ като
хронично недоимъчно състояние, което настъпва при продължителен нисък прием на
белтъци или при състояния и заболявания, които нарушават тяхното усвояване, като е
подчертал, че най- честите причини за контрактурата са фрактури, а и други травми в тази
област с продължителни имобилизации, като настъпването й не може със сигурност да се
предотврати дори и при своевременно лечение, а по отношение на хипотрофията е изяснил,
че в случая нарушената трофика на делтоидния мускул категорично е настъпила поради
нарушени движения на ръката в раменната става, което е обусловено от травмата и
наложилата се във връзка с нея имобилизация.
В заключение, експертът е обобщил, че на пострадалата е проведен своевременно
диагностично- лечебен процес с имобилизиране на ръката и обезболяване по повод
счупването, провеждано е и наблюдение с коригиране на терапия и назначаване на
физиотерапия и рехабилитация, което е правилно и своевременно назначавано. Въпреки това
в конкретния случай, видно от продължителността на възстановителния процес и
настъпилите усложнения, не би могло да се приеме, че лечението е било достатъчно-
следвало е лекуващите лекари да назначат по- продължителен и интензивен курс на
7
физиотерапия и рехабилитация, имало е възможност за по- прецизно диагностициране на
вида на счупването и в зависимост от това е можело да се прецени и предложи на
пострадалата и провеждане на микроинвазивно артроскопско и хирургично лечение.
От приобщените като писмени доказателства и неоспорени болнични листи се
установява, че ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност, причинена
от процесния инцидент, за времето от 23.11.2021г. до 14.10.2022г., а от експертно решение №
1718 от 14.10.2022г. се установява, че в резултат от трудовата злополука на пострадалата
пожизнено е определена 30 % трайно намалена работоспособност с водеща диагноза:
„счупване на горния край на раменната кост (хумерус)“ и мотиви: „счупване на горния край
на раменната кост, контрактура на лява раменна става“, за които увреждания по подробно
изложените от вещото лице в писменото му заключение и възпроизведени в настоящото
решение съображения следва да се приеме, че се намират в пряка причинно- следствена
връзка с процесната трудова злополука. Във връзка с доводите на ответника в тази насока
следва да се изясни, че от приобщената доказателствена съвкупност, вкл. разясненията на
съдебния медик, в случая не се установява поведение на пострадалата- действие или
бездействие, след инцидента, с което същата да е допринесла за настъпване на
уврежданията, на усложненията от тях, респ. за продължителността на възстановителния
период, като в тази връзка следва да се изясни, че не се установява евентуалното
недостатъчно диагностициране и лечение, вкл. рехабилитационно, да се дължат на проявена
от пострадалата незаинтересованост и/или немарливост, тъй като същата е проследявала
състоянието си, като периодично е търсила медицинска помощ, а и няма данни да не е
спазвала предписаното й лечение.
Напротив, от показанията на доведените от ищцата свидетели- нейните бивш съпруг, с
когото живее в едно домакинство, и дъщеря, по отношение на чиято правдивост, преценени
по реда на чл. 172 ГПК, за съда не възниква съмнение, тъй като са последователни,
житейски логични, вътрешно, а и взаимно непротиворечиви, а и намиращи опора в
останалата доказателствена съвкупност- приобщените писмени доказателства и
заключението на съдебномедицинската експертиза, се установява, че В. В. Й. е полагала
усилия за възстановяването си, като е носила ортеза първоначално за около месец, след което
по предписание на лекарите продължила да я носи поне още 15- 20 дни, а впоследствие по
препоръка на личния си лекар посещавала рехабилитатор- д-р Шейтанова, в продължение на
около 7- 10 дни, а по назначение на д- р Шейтанова била приета за рехабилитация и в
балнеосанаториума в гр. Банкя, където останала една седмица.
Свидетелят Иван Йоцев твърди, че след като рано сутринта на 23.11.2021г. получил
телефонно обаждане от В., която плачейки, му разяснила, че е паднала, тръгнал към
работното й място, където я заварил в една кабинка да плаче, да държи ръката си. Откарал я
в УМБАЛСМ „Пирогов“, където лекарите установили, че има счупване на лявата й ръка и
предписали обездвижване на ръката, като препоръчали същото да се извърши чрез ортеза- за
по- голямо удобство. Свидетелят купил ортеза, която била поставена на В. от лекарите в
болницата, които показали на пострадалата и свидетеля и как да махат и поставят шината
при необходимост. Иван Йоцев твърди, че първите два месеца след инцидента пострадалата
не можела изобщо да се обслужва- не можела да се облича, съблича, вкл. когато ползва
тоалетна, не можела да готви с една ръка, не можела да прави нищо друго, освен да „лежи и
реве“, поради което той й помагал и непрекъснато бил до нея. В самото начало след
травмата на В. й било трудно да спи, можела да спи само в една поза, непрекъснато охкала.
След втория месец след инцидента и след рехабилитацията- през третия месец, ищцата
започнала да си помага с ръката, да я раздвижва, изпитвала болка, но правила опити да я
движи, тъй като лекарите я посъветвали така. Едва след шестия месец след злополуката В.
започнала да извършва всички ежедневни дейности без помощта на свидетеля. Последният
твърди, че ищцата все още изпитва болки в ръката и че все още не може напълно да си
служи с нея. Освен това, след инцидента В. Й. не излизала сама, а само със свидетеля-
8
страхувала се от падане.
Свидетелката Петя Танчева- дъщеря на ищцата, твърди, че след инцидента видяла
майка си още на същата вечер, като последната била в „недобро общо състояние“, била
уплашена, рамото много я боляло, носела шина, с която останала в продължение на около
два месеца. Наложило се свидетелката да ходи при майка си всяка събота и неделя, за да
върши домакинските задължения, тъй като В. не можела да прави нищо само с една ръка. И
след сваляне на шината ищцата изпитвала силни болки в ръката, каквито изпитвала и
понастоящем. През първите седмици след инцидента В. била в „недобро психическо
състояние“, изпаднала в „депресивно състояние“, тъй като била изолирана- изпитвала страх
да излиза, имала чувството, че всеки момент ще падне, вкл. у дома, като и към момента все
още се движела доста плахо и бавно.
Както бе изложено, при преценката им по реда на чл. 172 ГПК за съда не възниква
съмнение в достоверността на така възпроизведените гласни доказателства, като това е така
и при съобразяване на съдържанието на показанията на разпитаната по искане на ответника
свидетелка Денислава Крумова- „административен директор“ в ответното дружество. Това е
така, тъй като последната е имала няколко срещи с ищцата за обсъждане на размера на
евентуално следващото й се във връзка с трудовата злополука обезщетение, поради което
впечатленията й относно обективното здравословно състояние на пострадалата, които
впечатления са формирани при спорадични и краткотрайни срещи с ищцата, а и в резултат
от субективните възприятия на свидетелката, не биха могли да способстват за изясняване на
действително търпените от В. Й. болки и страдания в резултат от процесната травматична
увреда.
Изложеното налага безспорен извод, че като резултат от процесната трудова злополука
ищцата е претърпяла неимуществени вреди- физически и емоционални болки и страдания.
Тъй като неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да бъдат обезщетени
посредством заместваща имуществена облага, чийто размер съдът определя съобразно
критерия, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД- по справедливост. По приложението на
понятието „справедливост“ е формирана еднопосочна практика на ВКС, обективирана в
множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК- решение № 407 по гр. д. №
1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 391 по
гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 3
по гр. д. № 637/2011 г. на ІІІ г. о, решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на ІV г. о. и др.,
съгласно които справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл, а и съгласно ППВС №
4/1968г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението- характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално
положение. Съгласно трайно установената практика на ВКС принципът за справедливост
изисква в най- пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице, като предполага
индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на ищеца, като се имат предвид
множество обстоятелства и взаимовръзки.
В случая следва да бъде отчетено, че в резултат от инцидента В. Й. е претърпяла две
травматични увреждания- неразместено, закрито счупване на горния край на раменната кост
(хумерус) на лявото рамо, както и травма на лявото коляно, като лявата й ръка е била
обездвижена чрез ортеза в продължение на около два месеца, през които поради това е била
в невъзможност да извършва самостоятелно най- обикновени ежедневни, битови, хигиенни
9
и домакински дейности, поради което е била подпомагана при извършването на същите от
своето семейство, ползвала е болничен за временна неработоспособност за продължителен
период от време- от 23.11.2021г. до 14.10.2022г.- почти година, което закономерно е свързано
с изолиране от социалния и професионален живот, който е имала, след което с решение на
ТЕЛК от 14.10.2022г. й е определен процент трайно намалена работоспособност- 30 %,
именно по причина полученото при процесната трудова злополука травматично увреждане и
усложнението от него, за което, както бе посочено, вещото лице е изяснило, че е много често
срещано при травма като процесната, при това дори и при правилно провеждано лечение.
Тук следва да се изясни във връзка с довода на ответника в тази насока, че в случая при
определяне размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди от водещо значение са обективното състояние на пострадалата, както
и продължителността на възстановителния процес при нея, а не срокът на определената от
органите на медицинската експертиза трайно намалена работоспособност.
Възстановителният период в случая е продължил повече от обичайния от около 10 седмици
за такава травма съобразно разясненията на вещото лице, доколкото от показанията на
свидетелите, разпитани по искане на ищцата, се установява, че ищцата е изпитвала силни
боли в рамото и след първите два- три месеца след инцидента, като изпитва такива и
понастоящем, а и доколкото данни в тази насока са налични и в проследяващата медицинска
документация, съставена в период от 5 до 11 месеца след инцидента- амбулаторен лист от
26.04.2022г., експертни решения от 15.07.2022г. и от 14.10.2022г., установяващи субективни
оплаквания- тъпи постоянни болки при движение, и обективни данни- остатъчна
контрактура на лява ръка и ограничени движения, хипотрофия на ляв делтоиден мускул на
ляв горен крайник, ограничени движения. Не без значение е и обстоятелството, че към
датата на инцидента ищцата е била на 64 години, която възраст закономерно препятства
възможността за по- бърз и ефективен оздравителен процес. Наред с това, от показанията на
свидетелите Иван Йоцев и Петя Танчева се установява, че в резултат от злополуката ищцата
е започнала да изпитва страх при придвижването си, да се чувства неуверена, да изпитва
страх от падане.
Същевременно, съгласно показанията на свидетеля Йоцев след проведената на ищцата
рехабилитация същата е започнала да чувства подобрение, като след шестия месец е
започнала да върши самостоятелно всички ежедневни дейности, а според показанията на
свидетелката Танчева към датата на разпита й пред съда майка й работи като продавач в
лавка, което означава, че понастоящем пострадалата се е върнала към трудова дейност.
Наред с това, не се установява същата значително, драстично да е променила житейските,
битовите и социалните си навици, както и психиката й да е силно и необратимо повлияна от
злополуката в степен, по- висока от обичайната в подобни хипотези.
Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност, както и с оглед на социално-
икономическите условия в страната към момента на инцидента, налагат извод, че
обезщетение в размер на 16 500.00 лева е съответно на критериите за справедливост и е от
естество да обезщети твърдените от В. Й. и доказани неимуществени вреди. Поради това
претенцията за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважена до посочената
сума и отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 65 000.00 лева. Като законна
последица от уважаването на иска върху тази сума следва да бъде присъдена и законна лихва
от сочената от ищеца дата- 23.11.2021г., доколкото законна лихва върху обезщетенията за
неимуществени вреди от деликт се дължи от датата на увреждането (Решение № 146 от
15.02.2010 г. по гр. дело № 848/2009 г., III г. о. ВКС).
Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ работодателят дължи обезщетение за
разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително
пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.
От представените от името на ищцата с исковата молба и неоспорени от ответника
10
съдебномедицинско удостоверение № 792/2021г., фактура за сумата от 50.00 лева, издадена
от УМБАЛ „Александровска“ и фискален бон за заплащането й, фактура №
30988/10.03.2022г., издадена от „СБР- Банкя“ АД за сумата от 56.00 лева за доплащане на
добри битови условия Г- сектор и фискален бон от 10.03.2022г. за заплащане на сумата по
нея, както и фактура от 10.11.2022г. за сумата от 15.00 лева, издадена от УМБАЛСМ „Н. И .
Пирогов“ ЕАД, за документиране на изследване на допълнителен носител- CD, и фискален
бон за заплащането на тази сума, се установява, че ищцата е извършила разходи в общ
размер на 121.00 лева, за които ответникът не оспорва да са реално заплатени за нейна
сметка, но, както бе изяснено, поддържа, че не се намират в пряка причинно- следствена
връзка с претърпените от инцидента травматични увреждания. Настоящият съдебен състав
намира, че действително, заплатените суми за по- добри битови условия в
балнеосанаториума в гр. Банкя, където съгласно приобщените по делото писмени и гласни
доказателства, а и съгласно доказателствените изводи на вещото лице, извършило съдебно-
медицинската експертиза, се установява, че ищцата е престоявала в периода от 10.03 до
17.03.2022г. за провеждане на рехабилитационно лечение за подобряване на състоянието й
след процесната трудова злополука, притежават характеристиките на т. нар. „луксозни
разноски“. Това е така, макар и само по себе си провеждането на рехабилитация да е било
наложително за преодоляване на последиците от полученото при злополуката травматично
увреждане, т. е. да е налице причинна връзка между последното и рехабилитационното
лечение, тъй като по делото не се установява, а не се и твърди да е съществувала
медицинска необходимост от ползване на т. нар. „по- добри битови условия“, за които, освен
това, не се установява в какво са се изразявали, поради което не би могла да бъде извършена
преценка и за необходимостта и наложителността им с оглед повлияване здравословното
състояние на ищцата. Ето защо, в случая не би могло да се приеме, че заплащането на
сумата от 56.00 лева за добри битови условия в болницата за рехабилитация в гр. Банкя се
намира в пряка причинно- следствена връзка с полученото при трудовата злополука
увреждане, поради което и същата не подлежи на възстановяване от работодателя по реда на
чл. 200, ал. 1 КТ.
Същевременно, настоящият съдебен състав намира, че разходите за снабдяване със
съдебномедицинско удостоверение, както и с електронен носител с резултата от образното
изследване на ищцата в общ размер на 65.00 лева са в пряка причинна връзка с
травматичното увреждане, доколкото и двете са източник на данни за обективното
състояние на ищцата няколко дни след инцидента, респ. около три седмици след него, и като
такива са от значение за проследяване на здравословното й състояние по повод на
претърпяната травма, както и за правилното й лечение, като в тази насока следва да се
отбележи и обстоятелството, че издаденото съдебномедицинско удостоверение, съдържащо
обективни данни относно вида и характеристиките на уврежданията на ищцата, е
способствало и за формиране на доказателствените изводи на вещото лице- съдебен медик
при експертното му изследване.
Наред с твърденията си за реално претърпяна загуба, изразяваща се в извършване на
посочените разходи, ищцата е изложила и такива за пропусната от нея полза, формирана от
разликата между трудовото възнаграждение, което би получила, в случай че не бе
настъпила трудовата злополука, от една страна, и изплатеното в нейна полза обезщетение от
общественото осигуряване, от друга.
Съгласно неоспорените доказателствени (фактически) изводи в заключението на
съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира
за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на
възложените задачи, за исковия период- от 23.11.2021г. до 15.10.2022г., през който ищцата е
ползвала отпуск поради временна неработоспособност, размерът на брутното (в този смисъл
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 740 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. №
4548/2023 г., II г. о., ГК) трудово възнаграждение, което би получила, в случай че не бе
11
пострадала при трудовата злополука и полагаше труд в полза на ответника, възлиза на
сумата от 7634.71 лева, а на обезщетението за временна неработоспособност, което е
получавала през този период във връзка с осигуряването й по процесното трудово
правоотношение- на сумата от 6034.15 лева. Следователно, разликата между двете суми в
размер на 1600.56 лева представлява имуществена вреда под формата на пропусната полза,
намираща се в пряка причинно- следствена връзка с процесната трудова злополука, която
поради това и съобразно правилото на чл. 200, ал. 3 КТ също подлежи на обезщетяване от
работодателя.
За пълнота и прецизност и във връзка с изрично наведения в отговора на исковата
молба довод в тази насока следва да се изясни, че приетото в т. 6 от ППВС № 4/1975г., че
обезщетение за неполучавана поради непозволено увреждане разлика между заплащаното
преди него трудово възнаграждение и отпусната след това пенсия за инвалидност при трайна
нетрудоспособност се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за
изслужено време възраст, е неотносимо, доколкото в случая за исковия период на ищцата не
е била отпусната и изплащана пенсия за инвалидност, каквато би могла да й бъде отпусната
след 14.10.2022г.- след процесния период, когато с решение на ТЕЛК на същата е определен
процент трайно намалена работоспособност, а единствено обезщетение за временна
неработоспособност. Нещо повече, съгласно представената от НОИ справка с изх. № 1046-
40-3763/1/20.11.2024г. В. В. Й. е навършила изискуемата възраст за придобиване на право на
пенсия по чл. 68, ал. 1, 2 КСО на 01.11.2018г., т. е. към датата, на която е възникнало
процесното трудово правоотношение, същата вече е била придобила право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, поради което в случая не би могло да се приеме, че с
навършване на изискуемата възраст за пенсиониране е настъпило опосредяване, прекъсване
на причинната връзка между невъзможността й да полага труд по трудовото
правоотношение и настъпилата трудова злополука.
Ето защо, по изложените фактически и правни съображения претенцията за
обезщетяване на претърпените от трудовата злополука имуществени вреди съдът намира за
доказана до размера от общо 1665.56 лева, поради което това е и размерът, до който същата
следва да бъде уважена, а за разликата до пълния предявен размер следва да бъде
отхвърлена.
Доколкото датата на подаване на исковата молба в съда следва във времето както
датите на извършване на процесните разходи, така и падежа на всяко задължение за
заплащане на обезщетение, формирано от разликата между месечното трудово
възнаграждение и ежемесечно изплащаното от НОИ обезщетение за временна
неработоспособност, върху дължимото обезщетение за имуществени вреди следва да бъде
присъдена законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 07.02.2023г., до
окончателно изплащане на задължението.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да установи
съществуването на главен дълг, изпадането на длъжника по него в забава, както и размера на
вредата, изразяваща се в пропуснатата полза от ползване на паричния ресурс и
съизмеряваща се със законната лихва за периода на забавата.
Както бе изяснено, върху обезщетението за пропуснати ползи- разликата над
обезщетението за временна неработоспособност до получаваното брутно трудово
възнаграждение, обезщетение за забава се дължи за периода от падежа на всяко задължение,
като в случая началният период на претендираното от ищцата обезщетение съвпада с падежа
на най- старото включено в исковия период обезщетение за пропуснати ползи, до посочената
от ищцата крайна дата, която предхожда подаването на исковата молба в съда. Съгласно
неоспореното и в тази му част заключение на съдебно- счетоводната експертиза размерът на
обезщетението за забава върху установената като дължима сума от 1600.56 лева- стойност на
пропуснатата ползва, за исковия период- от 23.11.2021г. до 15.10.2022г., възлиза на сумата от
12
118.43 лева, до която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен, а за
разликата до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора пред настоящата инстанция по правило разноски се следват и
на двете страни.
В случая, обаче, в полза на ищцата не следва да бъде присъждана каквато и да е сума.
Това е така, доколкото заплатената от нея държавна такса подлежи на възстановяване при
нарочно искане в този смисъл от нейно име, доколкото съобразно нормата на чл. 83, ал. 1, т.
1 ГПК такси и разноски по производството на делата не се внасят от ищците- работници,
служители и членове на кооперации, по искове, произтичащи от трудови правоотношения, а
съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК следващите се в полза на съда държавна такса и
разноски от бюджета на съда за уважената част от претенциите, възлизащи на сумата от
общо 824.75 лева- 731.36 лева- държавна такса, и 93.39 лева- разноски за допуснатите
съдебномедицинска и съдебно- счетоводна експертизи, следва да бъдат присъдени в тежест
на ответника. Същевременно, в полза на ищцата не следва да бъде присъждана и каквато и
да е част от претендираното от нея адвокатско възнаграждение, доколкото от представения
по делото договор за правна защита и съдействие не може да бъде направен извод за
заплащането му в брой, а същевременно, по делото не са представени доказателства за
заплащането му по банков път в полза на адвоката.
Съобразно отхвърлената част от исковете и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 3
ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от 4675.86 лева, представляваща
част от заплатените от него депозити за възнаграждения на вещите лица и от реално
заплатеното адвокатско възнаграждение при основателност на заявеното от името на ищцата
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на същото. Последното е така, тъй като
според настоящия съдебен състав претендираният хонорар от 8820.00 лева не е съобразен с
действителната фактическа и правна сложност на делото, както и с процесуалната
ангажираност на адвоката на ответника, доколкото, макар и по делото да са изслушани две
експертни заключения и да са разпитани четирима свидетели, разглеждането му е
приключило в едно открито съдебно заседание, като нито при разпитите на свидетелите,
нито при изслушване на вещите лица са настъпили усложнения, налагащи процесуална
активност, по- голяма от обичайната по дела от този тип. С оглед на това, при съобразяване
на материалния интерес по делото, който, макар и да е от значение, не следва да е от водещо
такова, доколкото сам по себе си не предопределя вида и обема на дължимите и реално
предприети от адвоката процесуални действия, съдът намира, че справедливото и
обосновано възнаграждение за един адвокат в случая възлиза на сумата от 5500.00 лева, като
възможността на съда да не съобрази минималния размер на следващото се възнаграждение,
определим по реда на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения с настоящо наименование Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, следва от задължителните за националните
юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 41 (въпрос първи) от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, а примерно изброяване на приложимите
при преценката за обоснованост на възнаграждението критерии се съдържа в Определение
№ 150 от 16.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2767/2024 г., II т. о., ТК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА по исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „****
А.С.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на В. В. Й., ЕГН **********, сумата от 16 500.00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди- физически и емоционални болки и
страдания, от трудова злополука, настъпила на 23.11.2021г. на работното място на ищцата:
13
ТР „***“- ТПМ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.11.2021г. до
окончателно изплащане на задължението, сумата от 1665.56 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от тази трудова злополука, изразяващи се в извършени
разходи във връзка с нея в размер на 65.00 лева, както и в разликата между трудовото
възнаграждение, което ищцата би получавала, и действително полученото от нея
обезщетение за временна неработоспособност за периода от 23.11.2021г. до 15.10.2022г. в
размер на 1600.56 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.02.2023г.
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 118.43 лева,
представляваща обезщетение за забава върху обезщетението за имуществени вреди,
съставляващи пропусната полза, за периода от 23.11.2021г. до 15.10.2022г., като ОТХВЪРЛЯ
претенцията за неимуществени вреди за разликата над присъдената сума до пълния предявен
размер от 65 000.00 лева, претенцията за имуществени вреди- за разликата над присъдената
сума до пълния предявен размер от 12 216.60 лева, както и иска с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД- за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 1099.08 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. В. Й., ЕГН **********, да заплати на
„**** А.С.“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 4675.86 лева, представляваща разноски за
настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „**** А.С.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати в
полза на СРС сумата от 824.75 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на
исковете и разноски, заплатени от бюджета на съда.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14