Решение по дело №6700/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1391
Дата: 20 февруари 2020 г. (в сила от 13 юни 2020 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20191100506700
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 май 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                    №………………

    гр. София, 20.02.2020г. 

 

                                   В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав: 

                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                      ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                  МЛ.СЪДИЯ:   КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело 6700 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 54738/01.03.2019 г. постановено по гр.д.№ 7886/2018 г. по описа на СРС, 72 с-в са отхвърлени като неоснователни предявените от В.Д.Ф., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „С.У.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, искове с посочено правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата от 112000 лв., представляваща неплатени възнаграждения за периода 01.05.2015 г.-01.09.2017 г., по 4000.00 лв. месечно по договор за възлагане на управление от 15.12.2014 г., ведно с лихвата за забава от подаването на исковата молба – 01.02.2018 г. до окончателното плащане, и сумата от 16707.79 лв.- обезщетение за забава, дължимо от датата на изискуемостта на всяко месечно плащане, начиная от 01.07.2015 г. до 02.02.2018 г.

С постановеното решение, на основание чл.78, ал.3 ГПК е осъден В.Д.Ф., ЕГН **********, да заплати на „С.У.“ ООД, ЕИК ****** сумата от 5000.00 лв., представляваща направени пред първата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Срещу първоинстанционното решение, в частта в която са отхвърлени предявените искове е подадена въззивна жалба от ищеца, в която са изразени доводи за неправилност. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявените искове. Претендира разноски. Излага правни и фактически доводи, че при постановяване на решението си СРС не е преценил всички събрани в производството доказателства и не е обсъдил всички твърдения и възражения по спора. С оглед това, постановеното решение се атакува и като необосновано и немотивирано. Поддържа, че чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че сключения между страните в писмена форма договор за управление от 15.12.2014 г. е с характеристики на трудов договор с необходимото съдържание по чл.62 и чл.66 КТ, който е регистриран и деклариран от работодателя – ответник в НАП и НОИ. Същевременно за изпълняваната от ищеца длъжност „заместник управител“ по трудово правоотношение са били внасяни дължимите осигуровки. Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява признание от страна на работодателя-ответник за характера на сключения договор. С оглед това постановеното решение, като несъответно на установените по делото факти следва да бъде отменено като неправилно, а предявените искове уважени като основателни и доказани.

Въззиваемата страна „С.У.“ ООД изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба в срока за отговор. Отправя искане за потвърждаване на постановеното от СРС решение, като правилно и законосъобразно. Между страните не е налице трудово правоотношение и правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил предявените искове. В решаващите си мотиви съдът старателно е анализирал клаузите на договора за управление и правилно го е определил като граждански договор за поръчка. Съответно изложил е мотиви, че регистрацията на договора за целите на осигурителното и данъчното облагане не го прави трудов договор. При тълкуване на договора са спазени изискванията на чл.20 ЗЗД, като е отчетена и изрично формулираната от страните воля- че е предвидено евентуално последващо сключване на трудов договор, каквото в случая не е сторено. По същият начин следва да бъдат отчетени, според ответника и извършените последващи действия от ищеца – начин на подаване на данни за осигурителен стаж и доход до ТП на НОИ, за неоснователно завеждане на т.д.№ 3256/2017 г. по описа на СГС, VІ-19  с-в, прекратено от сегашните управители. С оглед характера на претенциите, заявява че исковата молба е нередовна доколкото не е внесена дължимата държавна такса при съобразяване, че сключения договор между страните не е трудов и съответно предмет на разглеждане не е трудов спор.  Претендира разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл.269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо.

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на В.Д.Ф., ЕГН **********, с адрес: ***, с която срещу „С.У.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, са предявени искове с вярна правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД във вр. чл. 286 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата от 112000.00 лв., представляваща неплатени възнаграждения за периода 01.05.2015 г.-01.09.2017 г., по 4000.00 лв. месечно по договор за възлагане на управление от 15.12.2014 г., ведно с лихвата за забава от подаването на исковата молба – 01.02.2018 г. до окончателното плащане, и сумата от 16707.79 лв.- обезщетение за забава, дължимо от датата на изискуемостта на всяко месечно плащане, начиная от 01.07.2015 г. до 02.02.2018 г.

С определение от 14.02.2018 г. съдът е оставил без движение исковата молба е и указал на ищеца да уточни исковете. С молба от 23.02.2018 г. ищецът е уточнил исковете по месеци на дължимото възнаграждение и лихвите, като е посочил че макар договорът, на който основава претенциите си да е наименован „договор за управление“, то същият е трудов договор и претендира заплащане на непогасени задължения по трудово правоотношение.

Съдът е приел, че всяко месечно възнаграждение е отделен иск по чл. 128, т.2 КТ с цена под 25 000.00 лв. и е подсъден на СРС, като с разпореждане от 01.03.2018 г. е изпратил препис от исковата молба за отговор на ответника.

Така предявеният главен иск с вярна правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД във вр. чл. 286 от ЗЗД, с оглед на цената си - 112000.00 лв., определена по правилото на чл. 69, ал. 1 т. 1 ГПК, не е подсъден на районния съд като първа инстанция, тъй като спора не е трудов по смисъла на чл. 357, ал. 1 ГПК, за да попада в изключенията на чл. 104 т. 4 ГПК. Спорът, с който е сезиран съда не е относно изпълнението на трудово правоотношение, което възниква само на основанията посочени в КТ /трудов договор, избор, конкурс/, а е спор, поради неизпълнение на поето парично задължение по облигационно правоотношение, възникнало от договора за възлагане на управление. Спорът за възнаграждението по такъв договор не е трудовоправен, а гражданскоправен с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД /виж Решение № 204/2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на IV г.о./.

По изложените съображения и с оглед цената на главния иск делото е родово подсъдно като първа инстанция на СГС. Подсъдността на главния иск предопределя подсъдността и на акцесорния иск за мораторна лихва поради връзка с делата, поради което цялото делото е следвало да бъде изпратено на СГС.

В конкретния случай предмет на спора, както бе посочено е заплащане на дължимо възнаграждение по договор за възлагане на управление от 15.12.2014 г. на ответното търговско дружество, както и на лихва за забава/ по чл. 79, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД във вр. чл. 286 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД/. Поради това настоящия състав намира, че цената на иска при искове, основани на един договор се определя не от месечните платежи, а от общата цена, основана на едно основание, в случая договор за възлагане на управление. В този смисъл, не цената за отделното месечно възнаграждение, а неплатеното общо възнаграждение по договора за всички месеци от 01.05.2015 г.-01.09.2017 г. в общ размер на 112000.00 лв. определя цената на иска на основание чл. 69, ал. 1 т. 1 от ГПК.

Претендираната от ищеца сума от 112000.00 лв. правилно е определена от първостепенния съд като договорено между страните възнаграждение по граждански договор –договор за възлагане на управлението по см. на чл.141, ал.7 ТЗ, за който намират съответно приложение правилата за договора за поръчка. По арг. от чл. 104, т. 4 от ГПК (доп. - ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г.) на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000.00 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет. Предвид изложеното настоящият въззивен състав намира, че СРС е нарушил правилата за родовата подсъдност, което налага обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо.

Съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК възраженията за родова подсъдност могат да се правят до приключване производството във въззивната инстанция, както и да се повдигат служебно от съда.

Родовата подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за която съдът следи служебно, а постановеното в нарушение на родовата подсъдност решение е недопустимо.

Доколкото СРС се е произнесъл по иска по чл. 79, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД във вр. чл. 286 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД извън родовата си компетентност, решението подлежи на обезсилване на основание чл.270, ал. 3, изр. 2 ГПК, а делото на прекратяване. По изричното разпореждане на процесуалния закон, искът с правно основание по чл.79, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД във вр. чл. 286 от ЗЗД е родово подсъден и следва да се разгледа по общия ред от родово компетентния като първа инстанция Софийски градски съд. Поради връзка с предмета на делото исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД на основание чл.210, ал.2, изр.2 ГПК са подсъдни на Софийски градски съд.

Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

                                                             Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА Решение № 54738/01.03.2019 г. постановено по гр.д.№ 7886/2018 г. по описа на СРС, 72 с-в, поради неподсъдност на спора на този съд и ПРЕКРАТЯВА  производството по в.гр.д.№ 6700/2019 г. по описа на СГС, ІІ Б въззивен състав.

ИЗПРАЩА делото на Софийски градски съд по родова подсъдност.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                       

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.