Р Е
Ш Е Н
И Е №
260 084
Гр.Пловдив,24.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в открито заседание
на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№38 по описа за 2021 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №92 от 07.08.2020 г.,постановено по
т.д.№162/2019 г. по описа на Окръжен съд-Хасково ответникът ЗД „Б. И.“АД-гр.С.
с ЕИК ... е осъден да заплати на ищеца Г.П.Г. сумата от 22500 лв. обезщетение
за претърпените от него неимуществени вреди,причинени от пътно транспортно
произшествие,настъпило на 27.04.2019 г. на път ... на км.2 между село К. и село
Ж. б. в посока село Ж. б.,между лек автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“ с ДК №...,застрахован
при ответника,воден от П. П. Щ. и ищеца като пешеходец,ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба-28.08.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата.Осъден е още да заплати на ищеца сумата от 2,50 лв.
разноски по делото,а в полза на Д. по сметка на съда е осъден да заплати сумата
от 900 лв. държавна такса върху уважения размер на исковата претенция и още е
осъд да заплати на адвокат Д.М.С. сумата от 940 лв. хонорар по чл.38 от Закона
за адвокатурата.
Със същото решение предявеният от ищеца Г.Г. ***“АД иск с
правно основание чл.432 от КЗ е отхвърлен като неоснователен и недоказан за
горницата над присъдената сума от 22 500 лв. до пълния му предявен размер от 45
000 лв. /предявен частичен иск от 100 000 лв./ и е осъден ищецът да заплати на
ответното застрахователно дружество сумата от 1400 лв. разноски направени по
делото.
Наред с това,с определение №260169 от 19.11.2020
г.,постановено по т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково,е оставено без
уважение искането на ищеца Г.П.Г.,заявено на основание чл.248 от ГПК,за
изменение на решение №92 от 07.08.2020 г. в частта за разноските.
Настоящото дело е образувано по въззивни жалби на ищеца и ответника срещу различни части на решение №92 от 07.08.2020 г.,както и по подадена от ищеца частна жалба срещу определение №260169 от 19.11.2020 г.
Ищецът Г.П.Г. обжалва решението в частта,с която предявеният от него иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 22500 лв. до пълния претендиран размер от 45 000 лв.Същият счита,че в така обжалваната от него част първоинстанционното решение е неправилно поради поради противоречие с материалния закон и необоснованост.Намира размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди за прекомерно занижен с оглед принципа на справедливостта,заложен в чл.52 от ЗЗД,трайната съдебна практика и неблагоприятните последици за ищеца от настъпилото ПТП.Смята,че справедливото обезщетение с оглед на тези последици е в размер на 100000 лв.,от които частично претендира с процесния иск 45 000 лв.Ищецът-жалбоподател Г.Г. счита още,че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от самия ищец и е намалил определеното обезщетение с 50 %.В тази връзка е изложен довода,че съдът небосновано е приел за доказано,че ищецът се е движил по пътното платно в нарушение на чл.108 от ЗДвП,без да обсъди възможността Г.Г. да е пресичал пътното платно при условията на чл.113,ал.2 от същия закон.Освен това жалбоподателят Г. намира,че дори и да се е движил по пътното платно в нарушение на чл.108 от ЗДвП,то първоинстанционният съд неправилно е определил съпричиняване в размер на 50 %,ъй като според него основната причина за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на лекия автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“,с ДК №....
С оглед на поддържаните във въззивната си жалба аргументи,жалбоподателят Г. моли първоинстанционното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и предявеният осъдитетелен иск да бъде уважен изцяло за сумата от 45 000 лв. /частично от 100 000 лв./,ведно със законната лихва,а разноските да се възложат върху ответника по първоинстанционното производство.Поискано е също така да бъдат присъдени направените разноски за двете инстанции,а в полза на пълномощника на ищеца-жалбоподател-адвокат Д.С. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. за двете инстанции.
Ответникът
по иска-ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ... е подал в законния срок писмен отговор на
въззивната жалба,изходяща от Г.Г..Счита тази жалба за неоснователна,а
първоинстанционното решение-за правилно и законосъобразно в обжалваната от
ищеца част.Подробните си доводи в защита на тази позиция,ответното дружество е
развило в подадения от него отговор.Въз основа на същите моли въззивната жалба
на Г. да се остави без уважение,а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната от ищеца част.Моли в
отговора си да му бъдат присъдени разноски за двете съдебни инстанции.
От своя страна ответникът ЗД „Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК ... обжалва решение №92 от 07.08.2020 г. в частта,с която искът по чл.432,ал.1 от КЗ на Г.Г. е уважен за сумата от 22500 лв.,ведно със законната лихва върху присъдената главница,считано от 28.08.2019 г. до окончателното плащане,както и в частта,с която са присъдени разноски в полза на ищеца.Дружеството-жалбоподател счита,че в тази обжалвана част решението е неправилно и в тази връзка-че не се дължи на ищеца присъдената му сума от 22 500 лв.Неправилно,според дружеството,първоинстанционният съд е приел,че в в настоящия случай вредоносния резултат е съпричинен от двамата участника в процесното ПТП,като всеки от тях има 50 % участие в съпричиняването.Счита за недоказана вината и противоправното поведение на лицето П. Щ. като водач участвалото в произшествието МПС.Подробни аргументи в тази насока излага в жалбата си.Намира,че ищецът има изключителен принос за настъпването на конкретното пътно произшествие,а при условие на евентуалност поддържа довода,че правилно първоинстанционният съд е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице /т.е. от ищеца/,но неправилно е определил същото на едва 50 %.Според дружеството-жалбоподател,предвид установените редица нарушения на ищеца,намиращи се в причинна връзка с вредоносния резултат,се обуславя извод за наличие на съпричиняване от страна на ищеца на поне 70 %.На следващо място,дружеството-жалбоподател поддържа аргумента,че определеното от първостепенния съд обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно завишено като размер и не отговаря на действително претърпените от Г. вреди,както и на принципа на справедливостта,заложен в чл.52 от ЗЗ,трайната съдебна практика и неблагоприятните последици от настъпилото ПТП за ищеца.Подробни доводи за обосноваване на този аргумент се съдържат в жалбата на дружеството.
И въз основа на всички изложени в жалбата му аргументи,дужеството-жалбоподател моли първоинстанционното решение от 07.08.2020 г. да бъде отменено като неправилно в обжалваната от дружеството осъдителна част,с която е присъдено на ищеца обезщетение в размер на 22500 лв. и да бъде постановено друго решение,с което да се отхвърли изцяло предявеният от ищеца иск по чл.432,ал.1 от КЗ,ведно със законната лихва върху претендираната главница,както да се отмени и в частта,с която са присъдени разноски в полза на ищеца.Евентуално,в случай,че въззивният съд счете за основателни исковите претенции на Г.,то дружеството-жалбоподател моли да бъде намален размера на присъденото обезщетение с оглед на изложените в жалбата съображения.Моли да му бъдат присъдени направените от него разноски за водене на производството пред настоящата и първата инстанция.
От Г.П.Г. чрез пълномощника му адв. Д.С. е подаден в законния срок отговор на въззивната жалба,изходяща от дружеството-застраховател.В отговора е изразено становище,че тази жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение,като са неоснователни твърденията на дружеството,че не е доказана вина за произшествието по отношение на лицето П. П. Щ. и че съдът е следвало да определи по-голям от 50 % принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат.Подробни аргументи в тази връзка са изложени в отговора.Поискано е въз основа на тях въззивната жалба на ЗД“Б. И.“АД да бъде оставена без уважение,а разноските да се възложат върху дружеството.В отговора си Г.Г.,също като в подадената от него жалба,е поискал присъждане на разноски за двете съдебни инстанции,в това число и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв.
В отговора и в подадената от него жалба,Г. е заявил и възражението,че ако претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение надвишава минималните размери съгласно Наредба №1 от 09.06.2004 г.,то същото да бъде счетено за прекомерно и да бъде намалено.
По настоящото дело е налице и частна жалба,подадена от Г.П.Г. чрез пълномощника му адв. Д.С.,против определение №260169 от 19.11.2020 г.,постановено по т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково,с което е оставена без уважение молбата на Г. по чл.248 от ГПК за изменение на решение №92 от 07.08.2020 г. в частта му за разноските.В частната жалба е изразено становище,че обжалваното определение е неправилно и че с решението неправилно е присъдено на ответното дружество адвокатско възнаграждение от 1000 лв. /като част от общия размер на разноските,присъдени в полза на ответника/.Частният жалбоподател счита,че не е следвало адвокатското възнаграждение да бъде присъждано като разноски по делото,тъй като липсват доказателства за действителното му изплащане.Затова моли обжалваното определение да се отмени и да бъде изменено горното решение в частта за разноските,като вместо 1400 лв. разноски се присъдят на ЗД „Б. И.“АД само 400 лв. съдебни разноски.
В двете въззивни жалби не са направени искания за събиране на нови доказателства в производството пред въззивната инстанция,не са представени от страните и писмени доказателства с жалбите,съответно-с насрещните отговори на същите жалби.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с
акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а
също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивните жалби са
процесуално допустими,тъй като са подадени от лица,имащи правен интерес
да обжалват първоинстанционното решение /в съответно обжалваната от тях част/ и
при подаването им е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо и
двете жалби подлежат на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо и в
частност-че съдът се е произнесъл именно по иска,с който е сезиран по
конкретното първоинстанционно дело,а самия иск счита за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбите.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в двете въззивни жалби,както и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Искът,по който първоинстанционният
съд се е произнесъл с обжалваното решение,е предявен по т.д.№162/2019 г. по
описа на ОС-Хасково от Г.П.Г. *** и намира правното си основание в разпоредбата
на чл.432,ал.1 от КЗ.С този иск ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да
му заплати сумата от 45 000 лв./след допуснато в хода на делото увеличение на
иска от 30 000 лв. на 45 000 лв./ като част от дължима в пълен размер сума от
100 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди,причинени на
ищеца вследствие на ПТП от 27.04.2019 г.,виновно причинено от застрахован при
ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на
МПС-П. П. Щ.Ищецът е поискал още претендираното обезщетение да му се присъди
ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното му плащане.
Искът е основан на твърдения за
настъпило на 27.04.2019 г. пътно транспортно произшествие /ПТП/ на път ... на 2
км. между село К. и село Ж. б. в посока село Ж. б.,за виновното му причиняване
от лицето П. П. Щ. като водач на лек автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“ с ДК №...
поради допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата,за
причинени на ищеца телесни увреждания вследствие на произшествието и за
претърпени от него неимуществени вреди вследствие на това произшествие.Наред с
това,в исковата молба е описан твърдяният от ищеца механизъм на процесното ПТП,видът на причинените
на ищеца телесни повреди,вида и характера на твърдяните неимуществени
вреди,причинени на ищеца в резултат на произшествието.Изложени са твърдения и
за проведеното лечение на ищеца поради уврежданията,а също и за наличието на
действала към момента на пътния инцидент и сключена при ответника застраховка
„Гражданска отговорност“,по силата на която ответникът покрива отговорността на
виновния за настъпване на процесното ПТП водач на лекия автомобил марка „Ф.“,модел
„Ф.“ с посочения по-горе регистрационен номер.Твърди се още,че ищецът е
отправил на датата 21.05.2019 г. извънсъдебна претенция пред ответното
застрахователно дружество за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди,но
дружеството не се било произнесло по тази претенция до момента на подаване на
исковата молба пред съда //постъпила в съда на 28.08.2019 г./.
Ответникът ЗД“Б. И.“АД е оспорил
иска като неоснователен с подадения от
него отговор на исковата молба,поддържайки редица възражения в тази насока,а
именно:оспорил е наличието на вина по отношение на П. П. Щ. за причиняването на
соченото от ищеца ПТП,оспорил е наличието на причинен деликт от същото лице
като водач на описаното в исковата молба МПС,както и причинната връзка между
произшествието и сочените телесни увреждания на ищеца.Ответникът е оспорил и
сочения от ищеца механизъм на процесното ПТП,считайки го за неизяснен и
недоказан,както и твърдението,че ищецът е претърпял и търпи неимуществени вреди
вследствие на процесното събитие.При условия на евентуалност ответникът е
заявил възражение,че ако са причинени твърдяните увреди,то забавянето на
оздравителния процес е резултат на неспазване от ищеца на лекарските
предписания,предхождащи ПТП-то заболявания и настъпили други случайни събития
по време и след датата на инцидента.Оспорил е и твърденията за възникнали
неимуществени вреди,обосноваващи исковата претенция по размер,както и
твърденията относно периода,през който са търпени,като твърди от своя страна,че
неимуществените вреди не са възникнали и не са търпени през посочения в
исковата молба период.Друго съществено и поддържано от ответника възражение
срещу иска е,че пътният инцидент е настъпил по изключителна вина на ищеца Г.,тъй
като той по времето на процесното ПТП,в тъмната част от денонощието,в неоспетен
участък от пътя,на необезопасено място и на път,намиращ се извън населено
място,се е движел като пешеходец по средата на пътя /по осовата линия
разделяща двете платна на движение/ по абсолютно неправилен и забранен от закона начин.Наред с
това се твърди от ответника /по повод възражението му за изключителна вина на
ищеца за настъпване на произшествието/,че ищецът,макар да е възприел приближаващия
го лек автомобил,не е предприел действия по напускане на пътното платно за
движение,при положение,че е бил в неадекватно състояние,без да може да прецени
правилно действителната пътна обстановка,следствие на употребено от него
количество алкохол,което при изпробването му е отчело 2,07 промила алкохол в
кръвта на ищеца.Наред с това ответникът е направил и възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца предвид това,че поведението му
като участник в движението по пътищата и в частност-неправилното движение по
пътното платно за движение,в тъмната част на денонощието,в неосветен и
необезопасен участък от пътното платно за движение и извън населено място,без
да успее да възприеме правилно фактическата обстановка и в частност
приближаващия го лек автомобил следствие на употребата на алкохол,е довело до
ПТП.С оглед на това ответникът е заявил,че евентуалното обезщетение,ако съдът
приеме иска за доказан по основание,следва да бъде определено като размер при
условията на чл.51,ал.2 от ЗЗД,като бъде намалено поради приноса на увредения за
настъпване на вредоносния резултат.
Ответникът е оспорил иска за
неимуществени вреди и като прекомерно завишен по размер,а също така е оспорил и
искането на ищеца /заявено като несамостоятелна искова претенция/ за присъждане
на законна лихва за забава по съображения за неоснователността на главния иск.
В допълнителната си искова
молба,ищецът Г. е заявил,че поддържаните в отговора на ответника възражения
срещу иска и в частност-въведените възражения за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на самия ищец,са неоснователни.
В отговора на допълнителната
ИМ,дружеството-ответник е заявило,че поддържа всички свои възражения,изложени в
първия му отговор.като най-общо казано,ги е преповторил в допълнителния си
отговор.
С обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел за доказан фактическия състав на предявения осъдителен иск по
чл.432,ал.2 от КЗ,приел е,че като размер дължимото на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди възлиза на сумата от 45 000 лв.,но наред с това е приел,че
вредоносния резултат е съпричинен от двамата участника в процесното ПТП,като
участието на всеки от тях /водача на лекия автомобил „Ф. Ф.“ и ищеца/ в
съпричиняването е равно-по 50 %.Вследствие на това обезщетението е намалено до
размера от 22500 лв. и именно този размер е присъден на ищеца с обжалваното
решение,а за разликата до претендирания размер от 45 000 лв. /заявен като
частичен от 100 000 лв./ искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Предвид двете въззивни жалби,предмет
на разглеждане в настоящото въззивно производство,първоинстанционното решение
практически е обжалвано изцяло,като ищецът го обжалва в частта,с която искът е
отхвърлен за разликата над уважения до претендирания размер,а ответникът-в
осъдителната част,с която процесният иск е уважен до размера от 22500 лв.С
оглед на това и при отчитане на съответно изложените във въззивните жалби
оплаквания,в случая въззивната инстанция дължи самостоятелна преценка за това
дали е осъществен фактическия състав на предявения иск за заплащане обезщетение
за неимуществени вреди,дали са основателни поддържаните от ответника възражения
за изключителен принос и евентуално-за съпричиняване на вреденосния резултат от
ищеца,както и за размера на дължимото обезщетение,при положение,че иска се
приеме за доказан по своето основание.В тази връзка въззивният съд приема
следното:
От фактическа страна,съгласно
данните от изготвената по първоинстанционното дело и неоспорена от страните
комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза,както и от данните по
приложения констативен протокол за ПТП с пострадали лица №29 от 27.04.2019
г.,изготвен от дежурен ПТП при ОД на МВР-гр.Х.,се установява,че на датата
27.04.2019 г. около 4,00 часа сутринта е станало ПТП на път ... на 2 км. между
село К. и село Ж. б. в посока село Ж. б.,при който лек автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“ с рег. №...,е блъснал
ищеца Г.Г.,движещ се в този момент като пешеходец.Според експертизата,пътният
инцидент е настъпил върху платното за движение,в лентата за движение на лекия
автомобил,като мястото на удара е било на около 2,10 м. Вляво от десния пътен
банкет.В момента на блъскане Г. е бил обърнат с дясната си страна към
автомобила и дясната половина на лицето и главата му са влезли в контакт с
предното стъкло на автомобила.Скоростта на движение на лекия автомобил,участвал
в произшествието,в момента на удара с пешеходеца е била около 60 км/ч,а
непосредствено преди произшествието е била около 70 км/ч,като според
комплексната експертиза,скоростта на движение е била съобразена с
пътно-климатичните условия в участъка от пътя,където е станало
произшествието,както и с осветеността на фаровете на автомобила на дълги
светлини.В момента на удара пешеходецът Г. не е попадал в опасната зона на
спиреане на лекия автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“ и при конкретната пътна
обстановка водачът на същия лек автомобил е имал техническа възможност да
предотврати пътния инцидент,чрез своевременно аварийно спиране или заобикаляне
на пешеходеца отляво,спрямо посоката на движение на автомобила.Обаче,както
следва от заключението на комплексната експертиза,не може да бъде определено
дали действително са били предприети маневри от водача на лекия автомобил
непосредствено и преди пътния инцидент,като движението на автомобила по време
на инцидента е било в лентата му за движение,а единствените данни за извършени
в посочения момент маневри се съдържат в показанията на водача на автомобила- П.
П. Щ.,дадени от него в рамките на образуваното по случая досъдебно производство,но тези показания
нямат годна доказателствена стойност в настоящия граждански процес.Освен
изложеното,става ясно от заключението на експертиза,че в материалите по ДП №.../...
г. няма данни за обекти,ограничаващи видимостта на процесния автомобил към пешеходеца
Г.,а такива данни не се установяват и от събраните по първоинстанционното дело
доказателства.
На следващо място,въз основа на
комплексната експертиза и цитирания по-горе констативен протокол,се
установява,че ищецът по време на процесното ПТП,се е движел по самото пътно
платно,на 2,1 метра в ляво от десния пътен банкет,близо до осевата линия на
пътното платно и то не в посока противоположна на посоката на движение на лекия
автомобил,като заедно с това,по същото време ищецът е бил повлиян от алкохол в средна степен на опиване
/имал е концентрация на алкохол в кръвта от 2,17 промила в момента на
произшествието и 2,08 промила тестване в в 8,30 часа на сутринта/.Тази степен
на опиване,както сочат вещите лица,се характеризира със значителни нарушения в
съобразителността, концентрацията и рефлексната дейност.В този смисъл,вещите
лица заключават,че ищецът Г. с поведението си не е бил в състояние да
предприеме съзнателни действия да се предпази от инцидента.
На следващо място,от приложената към
първоинстанционното дело медицинска документация и заключението на комплексната
експертиза се установява,че вследствие на процесното ПТП е била причинена
контузия на главата на ищеца и вътремозъчен кръвоизлив-хеморагичен инсулт в
дясното мозъчно полукълбо с пробив на вентрикулите.Били са му причинени и
охлузвания по лицето и темето.Непосредствено след инцидента,ищецът е бил приет
в болнично заведение за оказване на спешна медицинска помощ,като след
извършените прегледи,освен посочените травми и състояние на объркване,залитане
и сънливост,е констатирано още и
приемането на значително количество алкохол от ищеца.Изписан е от болницата на
04.05.2019 г. и в представената епикриза,издадена от Клиника по нервни болести
към УМБАЛ „Св.Г.“ЕАД-П. е отразено,че към момента на изписването липсва пряк
медицински риск от усложнения и няма настъпили такива.Както правилно е
констатирано и в първоинстанционното решение,ищецът Г. е изписан в
съзнание,хемодинамично стабилен,без риск.От показанията на св.А. Д.-майка на
ищеца,става ясно,че след изписването му от болницата,станало на седмия ден от
инцидента,същият не е можел да стои прав,виел му се свят и при пристигането му
вкъщи неговият син го е занесъл на ръце до леглото.След това Г. продължавал да
се оплаква от болки в главата,от замайване и болки в рамото.Свидетелката
сочи,че синът й се променил след инцидента,като на моменти не знаел какво
говори,викал и крещял,не можел да ходи на работа,както преди инцидента и вместо
него сина му започнал работа и напуснал училище,за да може да издържа
семейството на ищеца.
По първоинстанционното дело е
назначена и съдебно-психологична експертиза,изготвена от в.л. С. Д.,която е
констатирала,че ищецът не е провеждал медикаментозна терапия във връзка с
психоемоционалното си състояние и не е ползвал услуги на психолог след пътния
инцидент,като при извършения от вещото лице преглед на ищеца,вещото лице е
установило признаци на стрес и постравматичен стрес,психодискомфорт и нарушена
възможност за социална реализация,както и това,че ищецът не е отработил
преживяното,но се бил примирил с него.Вещото лице сочи също,че възможностите за
възстановяване при ищеца са високи,но към момента на прегледа Г. не е върнал
към нормалния си начин на живот поради проблемите в соматичното му състояние и
невъзможността да работи,а и имало притеснение у него поради това,че се е
наложило след инцидента синът му да започне да работи вместо него.
Наред с горното,по делото е
безспорно обстоятелството,че за участвалия в процесното ПТП лек автомобил е
имало сключена при ответника и действаща към момента на произшествие
застраховка „Гражданска отговорност“.Също така се установява,че на датата 21.05.2019 г.,в
изпълнение на чл.380 от КЗ,ищецът е отправил пред ответника писмена претенция
за изплащане на обезщетение за причинените му от процесното ПТП неимуществени
вреди,но няма данни ответникът да се е произнесъл по тази претенция до момента
на предявяване на процесния иск,което обуславя допустимостта на същия.
Предвид горната фактическа
обстановка,въззивният съд,също като първоинстанционния приема за доказан
фактическия състав на предявения иск по чл.432,ал.1 от КЗ.В тази връзка намира
за установен твърдяния от ищеца деликт по чл.45 от ЗЗД,реализиран от лицето П.
П. Щ. като водач на посочения по-горе лек автомобил и причинно-следствената му
връзка с причинените на ищеца телесни увреждания,описани по-горе.Самите тези
увреждания също счита за установени,както и наличието на претърпени от ищеца
неимуществени вреди-болки и страдания като последица от уврежданията.Заявеното
от ответника оспорване на наличието на твърдяния от ищеца деликт и в
частност-наличието на вина на Щ. за причиняването на произшествието от
27.04.2019 г.,поддържано и в подадената от ответника въззивна жалба,се явява
неоснователно.Макар да е управлявал автомобила със съобразена за конкретните
пътни условия скорост,същият по време на инцидента не е подходил с нужното
внимание към заобикалящата го обстановка при управлението на автомобила,тъй
като е имал техническа възможност да предотврати пътния инцидент чрез
своевременно аварийно спиране или заобикаляне отляво на ищеца-пешеходец,но няма
доказателства да е предприел маневри в тази посока и в крайна сметка това му
поведение съставлява нарушение на чл.20 от ЗДвП,довело до причиняване на произшествието.
От друга страна се установява
съпричиняване на вредоносния резултат от страна и на самия ищец,който също е
допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата,като по време на
инцидента се е движел като пешеходец в нарушение на чл.108 от ЗДвП,намирайки се
към момента на удара върху самото пътно платно и без да се движи в
посока,обратна на посоката на движение на блъсналия го лек автомобил.Наред с
това,по времето на инцидента ищецът е бил в алкохолно опиянение и то в такава
степен,че същото опиянение му е попречило да възприема адекватно околната
обстановка и да се предпази от инцидента.Не е налице обаче твърдяния от
ответника изключителен принос на ищеца за настъпване на процесното ПТП.С оглед
на доказателствата по делото и установените въз основа на тях факти относно
осъществяването на процесното ПТП и поведението на участвалите в него
лица-ищецът и водачът на горното МПС,въззивният съд намира за правилен извода
на първоинстанционния съд,че приноса на всеки от тези двама участници за
настъпването на вредоносния резултат е равен и възлиза на по 50 %.
Наред с това,като взе предвид
установените факти относно вида и характера на причинените на ищеца телесни
увреждания,характера,интензитета и продължителността на търпените от него неимуществени
вреди,неговата възраст,прогнозата за възстановяване от причинената му травма на
главата и получения вътрешно мозъчен кръвоизлив,социално-икономическите
отношения в страната към момента на процесния пътен инцидент,въззивният съд
приема за правилен и споделя извода на
първоинстанционния съд,че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди
следва да бъде определено в размер на сумата от 45 000 лв.,при което
положение и предвид намаляването на този размер с оглед установеното
съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца,дължимото му се обезщетение
възлиза на сумата от 22500 лв.,колкото е присъдено и с първоинстанционното
решение в обжалваната от ответника част.Отговорността на ответника за заплащане
на същото обезщетение подлежи на ангажиране,тъй като същият има качеството на
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите,обективирана в сключения между него и собственика на участвалия
в произшествието лек автомобил и имаща валидно действие към момента на същото
произшествие.За разликата над посочения размер до претендирания такъв от
45 000 лв.,процесният осъдителен иск,предявен като частичен от сума в
пълен размер от 100 000 лв.,правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд
като неоснователен и недоказан.
Ищецът претендира присъждането и на
лихва за забава върху претендираното обезщетение,считано от датата на подаване
на исковата молба и такава правилно му е присъдена именно от този момент с
първоинстанционното решение при съобразяване на диспозитивното начало в
гражданския процес,макар лихвата да се дължи от по-ранен момент при отчитане
разпоредбата на чл.429,ал.1 от КЗ и момента на подаване от ищеца на
извънсъдебната му претенция за неимуществени вреди пред самия застраховател.
Предвид всички изложени по-горе
съображения,се налага крайния извод,че и двете въззивни жалби,въз основа на
които е образувано настоящото въззивно дело,се явяват неоснователни и като
такива не подлежат на уважаване,а първоинстанционното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено както в обжалваната от ищеца част,с която
искът му за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдения размер
от 22 500 лв. до претендирания размер от 45 000 лв.,така и в
частта,обжалвана от ответника в първоинстанционното производство,с която
процесният осъдителен иск е уважен до размера от 22500 лв.,ведно със законната
лихва върху този размер,считано от датата 28.08.2019 г. до окончателното
плащане.Предвид така приетия от въззивната инстанция резултат,няма основание да
се отменя първоинстанционното решение и в частта,с която са присъдени съдебни
разноски в полза на ищеца в размер на 2,50 лв.В тази /също обжалвана от
ответника част/ първоинстанционното решение също следва да се потвърди.
По частната жалба на Г.П.Г. против
определение №260169 от 19.11.2020 г.:
Същото определение е постановено по
т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково и с него съдът се е произнесъл по
подадена от Г. П. Г. молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по
същото дело решение №92 от 07.08.2020 г. в частта му за разноските.С молбата е
поискано решението да се измени в тази част,като вместо сумата от 1400
лв.,бъдат присъдени на ответника 400 лв. съдебни разноски.Това искане е
обосновано с твърдението на молителя,че присъдената на ответника сума за
разноски,плащането на която е поставено в тежест на самия молител като ищец по
делото и съобразно отхвърлената част от иска му,включва адвокатско
възнаграждение от 1000 лв.,което обаче неправилно било присъдено,доколкото не
са налице доказателства за действителното му изплащане.
С определението от 19.11.2020 г.
ОС-Хасково е оставил без уважение молбата /искането/ на Г.Г. по чл.248 от ГПК
за изменение на горното решение в частта за разноските,приемайки я за
неоснователна по изложени в мотивната част на определението
съображения.Най-общо казано,е прието,че адвокатското възнаграждение,формирано
като размер след намаляването му като прекомерно на основание чл.78,ал.5 от ГПК
и редуцирано съобразно на отхвърлената част от иска,се дължи на ответника като
реално извършени от него съдебни разноски.В молбата си по чл.248 от ГПК,а и в
подадената частна жалба,ищецът Г. поддържа довода за недължимост на същото
адвокатско възнаграждение като съдебни разноски,направени от ответника,тъй като
по делото не са представени доказателства за реалното му плащане.Частният
жалбоподател счита в тази връзка,че представената от ответника проформа фактура
не съставлява доказателство за реалното плащане на адвокатското възнаграждение.
Настоящият съд констатира,че по
първоинстанционното дело е представен договор за правна защита и
съдействие,сключен на 07.11.2019 г. между дружеството-ответник и Адвокатско
дружество „А.,Х. и п.“ с Булстат ...,в който е уговорено осъществяването от
адвокатското дружество на правна защита и съдействие спрямо ответното
дружество,изразяващи се в процесуално представителство и защита по
т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково и срещу това е договорено заплащането
от ответника на адвокатско възнаграждение в размер на 4236 лв. с ДДС за един
адвокат и за една съдебна инстанция,платимо по конкретно посочената в договора
банкова сметка ***.Към списъка за разноски по чл.80 от ГПК,представен от
ответника по първоинстанционното дело,е приложена проформа фактура №1... от ...
г.,издадена от горното адвокатско дружество за сумата от 4236
лв.,представляваща цената на юридическата услуга съгласно договора за правна
защита и съдействие от 07.11.2019 г.С други думи,фактурата е издадена за
адвокатското възнаграждение /с включен ДДС/,уговорено с посочения договор от
07.11.2019 г.Настоящият съд счита за основателно поддържаното от частния
жалбоподател възражение,че проформа фактурата не установява реалното плащане на
отразената в нея сума.Поначало проформа фактурата играе ролята на своеобразна
покана за плащане,но няма характера на документ,установяващ плащането.В
случая,съгласно уговорения в договора от 07.11.2019 г. начин на плащане на
адвокатското възнаграждение /по банков път или в брой срещу фактура и касов
бон/,е необходимо да бъде представен банков документ за извършен банков превод
на адвокатското възнаграждение по посочената в договора банкова сметка ***ето
му в брой.Такива доказателства не са представени пред първоинстанционния съд от
ответника и затова не може да се приеме,че същият е удостоверил реалното
плащане от него на уговореното адвокатско възнаграждение.Поради това и същото
не е следвало да му бъде присъждано с решението от 07.08.2020 г. като направени
по делото съдебни разноски.Вместо това,с посоченото решение възнаграждението /в
намален на основание чл.78,ал.5 от ГПК и редуциран съобразно отхвърлената част
от иска размер от 1000 лв. /е присъдено на ответника като разноски по делото
/включено е в сумарния размер на разноските от 1400 лв.,които ищецът е осъден с
решението да плати на ответното дружество/.Предвид изложеното,настоящият съд
счита за основателна молбата на ищеца по чл.248 от ГПК за изменение на решението
от 07.08.2020 г. в частта за разноските,като се изключи сумата от 1000 лв. от
присъдения общ размер от 1400 лв. и вместо това остане дължима от ищеца само
сумата от 400 лв.,представляваща направени от ответника разноски за вещи лица
по първоинстанционното дело.
С оглед на гореизложеното,частната
жалба се явява основателна и обжалваното с нея определение от 19.11.2020 г. на
ОС-Хасково следва да бъде отменено като неправилно,като вместо това се допусне
поисканото от ищеца изменение на решението в частта за разноските чрез отмяната
на същото решение в частта,с която ищецът е осъден да заплати на ответника
съдебни разноски над сумата от 400 лв. до присъдения размер от 1400 лв.
По разноските за настоящата
инстанция:
Доколкото и двете въззивни жалби се
приеха от настоящия съд за неоснователни и се потвърждава решението на първата
инстанция,то всяка една от страните дължи на другата съдебните разноски,сторени
от всяка една от страните,но само и доколкото разноските са направени за защита
по въззивната жалба на другата страна.В случая,от страна на ЗД „Б. И.“АД е
представен по настоящото дело списък на разноските по чл.80 от ГПК,където е
включена сумата от 3480 лв. като адвокатски хонорар за изготвяне и подаване на
изходящата от дружеството въззивна жалба и упражняване на процесуално
представителство по делото,а освен това е включена и сумата от 450
лв.,представляваща платена държавна такса във връзка с подадената от
дружеството въззивна жалба.Освен това е представен и договор за правна защита и
съдействие от 22.02.2021 г.,сключен от дружеството с адв. М. Г.,където е
уговорено посоченото адвокатско възнаграждение и е удостоверено плащането му
изцяло в брой,но в договора е посочено общо,че предмета на уговорената услуга е
оказване на правна защита и съдействие по образуване и процесуално
представителство по настоящото дело,без да става ясно дали услугата на адвоката
се отнася и до защита по подадената от насрещната страна въззивна жалба и
съответно-каква част от уговореното възнаграждение се дължи за тази именно
защита.По делото липсват и други доказателства,от които да стане ясно дали
платеното от ответника адвокатско възнаграждение се отнася и до защита по
жалбата на другата страна.Затова и същото възнаграждение не следва да се
присъжда на дружеството като разноски за настоящата инстанция.А що се касае до
включената в списъка по чл.80 от ГПК сума за платена ДТ от 450 лв.,то тя също
не следва да се присъжда на дружеството-застраховател като съдебни разноски,тъй
като е платена по повод подадената от самото дружество жалба,а тя,както по-горе
се отрази,се прие от въззивния съд за неоснователна.
Ищецът-жалбоподател не е представил доказателства за извършени от него разноски в производството по настоящото въззивно дело.Поискано е обаче да се присъди на пълномощника му-адв.Д.С. адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за оказване на безплатна правна помощ на ищеца в настоящото производство.Оказаната такава защита е основание за присъждане на адвоката на възнаграждение по посочената разпоредба,само доколкото тя е осъществена по повод въззивната жалба на насрещната страна.Уговарянето на безплатна адвокатска защита на ищеца от адв.С. на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв. се съдържа в приложеното към първоинстанционното дело пълномощно от 07.03.2019 г. /подписано както от упълномощителя,така и от упълномощения/ и се отнася за защитата пред всички съдебни инстанции.Затова следва да се приеме,че има уговорена безплатна защита по смисъла на чл.38,ал.1,т.2 от ЗА и за производството пред въззивната инстанция.С оглед на това и като се отчете,че адв. С. е изготвил от името на ищеца Г.Г. отговор на подадената от насрещната страна въззивна жалба,то следва да се приеме,че пълномощникът е осъществил безплатна защита на ищеца по повод на тази жалба.За тази именно защита му се дължи адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв. в размер,определен съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения при съобразяване на обжалваемия интерес по въззивната жалба на другата страна.Предвид изложеното ще следва да се присъди на адв. Д.С. сумата от 1205 лв. като адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна защита на ищеца Г.Г. във връзка с въззивната жалба на насрещната страна-ЗД“Б. И.“АД.
Мотивиран от горното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №92 от 07.08.2020 г.,постановено по т.д.№162/2019 г. по описа на
Окръжен съд-Хасково,в обжалваната от ищеца Г.П.Г. част,с която предявеният от
него против ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ... иск по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата
над уважения размер от 22500 лв. до пълния претендиран размер от 45000 лв.
/предявен като частичен от сума в размер на 100 000 лв./.
ПОТВЪРЖДАВА решение №92 от 07.08.2020 г.,постановено по
т.д.№162/2019 г. по описа на Окръжен съд-Хасково и в частта,обжалвана от
ответника ЗД „Б. И.“АД,с която дружеството е осъдено да заплати на ищеца Г.П.Г.
с ЕГН ********** сумата от 22 500 лв.,ведно със законната лихва върху нея
от датата 28.08.2019 г.,представляваща обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди,причинени му от пътно транспортното произшествие,настъпило
на 27.04.2019 г. на път ... на км.2 между село К. и село Ж. б. в посока село Ж.
б.,между управлявания от П. П. Щ. лек автомобил марка „Ф.“,модел „Ф.“ с ДК №...,застрахован
при ответника,и ищеца като пешеходец,както и в частта,с която ответното
дружество е осъдено да заплати на ищеца Г.П.Г. сумата от 2,50 лв. съдебни
разноски.
ОТМЕНЯ
определение №260169 от 19.11.2020 г.,постановено по
т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково,с което е оставена без уважение молбата
на Г.П.Г. по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение
№92 от 07.08.2020 г. в частта за разноските,като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ
в частта за разноските решение №92 от 07.08.2020 г.,постановено по
т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково,както следва:
ОТМЕНЯ решение №92 от 07.08.2020 г.,постановено
по т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково,в частта,с която ищецът Г.П.Г. с ЕГН
********** е
осъден да заплати на ответника ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ... съдебни разноски над
сумата от 400 лв. до присъдения размер от 1400 лв.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ...,със седалище и адрес на управление *** да заплати на адвокат Д.М.С.,*** сумата от 1205 лв. /хиляда двеста и пет лева/ адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана по въззивно т.д.№38/2021 г. по описа на АС-Пловдив безплатна адвокатска защита на Г.П.Г. по повод на подадената от другата страна-ЗД „Б. И.“АД-гр.С.,въззивна жалба срещу решение №92 от 07.08.2020 г.,постановено по т.д.№162/2019 г. по описа на ОС-Хасково.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.