№ 2020
гр. София, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20211100513091 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. във връзка с чл. 317 от ГПК. Образувано е по
въззивна жалба от „М.п.“ООД срещу Решение № 20123701 от 21.05.2021г.,
постановено по гр. д. № 7172/2020г. по описа на Софийски районен съд, 52 с-в, с което
е уважен предявеният срещу жалбоподателя от ЕЛ. ЛЮБ. К. иск по чл. 344, ал. 1, т. 1
КТ.
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно поради неправилни
изводи на СРС, че уволнението е извършено докато ищцата е била в разрешен платен
годишен отпуск и не е налице неявяване на работа. Излага оплаквания за неправилно
тълкуване на доказателства по делото, съдържащи се в трудовото досие на ищеца, а
именно молба от 05.06.2019г. Счита, че в молбата има две искания и изявлението „ДА“
не ясно за кое от двете се отнася, както и твърди, това изявление не достигало до
ищцата съответно не могло да се счита, че такава е волята на работодателя. Позовава се
на съдебна практика.
Няма отговор на жалбата. В писмена молба депозирана за съдебното заседание
от въззиваемата се оспорва жалбата и се иска потвърждаване на решението.
СГС след служебна проверка по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение
за валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност въззивния съд е
1
ограничен от оплакванията в жалбата и императивните материални норми.
След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на
събраните по делото писмени доказателства и приложимата нормативна уредба
СГС намира следното:
Пред въззивния съд е спорно дали молбата за отпуска отговаря на изискванията
установени от КТ и изведени от практиката на съдилищата и дали чрез резолюция „Да“
върху, намиращ се на л. 41 от делото на РС-Пловдив (пред когото е подадена исковата
молба и е депозиран отговор) и заверен от самия ответник за вярност с оригинала
препис от молба за отпуск от ищцата с дата 05.06.2019г. е осъществен фактическия
състав на разрешаването на отпуска, отговорът на които въпроси предпоставя и
изводът дали към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата е ползвала
разрешен отпуск, съответно е нарушен чл. 333, ал. 1, т. 4 вр с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ
поради безспорния по делото факт, че не е искано предварително разрешение на
инспекцията по труда за прекратяване на ТПО поради дисциплинарно наказание
уволнение.
За отговора на този въпрос СГС взема предвид следното:
С исковата молба е направено твърдение, че между ищцата и бившият (но
действащ към релевантния период) управител на дружеството ответник е разменена
електронна кореспонденция в хода на която е постигната уговорка ищцата да депозира
молба за прекратяване на ТПО с предизвестие, а в периода на предизвестието да ползва
полагащият се платен годишен отпуск, като на 05.06.2019г. ищцата отново чрез
електронна поща изпратила молбата.
Тези твърдения са направени и повторно с молба на ищцата до СРС от
05.04.2021г. (п.кл. от 30.03.2021г.).
С исковата молба е направено и твърдение, че установената практика от
работодателя е била да не се връчва документ установяващ, че е разрешен отпуска.
Посочените твърдения не са оспорени от ответника нито с отговора на исковата
молба, нито в единственото ОСЗ пред СРС в което е докладваната молбата от
05.04.2021 на ищцата.
Както се посочи по-горе на л. 41 от делото на РС-Пловдив се намира процесната
молба и тя е представена от ответника. Върху нея има резолюция „Да“, поставена е
дата на резолюцията 05.06.2019г. и подпис под нея, за които изрично в ОСЗ пред СРС
адвоката на ответника е заявил, че не оспорва, че изхождат от управителя към този
момент М..
На л. 65 от делото на РС-Пловдив се намира молба от ищцата за ползване на
платен годишен отпуск от 7 работни дни за периода от 03.12.2018 до 11.12.2018г. в
тази молба след текста: „…Резолюция на прекия ръководител:….“ се съдържат три
2
варианта на отговор: „…ДА/НЕ/ОТЛАГАНЕ“.
На конкретната молба е ограден с пишещо средство вариантът „ДА“, има
подпис, като по долу в документа има текст и на Заповед с посочен номер и датата, но
без попълнени реквизити и без данни за уведомяване на работника за резолюцията,
като и самата молба за отпуск няма подпис (параф) на работника.
С отговора на исковата молба е представена справка за издадените заповеди за
ползване на отпуск от ищцата (л. 99 от делото на РС-Пловдив), според която за 2018г. е
ползвала 15 дни, като 5 от тях са от отпуска полагащ се за 2017г. (откогато е трудовия
договор между страните, предвиждащ 20 дни годишен платен отпуск).
Въз основа на посочените доказателства и предвид липсата на оспорване от
работодателя на твърденията на ищцата за разменена електрона кореспонденция
относно прекратяването на ТПО, ползването отпуска в периода на предизвестието,
установената практика в предприятието неизискваща уведомяване с писмен документ
на работника за разрешението на отпуска СГС намира оплакванията в жалбата за
неоснователни.
Следва да се посочи, че част от оплакванията се въвеждат в делото за пръв път с
въззивната жалба. До подаване на въззивната жалба ответника не въвеждал твърдения
в делото, че ищцата не е разполагала с такъв размер на годишен платен отпуск, който
да покрива периода на предизвестието, поради което и СГС няма да го обсъжда.
На следващо място евентуално въведеното (ако се приеме, че има валидно
искане за отпуск и дадено с резолюцията разрешение) също едва с въззивната жалба
възражение, че до работника не е достигнало разрешението (съответно не се уверил, че
е получил такова) е неоснователно. Както се посочи по-горе още с исковата молба е
направено твърдение, че установената практика от работодателя е била да не се връчва
документ установяващ, че е разрешен отпуска. Това твърдение не е оспорено от
ответника, а в представеното трудово досие липсват документи, че на работника при
други ползвани отпуски (например по молбата на л. 65 от делото на РС Пловдив) е
била връчвана заповед или друг документ за разрешаване на отпуска. От справката на
л. 99 за издадени заповеди за платен отпуск е видно, че има период, за които обаче
липсват подавани молби от работника (за периода 17.12.2018-31.12.2018г. няма
налична молба по трудовото досие). Явно е, че в предприятието не е спазван реда по
чл. 173 КТ и това става с допускането му от работодателя. Работодателя не може да
черпи права от допусната от него самият него неправомерна и в нарушение на чл. 173
КТ практика.
Правилно СРС е приел, че в процесната молба от 05.06.2019г от работника има
две искания: за прекратяване на ТПО едностранно от работника с предизвестие и за
ползване в периода на предизвестието на полагащ се платен отпуск.
Неправилно е приел, че резолюцията „ДА“ върху молбата изразява съгласие на
3
работодателя за прекратяване на ТПО. Правото на работника по чл. 326, ал. 1 от КТ е
безусловно. Работника не се нуждае от съгласие на работодателя, за да прекрати ТПО с
предизвестие.
Ето защо резолюцията „Да“ върху молбата на ищцата може да се свърже
единствено с искането в периода на предизвестие да се ползва платения годишен
отпуск, поради което възражението в жалбата, че тази резолюция не може да се приеме
за воля на работодателя относно ползването на отпуска, тъй като молбата съдържа и
друго искане е неоснователно.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че нямало нарочен документ който да
обективира писмено волята на работодателя да разреши отпуска.
В КТ има изискване за писмено изразяване на тази воля (разрешение). Няма
обаче изискване тя да се оформя в отделен документ различен от молбата на работника,
нито този документ да се именова „Заповед“, или „Разрешение“. Всяко потвърдително
и писмено изявление на работодателя, което може да бъде свързано с конкретна молба
за отпуска удовлетворява изискването на закона. Езиковата частица „Да“ в българския
език се употребява за изразяване на потвърждение/ съгласие за нещо.
В случая потвърдителното изявление е обективирано върху самата молба на
работника писмено и е датирано и подписано от управителя на дружеството-
работодател. Ето защо е налице разрешение по смисъла на КТ на работодателя за
ползване на отпуската.
Доколкото е безспорно, че заповедите за дисциплинарно наказване и
прекратяване на ТПО са връчени на 20.06.2019г и в този период ищцата е в отпуск
разрешен надлежно, то е било необходимо да се получи предварително разрешение на
инспекцията по труда за уволнението, каквото липсва по делото и не се твърди да е
искано и получено от работодателя.
Предвид гореизложеното решението е правилно и следва да се потвърди.
В частта за прекратяване на производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 4
решението имащо характер на определение е влязло в сила като необжалвано.
Страните не са претендирали разноски за въззивното производство.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20123701 от 21.05.2021г., постановено по гр. д. №
7172/2020г. по описа на Софийски районен съд, 52 с-в, с което е уважен предявеният
срещу „М.п.“ООД от ЕЛ. ЛЮБ. К. иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
4
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5