Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 06.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на двадесет и седми май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №14938 по описа
за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 458346 от 26.07.2018 г., СРС, 75-ти състав, постановено
по гр.дело №7761/2017 г. е признал за
установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление:*** N 23Б, срещу Р.З.С., ЕГН **********, с адрес: ***,
искове, че Р.З.С. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 411,36 лв. - главница за
доставена в периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 г. топлинна енергия в имот-
апартамент №11, находящ се в гр. София, ул. „******, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 21.09.2016 г. до изплащане на вземането, както и
сумата от 98,87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода 14.09.2014 год. до 09.09.2016 год.,
като искът за главното вземане за разликата
до пълния предявен размер от 608,63 лв. е отхвърлен, като неоснователен.
С постановеното решение, на основание чл.
78, ал.1 и ал.8 ГПК, Р.З.С. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, сумата от 450,73
лв., представляваща сторените в производството разноски съразмерно уважената
част от исковете и сумата от 234,38 лв., представляваща разноските по ч.гр.д.
№53252/2016 год. по описа на СРС, 75 с-в.
На основание чл.78,
ал.3 ГПК „Т.С.” ЕАД е осъдена да заплати на Р.З.С. сумата от 13,94 лв.,
представляваща сторените в производството разноски съразмерно отхвърлената част
от исковете.
Решението е
обжалвано в частта, с която са отхвърлени предявените искове от ищеца с въззивна жалба, с основни доводи, че
е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон; незаконосъобразно.
Изложено е
становище, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал приетата СТЕ. Освен
това СРС е приел, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, което се
установява чрез събраните доказателства. От своя страна, по изложени доводи,
лицата, които ползват имота на облигационно основание са държатели на имота, а
не ползватели, които са отговорни за заплащане на потребената в имота ТЕ.
Излага правни и фактически доводи, че според посоченото в чл.32, ал.1, раздел VII от ОУ, реда и
срока за заплащане на месечните дължими суми от купувачите на ТЕ е 30 дневен
след изтичане на периода, за който се отнасят.
Изложени са и правни
и фактически доводи, че сумите са дължими.
Моли, да се отмени
постановеното решение в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което
исковете бъдат уважени в цялост. Претендира
разноски.
В срока по чл.263,
ал.3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника.
Третото лице-помагач Н.И.” ООД не изразява
становище по въззивната жалба на ищеца.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на една от насрещните страни,
приема за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния имот - апартамент №11, находящ се
в гр. София, ул. „****** /
нотариален
акт за покупко- продажба на недвижим имот №109, том XL, дело 9916/98 год. и
молба-декларация за откриване на партида от 18.09.2002 год./, поради което
същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./,
респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова
– ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Не е спорно и се установява, че в сградата –
ЕС, в която се намира имота на ответника е въведена услугата дялово
разпределение, която е изпълнявана от „Н.И.“ ООД– видно от Договор от
12.09.2002 г.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет, индивидуални справки за
отопление и топла вода и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че
делът на ответника за сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба- пропорционално на отопляемия обем
на имотите по проект в сградата; топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване
е начислявана по отчет на 1 бр. водомер. За процесния период абонатът е
осигурил достъп за отчет на ИРРО и водомера, като главният отчет от 14.05.2015
г. е подписан. Според констатациите на СТЕ, отчетената и начислена ТЕ за топлоснабдения
имот е съобразена с правилата указани в Наредба № 16-334/16.04.2007 г. за
топлоснабдяването, като дължимата сума от абоната е 411.36 лв. При постановяване
на първоинстанционното решение са съобразени правилно констатациите на СТЕ, че
ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и че топломерът в
абонатната станция на процесната сграда е преминавал последващи метрологични
проверки /т.е., че е изправен/. Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено
количество.
По отношение на дължимия размер на
претендираните вземания въззивният съд приема следното:
Действащата през процесния период нормативна
уредба – чл.155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от
ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води
до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
18.09.2007 год. и одобрени от ДКЕВР на 07.01.2008 год., които не се спори, че
са били публикувани, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви.
Съгласно чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
28.03.2013 год. и одобрени от ДКЕВР на 03.02.2014 год., след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване
на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от
сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ/и период/и,
или по желание на клиента, се възстановява от продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че
съответно под „най-стари задължения” и „просрочени задължения“ по смисъла на
посочените по-горе клаузи следва да имат предвид тези задължения, които се
отнасят за съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало
до хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл.113 ЗЗД.
Според нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД
договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като изменения
могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на страните или на
основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани каквито и да е
доказателства, че страните са договорили правила за начисляване на задълженията
за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за прихващане,
различни от тези в Общите условия.
В контекста на изложеното СГС счита, че при
формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното
потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на
съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението
за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните
вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен
срок след датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на
съобщението за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до
възникване на вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил
прогнозните месечни вноски и последните са в по-голям размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия.
В случай, обаче, че потребителят не е
заплащал дължимите месечни вноски, очевидно е, че доколкото същият не е
придобил качеството на кредитор, не би могъл да иска възстановяване на
изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е заплащал
месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези права. В
този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително
потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното
количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от
фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
По делото се установява въз основа на
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи
на кредитиране /чл. 202 ГПК/ че задължението на абоната за процесния период
м.05.2014 г.-м.04.2015 г. възлиза на сумата 411.31 лв.- стойност на издадената
обща фактура № **********/31.07.2015 г., в която сума е включена сумата 390.33
лв. дължима сума по издадените от ищеца фактури по прогнозни данни за същия
период /170.91 лв.-ТЕ за отопление и ТЕ отдадена от сградна инсталация, 219.42
лв.-ТЕ за БГВ/ и сумата 20.98 лв.-сума по изравнителните сметки на ФДР за същия
период. Според експерта, от страна на абоната е била заплатена сумата 24.18
лв., която следва да бъде приспадната от задължението. В частта, в която
експертът по ССчЕ е посочил, че към посоченото задължение 411.31 лв. следва да
бъде добавено и задължение по фактура № **********/31.07.2014 г., чийто размер
възлиза на сумата 221.45 лв., съдът не кредитира заключението. Последното,
доколкото не е обосновано извършено прихващане на съществуващите задължения със
задължения извън процесния в отклонение на правилата посочени по-горе.
Видно е от писмените доказателства по делото
– индивидуални справки за отопление и топла вода, както от заключенията на
вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводната експертиза, които на
практика не си противоречат, че стойността на доставената топлинната енергия за
процесния период от м.05.2014 год. до м.04. 2015 год. възлиза на 411.36 лв.
/като е съобразен сборът от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от
ищеца данъчни фактури и изготвените изравнителни сметки за отоплителните сезони/,
до който размер законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираните
главни претенции са основателни, ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор
на главни вземания в горепосочения общ размер и при установените по делото
фактически положения, че длъжникът не е бил поставен в забава по отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, които
се отнасят за периода от м.05.2014 год. до м.04. 2015 год., то ответникът дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.09.2014 год.
до 09.09.2016 г. в размер на 98,87 лв. /определен по реда на чл.162 ГПК/, както
по същество е приел и първоинстанционният съд, чийто правни изводи въззивният
съд също споделя.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора въззивникът няма право на разноски за въззивното производство.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 458346 от 26.07.2018 г., СРС, 75-ти състав,
постановено по гр.дело №7761/2017 г.
Решението е постановено с участие на
подпомагаща страна на страната на ищеца „Н.И.“ ООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.