№ 241
гр. Враца, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Мирослав Д. Досов
Членове:Катя Н. Гердова
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова
като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело №
20251400500378 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод депозирана въззивна жалба вх. №
10684/18.07.2025г. от на Ч. П. Г., с ЕГН ********** от *** - ищец в първоинстанционното
производство, против Решение № 413/21.06.2025 г. постановено по гр.д.№ 32/2025г. по
описа на Районен съд - Враца, с което са отхвърлени, като неоснователни и недоказани
предявените от Ч. П. Г. е ЕГН ********** и адрес *** срещу "Интертранс" ООД с ЕИК ***,
седалище и адрес на управление *** следните искове:
- иск по чл. 215, ал. 1 от КТ, във вр. с чл. 12, ал. 1 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата за сумата 1 587,00 лева-главница, представляваща
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит при
полагане на труд от втора категория, за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г.;
-иск по чл. 215, ал. 1 от КТ, във вр. с чл. 10 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (НСОРБ) за сумата 541,60 лева-главница,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за времето, през което ищецът-
служител е бил на разположение на ответника-работодател и се е намирал извън
територията на предприятието на място, изрично уговорено между тях, за периода от
06.01.2022 г. до 16.08.2024 г.;
-иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 414,22 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата за допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит, както следва: за 2022 г. от 06.01.2022 г. до 06.01.2025 г. в размер на
190.24 лева, за 2023 г. от 01.01.2023 г. до 06.01.2025 г. в размер на 153,78 лева и за 2024
г. от 01.01.2024 г. до 06.01.2025 г. в размер на 70,20 лева;
-иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 149,22 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата за допълнително трудово възнаграждение за времето, през което ищецът-
служител е бил на разположение на ответника-работодател и се е намирал извън
1
територията на предприятието на място, изрично уговорено между тях, както следва: за 2022
г. от 06.01.2022 г. до 06.01.2025 г. в размер на 75,45 лева, за 2023 г. от 01.01.2023 г. до
06.01.2025 г. в размер на 55,53 лева и за 2024 г. от 01.01.2024 г. до 06.01.2025 г. в размер на
18.24 лева, ведно със законната лихва, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, върху цялата
искова сума от 2 692,04 лева от датата на подаване на исковата молба от 06.01.2025 г., до
окончателно изплащане на сумата.
Присъдил разноски.
Въззивникът счита първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон.
На първо място, посочва, че неправилно първоинстанционния съд е приел в
атакуваното съдебно решение, че дневните пари по Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина не са обвързани с работна заплата, както и задължителните
допълнителните възнаграждения, към работната заплата не са обвързани със заплатата.
Сочи, че предмета на делото не касае неполучени суми за дневни пари по Наредбата за
дългосрочни командировки в чужбина или по Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина. По тези въпроси въззивника е завел гр.д.№ 31/2025 год. по описа
на PC-Враца срещу същия ответник по което вече има постановено решение.
Сочи се в жалбата, че предмета на настоящето дело е за неполучени суми за
задължително допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит, уредени изрично в Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, касателно български работници, работещи в българска фирма, какъвто е
неговият случай.
В жалбата се навеждат доводи, че въззивника е български работник, изпратен на работа
в чужбина от българска фирма/ответното дружество/ с изрично уговорено място на работа
гр. Лудвигсхафен ам Раин в Република Германия, но докато е работил, ответника не е
приложил изцяло спрямо него НТООБГИРЧБР, а избирателно текстовете на чл.6,ал.2 и чл.9
от същата. В случая счита, че НТООБГИРЧБР е неприложима в конкретния случай,
цитирайки чл.8 от същата, тъй като заплатата му не била уговорена в долари, нито има
договорка в трудовия договор заплатата да му е във валута. Сочи, че предявеният от него иск
е за допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит
по НСОРЗ, а не по НТООБГИРЧБР. Твърди, че в трудовия договор не е посочен размер на
допълнително възнаграждение за допълнителна работа, но това не означавало, че не му се
дължи по силата на чл. 12 от НСОРЗ.
Въззивникът посочва, че ще се ползва от приетата в първоинстанционното
производство ССчЕ, в която вещото лице изчислило, че евентуалният размер на
допълнителното му възнаграждение за придобит трудов страж и професионален опит
възлиза на общата сума 1469,99 лв., която сума следва да му бъде присъдена.
На следващо място въззивника сочи, че съгласно чл. 10 от НСОРЗ се заплаща
допълнително трудово възнаграждение за всеки час или част от него в размер на не по-малко
от 10 стотинки (какъвто е неговият случай в гр. Лудвихгсхафен ам Раин-Германия изрично
уговорено с трудовият договор). Съгласно заключението на вещото лице по приетата ССчЕ
за исковият период 2022-2024 г. общия размер е 524,00 лева, която сума му се дължи.
Въззивникът навежда доводи, че в първоинстанционното решение е отразено, че е
работил в завода на "Байер", но той категорично заявява, че заводите на "Байер" се намират
в друг град в Германия, а не в гр. Лудвихгсхафен ам Раин, докато той през целият исков
период е работил в заводите на "BASF" в гр. Лудвихгсхафен ам Раин, в Р.Германия.
Поради това, че първостепенния съд е обсъдил доказателствата само на ответната
страна, без да съобрази доводите и доказателствата посочени от ищеца, е допуснал
нарушения на процесуалния закон, визирани в нормите на ГПК.
2
Моли съдът да постанови решение, с което да реши спора по същество и отмени
изцяло Решение № 413/21.06.2025 г. постановено по гр.д. № 32/2025 год. по описа на РС-
Враца, като неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и да уважи изцяло предявените от ищеца искове, като
основателни и доказани до размерите изчислени от вещото лице по приетата в първата
инстанция ССчЕ.
Претендира за разноски пред настоящата съдебна инстанция.
С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор с вх. № 11382/
01.08.2024 г. от въззиваемия "ИНТЕРТРАНС" ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано заедно и по отделно от управителите Х. Ц. И. и Н. Х. М.,
чрез пълномощника му адв. М. М. от АК-Враца, с който оспорва жалбата и счита, че същата
е неоснователна и не следва да бъде уважена.
В отговора се излагат доводи, че обжалваното Решение № 413/21.06.2025 г.
постановено по гр.д. № 32/2025 год. по описа на PC- Враца е правилно и законосъобразно,
като съдът обсъдил подробно и в цялост събраните по делото доказателства и направил
задълбочен извод за отхвърляне на предявените искови претенции на ищеца.
Сочи, че първоинстанционния съд правилно квалифицирал спорното право според
твърденията на ищеца и се е произнесъл по така предявените искове, въпреки, че във
въззивната жалба се твърди обратно. Правилно била обсъдена фактическата обстановка
относно начисляване и изплащане на суми за основно трудово възнаграждение на ищеца,
както и начисляването на разходи за квартира и служебен автомобил на ищеца, които задачи
ответника поставил на вещото лице, с цел да се разкрие в пълнота фактическата обстановка
относно изпълнението на задълженията на ответника - работодател по времето на действие
на процесния трудов договор. Навежда твърдения, че ищецът не е имал никакви претенции
по отношение на начисляването и изплащаното му трудово възнаграждение през целия
период на действие на трудовия договор, а претенции предявява след прекратяване на
трудовото му правоотношение с ответника.
На следващо място въззиваемия сочи, че съдът правилно е приложил относимите
материално правни норми към установените факти по случая. Сочи, че в трудовия договор
на ищеца е определено място на работа "Германия, гр. Лудвихгсхафен ам Раин", което е
безспорно по делото, като спрямо ТПО приложение намират разпоредбите на Наредбата за
трудовите и осигурителни отношения на българските граждани, изпратени на работа в
чужбина от български работодатели (НТООБГИРЧБР), приета с ПМС № 162 от 18.08.1992 г.,
обн., ДВ бр. 70 от 28.08.1992 г., цитирайки забраната на чл. 9, ал. 3 от същата за заплащане
на допълнително възнаграждение за продължителна работа. Поради тази причина сочи, че в
ТД на ищеца не било уговорено такъв вид допълнително трудово възнаграждение (т. 3 не е
попълнена, но фигурира като част ползваната от ответника бланка на трудов договор). В т.
10 от процесния трудов договор изрично било записано, че същият е сключен на основание
чл. 6, ал. 2 от горецитираната наредба, като на ищеца му били разяснени специфичните
правила на тази наредба, които се прилагат към ТПО с месторабота в чужбина.
Сочи за правилен извода на съда, че тази наредба (НТООБГИРЧБР) се явява специална
по отношение на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) и
дерогира приложението й по отношение на конкретно претендираното допълнително
трудово възнаграждение. В настоящия казус намира приложение забраната на чл.9,ал.3 от
НТООБГИРЧБР, поради което е ирелевантно дали са спазени други разпоредби на тази
наредба. Ответника-въззиваем навежда доводи, че след като специална правна норма
изрично изключва дължимостта на допълнително трудово възнаграждение за прослужено
време на работници и служители, наети от български работодатели в чужбина, такова не се
3
дължи и поради тази причина не е уговорено в трудовия договор, не е начислявано и не е
изплащано през целия период от наемане на ищеца през 2013 г. до прекратяване на
трудовото му правоотношение през 2024 г., поради което обсъждането на ССчЕ е
безпредметно.
На следващо място в отговора се сочи, че са несъстоятелни оплакванията на
въззивника относно отхвърлената му претенция за дължимо допълнително трудово
възнаграждение за разположение извън територията на предприятието. Характера на
работата на ищеца се изразявал в това да подпомага товарните автомобили на вход, на
територията на предприятието на местна компания в гр. Лудвихгсхафен ам Раин и до изход
от същото предприятие, което означавало трудовата му ангажираност при необходимост от
товарене, а не през цялото му работно време. Посочва, че ищецът не е имал обособено
конкретно място, на което трябвало да полага труд и затова му е бил предоставен служебен
автомобил на разноски на ответника, с помощта на който да се придвижва при необходимост
до обслужването предприятие намиращо се в гр. Лудвихгсхафен ам Раин. Товаренето на
автомобили се е извършвало през деня, поради което ищецът не е бил на разположение,
както се твърди в жалбата, поради което не му дължи допълнително заплащане. Ирелеванто
е за случая дали предприятието е на "Байер" или на "BASF", тъй като той не отрича, че
именно в това са се изразявали трудовите му задължения.
Сочи, че в трудовия договор на ищеца изрично е указано мястото му на работа в
чужбина, поради което претенциите му, че работил извън предприятието на работодателя си
са неоснователни.
Моли Решение № 413/21.06.2025 г. постановено по гр. дело № 32/2025 г. по описа на
PC-Враца да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно, а въззивната жалба на Ч.
П. Г. да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Претендира разноски пред настоящата съдебна инстанция за адвокатско
възнаграждение.
С писмения отговор не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.
Претендира разноски и пред двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание въззивника, редовно призован, не се явява и не се представлява.
От процесуалния представител на въззиваемата страна се поддържа изведеното в отговора
на въззивната жалба, моли за отмяна на решението. Претендира присъждане на разноски,
съгласно представен списък.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК и отговаря на изискванията по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав
обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с
изтъкнатите от страните доводи, при което приема следното:
Районен съд-Враца е бил сезиран с искова молба, подадена от Ч. П. Г. с ЕГН
********** и адрес *** срещу "Интертранс" ООД е ЕИК ***, седалище и адрес на
управление ***, с която е поискал осъждане на ответното дружество да му заплати следните
суми: 1587,00 лева-главница, представляваща допълнително трудово възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит при полагане на труд от втора категория, за
периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г.; 414,22 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата за допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
4
професионален опит, както следва: за 2022 г. от 06.01.2022 г. до 06.01.2025 г. в размер на
190,24 лева, за 2023 г. от 01.01.2023 г. до 06.01.2025 г. в размер на 153,78 лева и за 2024 г. от
01.01.2024 г. до 06.01.2025 г. в размер на 70,20 лева, 541,60 лева-главница, представляваща
допълнително трудово възнаграждение за времето, през което ищецът е бил на
разположение на ответника-работодател и се е намирал извън територията на предприятието
на място, изрично уговорено между тях, за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г. и 149,22
лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за допълнително трудово
възнаграждение за времето, през което ищецът е бил на разположение на ответника-
работодател и се е намирал извън територията на предприятието на място, изрично
уговорено между тях, както следва: за 2022 г. от 06.01.2022 г. до 06.01.2025 г. в размер на
75,45 лева, за 2023 г. от 01.01.2023 г. до 06.01.2025 г. в размер на 55,53 лева и за 2024 г. от
01.01.2024 г. до 06.01.2025 г. в размер на 18,24 лева, ведно със законната лихва, на основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, върху цялата искова сума от 2 692,04 лева,считано от датата на подаване
на исковата молба-06.01.2025 г., до окончателно изплащане на сумата.
С исковата молба се твърди, че ищецът е полагал труд като „***“, с място на работа:
Германия, гр. Лудвигсхафен ам Раин, считано от 28.10.2013 г., по силата на безсрочен трудов
договор № 39/28.10.2013 г., сключен между страните по делото, а на 16.08.2024 г. е напуснал
работа.
В исковата молба ищецът твърди, че през исковия период ответникът не му е изплащал
никакви пари за допълнително трудово възнаграждение за "клас прослужено време", каквото
възнаграждение му се дължи по силата на чл. 12, ал. 1 от НСОРБ. Също така не му бил
изплащал никакви пари като допълнително трудово възнаграждение за времето, през което
ищецът е бил на разположение на ответника-работодател и се е намирал извън територията
на предприятието на място, изрично уговорено между тях, въпреки, че такова
възнаграждение му се дължи по силата на чл. 10 от НСОРБ. Сочи, че през исковия период е
бил на разположение общо 885 работни дни от по 8 работни часа всеки и му се следват поне
по 0,10 лв. за всеки работен час на разположение.
Поради това, че ответника не му е заплатил претендираните суми, за него се породил
правен интерес от търсената съдебна защита обективирана в петитумната част на исковата
молба.
В срокът по чл. 131 от ГПК е подаден отговор от ответникът "Итертранс" ООД
оспорва предявените искове. Не оспорва обстоятелството, че ищецът е работил за ответното
дружество по силата на сключения помежду им трудов договор № 39 от 28.10.2013 г.,
прекратен е предизвестие от ищеца, считано от 16.08.2024 г. Посочва, че заеманата длъжност
съгласно трудовия договор е била "***", а мястото на работа е било Германия, гр.
Лудвигсхафен ам Раин, както и в какво се изразяват трудовите задължения на ищеца. Към
момента на наемането му от ответното дружеството, ищецът е бил е местоживеене в
Германия и именно поради тази причина и факта на владеене на немски език, от ответното
дружество "Интертранс" ООД са се съгласили да го назначат на тази длъжност.На ищеца
била осигурена квартира в този град, служебен автомобил и служебен мобилен телефон,
заплащани изцяло и за сметка на работодателя, а също така са били поемани и разходите за
път при желание на ищеца да се прибира в България по време на ползване на платен
годишен или друг вид отпуски, без ограничение в използвания транспорт.
Тъй като в трудовия договор е било определено място на работа „Германия, гр.
Лудвигсхафен ам Раин“, не може да се приеме, че спрямо възникналото трудово
правоотношение са приложими разпоредбите на НСОРБ, а за него са приложими
разпоредбите на Наредбата за трудовите и осигурителните права на български граждани,
изпратени на работа в чужбина от български работодатели, приета е Постановление на
Министерския съвет № 162 от 18.08.1992 г., обнародвана в ДВ, бр. 70 от 28.08.1992 г.
5
(НТООБГИРЧБР), като чл. 9, ал. 3 от същия нормативен акт изрично предвижда, че на
работещите в чужбина по реда на тази наредба не се заплаща допълнително възнаграждение
за продължителна работа.
Оспорва се твърдението на ищеца, че полаганият от него труд е бил от втора категория,
като в тази връзка се сочи, че по смисъла на Наредбата за категоризиране на труда при
пенсиониране, приета е Постановление на Министерския съвет № 235 от 20.01.1998 г.,
обнародвана в ДВ, бр. 123 от 23.10.1998 г. (НКТП), уреждаща по императивен начин
категориите труд, трудът полаган от ищеца, докато е заемал длъжността „***“, е от трета
категория, а и поначало категорията на труда има правно значение единствено при
пенсиониране.
Оспорват се и претенциите на ищеца за изплащане на допълнително трудово
възнаграждение за това, че е бил на разположение на работодателя извън територията на
предприятието, като в тази връзка се сочи, че не е било уговорено изрично място за това с
ответника.
Излага се, че мястото на работа на ищеца не е било в конкретно предприятие, цех и
т.н., а характерът на работата му е бил такъв, че е следвало да подпомага товарните
автомобили на вход, през територията на и до изход на производствена фабрика на
компанията "Байер" в гр. Лудвигсхафен ам Раин, което е предполага трудова ангажираност
при необходимост от товарене, а не през цялото установено е трудовия договор пълно
работно време. За ищецът не е обособено конкретно място, на което да полага труд и затова
му е бил предоставен служебен автомобил на разноски на ответника, с помощта на който да
се придвижва при необходимост до предприятието "Байер" в гр. Лудвигсхафен ам Раин.
През целия период на действие на процесния трудов договор страните са поддържали
добри отношения и ищецът не е имал искания и възражения относно размера и вида на
изплащаното му трудово възнаграждение, а трудовият договор е прекратен по искане на
ищеца, като му е изплатено дължимото трудово възнаграждение до последния ден от
полагания от него труд.
За неоснователен намира и иска за обезщетение за забава върху главниците,
претендирани до датата на подаване на исковата молба.
В тази връзка се твърди, че за да е налице забава в плащането като основание за
възникване на акцесорното вземане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, следва главното
вземане да е изискуемо, тоест да е настъпил падеж. Ищецът претендира обезщетение от
началото на всяка година по исковия период, което означава, че твърди настъпила забава в
плащането на дневните пари преди да е изтекъл периода и преди изобщо да е възникнало
задължение за изплащане на главници. Сочи се също, че претенцията за законна лихва върху
цялата претендирана с исковата молба сума, включително върху сумата за обезщетение за
забава по чл. 86, ал. 1 от ГПК, е неоснователна и поради това, че начисляването на лихви
върху лихви е допустимо само между търговци и единствено ако е уговорено, какъвто не е
настоящият случай, а по отношение на претенцията на ищеца за присъждане на адвокатски
хонорар се сочи, че е неоснователна и поради това, че не е представен договор за правна
защита, установяващ заплащане на адвокатско възнаграждение. Въз основа на тези и други
подробно изложени съображения иска от съда да отхвърли предявените претенции е
произтичащите от това последици.
В хода на производството е изслушано заключение по назначената съдебно -
счетоводна експертиза, вещото лице по която е изчислило, че за процесния период
евентуалното допълнително трудово възнаграждение на ищеца за придобит трудов стаж и
професионален опит при прилагане на Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата (НСОРБ) би било: за 2022 г. - 403,20 лева; за 2023 г. - 544,32 лева; за 2024
г. - 522,47 лева или общо за исковия период 1 469,99 лева и мораторната лихва върху това
6
евентуално вземане би била: за 2022 г. - 150,71 лева; за 2023 г. - 106,17 лева; за 2024 г. - 34,91
лева или общо за исковия период 291,79 лева, както и че евентуалното допълнително
трудово възнаграждение на ищеца за допълнително трудово възнаграждение за времето,
през което ищецът-служител е бил на разположение на ответника-работодател и се е
намирал извън територията на предприятието на място, изрично уговорено между тях при
прилагане на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРБ) би
било: за 2022 г. - 198,40 лева; за 2023 г. - 198,40 лева; за 2024 г. - 127,20 лева или общо за
исковия период 524,00 лева и мораторната лихва върху това евентуално вземане би била: за
2022 г. - 60,69 лева; за 2023 г. - 38,30 лева; за 2024 г. - 10,50 лева или общо за исковия период
109,49 лева.
Вещото лице е посочило също, че за целия исков период ответникът е изплатил на
ищеца сума в размер на 113 788,98 лева, от които сума в размер на 7 199,91 в лева и сума в
размер на 44 292,75 евро, с левова равностойност - сума в размер на 86 629,07 лева.
Изплатените на ищеца трудови възнаграждения в лева и евро през исковия период
надвишават минималните изисквания за дневни пари в размер на 56 евро съгласно Наредба
за служебните командировки и специализации в чужбина, приета с ПМС № 115 от
03.06.2004 г. работните и календарни дни на месеца.
С атакуваното съдебно Решение № 413/21.06.2025 г. постановено по гр.д.№ 32/2025г.
по описа на Районен съд – Враца, първостепенния съд е отхвърлил изцяло исковите
претенции на ищеца, като формирал извод, че представения трудов договор попада в
приложното поле на Наредбата за трудовите и осигурителните права на български граждани,
изпратени на работа в чужбина от български работодатели, приета с Постановление на МС
№ 162/18.08.1992 г.(ДВ, бр. 70/28.08.1992 г.- НТООБГИРЧБР).
Съгласно чл. 9, ал. 3 от същата изрично е предвидено, че на работещите в чужбина по
реда на тази наредба не се заплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа,
а уговореното място на работа - гр. Лудвигсхафен ам Раин във Федерална Република
Германия, от своя страна изключва основателността на твърденията на ищеца, че докато е
работил в същия град е бил на разположение на ответника-работодател, намирайки се извън
територията на предприятието на място, изрично уговорено между тях.
Предвид липсата на главен дълг е приел за неоснователна и заявената претенция по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата. В полза на ответникът са присъдени направените по делото разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
следното от фактическа страна:
В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/
въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален
закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в
първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във
връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на
конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност.
В конкретния случай и предвид изведеното с исковата молба, настоящият състав
намира, че дадената от първата инстанция квалификация на предявените искове е
неправилна.
Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения главен иск за сумата 1 587,00
лева-главница, представляваща допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г. по чл. 215, ал. 1 от
КТ, във вр. с чл. 12, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.
До колкото с претендираното в исковата молба се търси за заплащане на допълнително
7
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит и от представените
писмени доказателства се установя, че се касае за трудов договор, сключен при условията на
Наредба за трудовите и осигурителните отношения на българските граждани, изпратени на
работа в чужбина от български работодатели (НТООБГИРЧБР), то настоящият съдебен
състав счита, че правилната квалификация на предявения иск следва да бъде определена по
реда на чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда във вр. с чл. 9 от НТООБГИРЧБР.
С втория предявен иск за сумата 541,60 лева се претендира допълнително трудово
възнаграждение за времето, през което ищецът е бил на разположение на ответника-
работодател и се е намирал извън територията на предприятието на място, изрично
уговорено между тях, за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г., като районния съд го е
квалифицира по чл. 215, ал. 1 от КТ, във вр. с чл. 10 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (НСОРБ).
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № 2 от 22.04.1994 г. за реда за установяване
задължение за дежурство или за разположение на работодателя, издадена на основание чл.
139, ал. 5 от КТ, когато особеният характер на работата налага, с колективния или
индивидуалния трудов договор може да се уговори задължение за работника и служителя да
бъде на разположение на работодателя извън територията на предприятието с готовност да
осъществи при необходимост трудовата си функция.
Следователно, при съществуващата нормативна уредба и въз основа на изложените
съображения настоящият съдебен състав счита, че правното основание на този иск е по чл.
139, ал. 5 от КТ във вр. с чл. 13з, ал. 1 от Наредба за работното време, почивките и отпуските
във вр. с чл. 10 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата във вр. с
чл. 3, ал. 3 от Наредба № 2 от 22.04.1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство
или за разположение на работодателя.
В случая се касае за неправилна правна квалификация, която не накърнява принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес /няма произнасяне извън спорния предмет и
обхвата на търсената защита/, рефлектираща единствено върху правилността на обжалвания
съдебен акт. Ищецът в исковата молба и във въззивната жалба изрично е заявил, че
претендира процесните суми за допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит при полагане на труд за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г.;
както и допълнително трудово възнаграждение за времето, през което ищецът е бил на
разположение на ответника-работодател и се е намирал извън територията на предприятието
на място, изрично уговорено между тях, за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г. Въпреки
това правилно първостепенния съд е разпределил доказателствената тежест между страните
по делото, поради което числовото изражение на правната квалификация на иска не влияе на
изхода на делото и за констатацията на неговата неоснователнот..
Поради тази причина въззивния съд следва да разгледа спора по същество, без да
разпределя наново доказателствената тежест на страните, тъй като пред първата инстанция
са събрани доказателства съобразно предмета на спора.
Безспорно е по делото, че между страните е бил налице валидно сключен трудов
договор № 39 от 28.10.2013 г. Установено и подкрепено от съдържанието му е, че е сключен
на основание чл. 70, ал. 1 във вр. чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ, като в т. 10 от същия изрично е
посочено, че се сключва на основание чл. 6, ал. 2 от НТООБГИРЧБР.
Между страните не е спорно, че ищецът никога не е изпълнявал трудовите си функции
по процесното правоотношение на територията на Република България, а съобразно
уговореното място на работа - гр. Лудвигсхафен ам Раин във Федерална Република
Германия.
В т. 10 на трудовия договор изрично е посочено, че е сключен на основание чл. 6, ал. 2
от НТООБГИРЧБР. В т. 3 от договора не е попълнена стойност за допълнително трудово
8
възнаграждение за трудов стаж и опит.
Ищецът е напуснал доброволно през месец август 2024 г., като за първи път е предявил
претенциите си едва след прекратяване на трудовия договор.
Спорен между страните е останал въпроса за задължение за заплащане на
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит
за втора категория труд.
В случая въззивника-ищец е заемал длъжността „***“ във въззиваемото дружество-
ответник, с уговореното място на работа - гр. Лудвигсхафен ам Раин във Федерална
Република Германия. Съгласно Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране,
приета с Постановление на Министерския съвет № 235 от 20.01.1998 г., обнародвана в ДВ,
бр. 123 от 23.10.1998 г. (НКТП) се урежда по императивен начин категориите труд. Трудът
полаган от Г., докато е заемал длъжността „***“, е от трета категория, а и поначало
категорията на труда има правно значение единствено при пенсиониране.
Съгласно чл. 2 от НКТП, към втора категория труд се отнасят дейности, посочени
изрично в тази разпоредба, когато се полагат при условия, отговарящи на законовите
критерии за тежест, вредност или особена отговорност, а съгласно чл. 3 от НКТП, труд,
който не попада в първа или втора категория, по дефиниция е трета категория труд. В случая
длъжността „***“ не е включена в чл.2 към Наредбата, която изрично изброява длъжности и
дейности, които подлежат на категоризиране като втора категория труд, сред които попадат:
минни, металургични и химически производства, оператори на тежки машини, авиационен и
морски персонал, медицински и лабораторни специалисти при работа с инфекциозни
болести, радиация и др. Длъжността "***" не се съдържа нито в това приложение, нито под
формата на приравнена длъжност по съдържание или риск. Характерът на трудовата
дейност на ищеца не отговаря на изискванията за втора категория. Съгласно трайната
практика на съдилищата втора категория труд се признава само, ако е налице съществен
риск за здравето, физическа или психическа натовареност, работа във вредна среда и други
специални условия. Работата на ищеца като „***“ се е състояла в координация на товарни
превози, в рамките на град Лудвигсхафен, в чуждестранен завод (по твърденията – на
BASF)и съгласно длъжностната му характеристика/л.70 от делото/ и не е свързана с
излагане на вредни химически, биологични или физични фактори, както и с тежък
физически труд или продължителна работа в подземни, шумни, вибрационни или токсични
среди.
Ищецът не доказа, че е работил в среда или условия, които да изискват приравняване
към втора категория труд. Нещо повече, от доказателствата се установява, че той е ползвал
служебен автомобил, разпределял е работата на шофьори и е изпълнявал координационни
функции, а не дейности с повишена степен на риск или вредност. Следователно, при
отсъствие на изрична правна или фактическа предпоставка за втора категория, автоматично
се прилага третата категория труд, изводимо от чл.3 на НКПТ.
Настоящият въззивен състав потвърждава извода на първата инстанция, че в случая
намира приложение Наредбата за трудовите и осигурителни отношения на български
граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели (НТООБГИРЧБР), а не
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ).
Съгласно чл. 1 и чл. 6 от НТООБГИРЧБР, същата урежда условията на труд на
български граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели,
включително размерите и структурата на възнаграждението им и действа като специална
правна норма, дерогираща общата уредба на НСОРЗ.
Съгласно чл. 9, ал. 3 от НТООБГИРЧБР на работниците и служителите, изпратени на
работа в чужбина от български работодатели, не се заплаща допълнително възнаграждение
за продължителна работа.
9
НТООБГИРЧБР е специална наредба, която урежда конкретно и изключително
условията на труд на български граждани, изпратени от български работодател на работа в
чужбина – какъвто е случаят на Ч. Г.. Това я прави lex specialis спрямо НСОРЗ, която е lex
generalis. Докато НСОРЗ е обща наредба, приложима по отношение на всички трудови
правоотношения, възникнали на основание Кодекса на труда, освен ако не е предвидено
друго в специален акт.
Съгласно принципа на специалния нормативен акт, когато едно правоотношение е
уредено със специална наредба, тя изключва прилагането на общата, в частта, в която е
уредена различно. В случая ищецът Г. е български работник, изпратен да работи в Германия,
по силата на трудов договор с изрично посочено място на работа в чужбина, а именно – гр.
Лудвигсхафен ам Раин. В трудовия договор изрично е отбелязано, че е сключен на
основание чл. 6, ал. 2 от НТООБГИРЧБР, което въвежда специален режим, за който ищецът
е бил надлежно информиран и е подписал трудовия договор. След като страните доброволно
са се съгласили с този режим, то и претенциите на работника-ищец трябва да се разглеждат в
рамките на тази правна уредба. В настоящия случай, в трудовия договор липсва клауза,
която да предвижда такова допълнително възнаграждение. Точка 3 от договора, касаеща
допълнителното възнаграждение за стаж, не е попълнена. Това сочи на липса на съгласие и
уговорка между страните. Ако се приеме, че НСОРЗ се прилага наред с НТООБГИРЧБР,
това би обезсмислило специалната наредба и забраната в чл. 9, ал. 3. Няма как общата норма
да измества специалната, защото това противоречи на принципа на йерархията и прилагане
на нормите. Правилно е възприето от първоинстанционния съд, че сочената от въззивника
Наредба за структурата и организацията на работната заплата е неприложима, до колкото и
от съдържанието на представения трудов договор се установява, че е сключен по реда на
НТООБГИРЧБР, приета с ПМС № 162/18.08.1992 г., ДВ, бр. 70/28.08.1992 г.
От гледна точка на българското материално право брутното трудово възнаграждение
на въззивника се състои единствено от месечното трудово възнаграждение, уговорено в т. 2
от представения трудов договор. В тази връзка е и заключението на вещото лице по приетата
ССчЕ, което е установило, че за процесния исков период (2022-2024г.) ответникът е
заплащал на ищеца брутно трудово възнаграждение в български лева и в евро, като за този
период му е изплатил сума в общ размер на 113 788,98 лева, от която: 7 199,91 в лева и 44
292,75 евро (левовата й равностойност възлиза на 86629,07 лева). Същия няма право на
допълнително трудово възнаграждение и такова не се включва в БТВ, доколкото договора е
сключен при условията на НТООБГИРЧБР, тъй като съгласно чл. 9, ал. 3 от тази наредба не
се заплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа. Експерта по приетата
ССчЕ посочил, че в ответното дружество на работниците и служителите, които са назначени
на трудови договори аналогични на ТД № 39/28.10.2013г. сключен между страните по
делото, не се начислява допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит./л.98 от делото/.
По тези съображения съдът намира, че дължимата сума за полагаемото трудово
възнаграждение, за която не се спори, е изплатена от ответника към ищеца, като същата
представлява пълният дължим размер.
Изчисленията на вещото лице за допълнително възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит по НСОРЗ са евентуални и зависими от това дали въобще
възниква право на такива възнаграждения, което съдът приема, че не възниква.
Следователно заключението не обвързва съда, тъй като липсва материално правно
основание за претендираните суми.
Съдът намира, че претенцията на ищеца за присъждане на допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит е неоснователна, тъй като
материалният закон, регулиращ конкретното трудово правоотношение, изключва
10
автоматичната дължимост, освен при наличие на изрична уговорка, която в случая липсва.
По изложените съображения, искът на ищеца за сумата 1587,00 лева-главница,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит при полагане на труд от втора категория, за периода от 06.01.2022 г. до
16.08.2024 г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При отхвърляне на главния иск подлежи на отхвърляне и акцесорния иск по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД за сумата 414,22 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит,
както следва: за 2022 г. от 06.01.2022 г. до 06.01.2025 г. в размер на 190.24 лева, за 2023 г. от
01.01.2023 г. до 06.01.2025 г. в размер на 153,78 лева и за 2024 г. от 01.01.2024 г. до
06.01.2025 г. в размер на 70,20 лева, тъй като обезщетение за забава би било дължимо
единствено при наличие на главен дълг и изпадане на длъжника по него в забава спрямо
кредитора, каквито предпоставки в настоящия случай не се установяват.
Спорен между страните е и въпроса за задължение на работодателя да заплати на
ищеца допълнително трудово възнаграждение за времето, през което той е бил на
разположение на работодателя и се е намирал извън територията на предприятието на
място, изрично уговорено между тях, за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г.
От приложените писмени доказателства по делото, въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 10 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата
(НСОРЗ), за времето, през което работникът или служителят е на разположение на
работодателя извън предприятието, му се заплаща допълнително възнаграждение в размер
не по-малко от 0.10 лв. за всеки час или част от него. Това правило препраща към режима на
„разположение“, уреден в чл. 139, ал. 5 от Кодекса на труда, според който: „За някои
длъжности поради особения характер на работата може да се установява задължение за
дежурство или за разположение на работодателя през определено време от денонощието.
Редът за установяване задължение за дежурство и за разположение на работодателя,
максималната продължителност на времето и редът за отчитането му се определят с наредба
на Министерския съвет“.
Това е Наредба № 2 от 22.04.1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство
или за разположение на работодателя /обн., ДВ, бр. 38 от 06.05.1994 г. /, в чл.3, ал.1 от която
е посочено, че когато особеният характер на работата налага, с колективния или
индивидуалния трудов договор може да се уговори задължение за работника и служителя да
бъде на разположение на работодателя извън територията на предприятието с готовност да
осъществи при необходимост трудовата си функция. Фактически извършената работа през
времето на разположение се отчита и заплаща като извънреден труд /чл. 3, ал. 4 от тази
Наредба/. Идентични нормативни текстове са въведени и в Наредбата за работното време,
почивките и отпуските в нов раздел IIа "Дежурство и време на разположение" в редакцията
му с ДВ, бр. 78 от 2022 г., в сила от 30.09.2022 г.(чл. 13в, чл. 13з, ал. 2).
От изложеното следва, че дължимостта на възнаграждение за време на разположение
предполага наличието на кумулативно изпълнени условия, а именно: изрична уговорка
между страните (в трудов договор, анекс или чрез вътрешен акт на работодателя), доказано
време, през което работникът е бил реално на разположение, това време да е извън
установеното работно време и да е било под контрола или разпореждане на работодателя.
Настоящият съдебен състав приема, че такива условия не са установени по делото.
Безспорно е установено, че въззивникът е работил при установен 8-часов работен ден, без
представени заповеди, графици или друга писмена организация на труда, от която да се
установи, че извън това време той е бил на разположение на работодателя по смисъла на чл.
139, ал. 5 КТ. Също така, в трудовия договор не е предвидена клауза относно разположение,
нито е представен анекс или друга уговорка между страните в този смисъл.
11
Липсват доказателства, че въззивникът е бил в режим на готовност или че е бил
повикван за изпълнение на трудови задължения извън установеното работно време. Съдът
намира, че самото пребиваване в чужбина, наемането на квартира или предоставянето на
служебен автомобил не съставляват разположение по смисъла на чл. 139, ал. 5 от КТ. За да
бъде прието наличието на „разположение“, е необходимо работодателят изрично да го е
въвел, респективно да го е документирал или доказал чрез разпоредителен акт, какъвто
липсва в настоящия случай. По-скоро се касае за обичайна организация на работното време,
съобразена с характера на длъжността му като ***.
Наред с горното, следва да се отчете и фактът, че въззивникът е изпълнявал трудова
дейност на територията на чужда държава – Република Германия, по трудов договор,
сключен на основание чл. 6, ал. 2 от Наредбата за трудовите и осигурителните отношения на
българските граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели
(НТООБГИРЧБР). Доказано е единствено, че същият е работил на редовен 8-часов работен
ден, при което всяко негово пребиваване извън работното време, в т.ч. в квартира или в
служебния автомобил, не съставлява разположение, ако не е бил на разположение по
нареждане на работодателя.
Също така, в контекста на специалния режим на труд в чужбина по НТООБГИРЧБР,
подобно допълнително възнаграждение също следва да бъде уговорено, а по делото няма
данни за такава уговорка.
Експерта по приетата ССчЕ посочил, че в ответното дружество на работниците и
служителите, които са назначени на трудови договори аналогични на ТД № 39/28.10.2013г.
сключен между страните по делото не се начислява допълнително възнаграждение за
времето, през което са били на разположение на работодателя, поради което направените
изчисления в заключението относно претендираните суми не обвързва съда, тъй като липсва
материално правно основание за заплащането им.
Следователно искът за сумата 541,60 лева-главница, представляваща допълнително
трудово възнаграждение за времето, през което ищецът- служител е бил на разположение на
ответника-работодател и се е намирал извън територията на предприятието на място,
изрично уговорено между тях, за периода от 06.01.2022 г. до 16.08.2024 г. е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
Настоящият съд счита, че основната претенция за главница е неоснователна, поради
което и искът за мораторна лихва не се дължи, поради неоснователност.
С оглед на това, иска за сумата 149,22 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за допълнително трудово възнаграждение за времето, през което ищецът-
служител е бил на разположение на ответника-работодател и се е намирал извън
територията на предприятието на място, както следва: за 2022 г. от 06.01.2022 г. до
06.01.2025 г. в размер на 75,45 лева, за 2023 г. от 01.01.2023 г. до 06.01.2025 г. в размер на
55,53 лева и за 2024 г. от 01.01.2024 г. до 06.01.2025 г. в размер на 18.24 лева, ведно със
законната лихва, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, върху цялата искова сума от 2 692,04 лева
от датата на подаване на исковата молба от 06.01.2025 г., до окончателно изплащане на
сумата, също следва да бъде отхвърлен.
Поради липсата на основание за уважаване на предявените искове, не следва да се
присъжда и законна лихва от датата на предявяване на исковата молба (06.01.2025 г.) до
окончателното изплащане.
Така изложените съображения дават основание на въззивния съд да приеме, че
предявените искове явяват неоснователни и недоказани. Достигайки до същия краен извод,
районния съд е постановил правилно решение, което ще следва да се потвърди, но при
съобразяване на мотивите за това, изложени от въззивната инстанция.
По разноските:
12
Въззивника-ищец е освободен от заплащане на държавни такси и разноски по см. на
чл.83,ал.1,т.1 от КТ вр.чл.359 от КТ.
Производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите
независимо от тяхното процесуално качество - ищци или ответници по трудов спор /чл. 359
КТ и чл.83,ал.1,т.1 ГПК/.
Безплатността се отнася за всички държавни такси и други разноски по производството
/за свидетели, вещи лица и пр./и обхваща всички видове производства, както редовните,
така и извънредните, но касае задължението на работника или служителя към съда.
Разпоредбата на чл.359 от КТ не освобождава обаче въззивника-ищец от отговорността
за заплащане на разноските, направени от другата страна по делото, когато тя го е спечелила
и е била представлявана от адвокат или юрисконсулт. Заплащането на тези разноски при
загубване на делото работникът или служителя дължи на работодателя на общо
основание(чл. 78, ал. 3 ГПК- Определение № 58 от 8.02.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. №
496/2010 г., III г. о., ГК), но когато са поискани и съобразени с ТР № 6/2012г. на ОСГК.
При този изход на делото и предвид гореизложените съображения на съда, сочещи
неоснователност на въззивната жалба, и в съответствие с чл. 78, ал. 3 от ГПК право на
разноски във въззивното производство има въззиваемата страна, от процесуалния
представител на която е направено съответно искане за присъждането им,съгласно приложен
списък на разноските. При това положение, въззивникът следва да бъде осъден на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на въззиваемия сумата от 600,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съгласно приложения списък.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 413/21.06.2025 г., постановено по гр.д. № 32/2025 г. по
описа на Районен съд-Враца.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Ч. П. Г. е ЕГН ********** и адрес *** да
заплати на "Интертранс" ООД е ЕИК ***, седалище и адрес на управление *** сумата от
600,00 (Шесттотин) лева, представляващи адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13