РЕШЕНИЕ
№ 507
гр. Пловдив, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000457 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „ Н.Ф.“ ООД, ЕИК ***, срещу
решение № 260328 от 03.11.2021 година, постановено по т. дело № 221/2019
година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в което с решение №
260069/09.06.2022 година е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка, в частта, с която са отхвърлени предявените искове от „Н.Ф.“ ООД
срещу ответниците С. С. М., ЕГН **********, и Т. С. С., ЕГН **********,
двете в лично качество и в качеството им на правоприемници на С.В.С.,
починал на 04.08.2019 г., за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца
наказателна лихва в размер на 608, 33 лв., съгласно чл.2.6. и чл.2.8. от договор
за заем №*** за периода от 17.08.2018 г. до датата на прекратяване на
договора - 10.01.2019 г. и наказателната лихва в размер на 11 777, 33 лв.,
съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8 по договор за заем №***17.07.2018 г. за периода от
1
17.07.2018г до 10.01.2019г., като неоснователни.
Въззивната жалба на „Н.Ф.“ ООД е и срещу първоинстанционното
решение в частта, с която се отхвърлени исковете на дружеството срещу
ответниците С. С. М., ЕГН **********, и Т. С. С., ЕГН **********, двете в
лично качество и в качеството им на правоприемници на С.В.С., починал на
04.08.2019 г., за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца неустойка в
размер на 1 500 лв., представляваща 60% от заемната сума, съгласно чл. 2.7.
от договор за заем №*** и неустойката в размер на 29 040 лв.,
представляваща 60% от заемната сума, съгласно чл.2.7. от договор за заем
№*** 17.07.2018г., като неоснователни.
Във въззивна жалба вх. № 270321/06.12.2021г., подадена от „Н.Ф.“
ООД , чрез пълномощника на дружеството адв. Д. Т., се поддържа
незаконосъобразност на решението в обжалваните части, касаещи дължими
наказателни лихви и неустойки съгласно чл. 2.6., 2.7. и 2.8 по двата процесни
договора за заем, сключени между ищеца в качеството му на заемодател и С.
С. М. като заемополучател, както и С.В.С. и Т. С. С. като солидарни и
ипотекарни длъжници. Оспорени са изводите на първоинстанционния съд за
противоречие на посочените клаузи от договорите с добрите нрави, като се
поддържа, че предназначението на тези клаузи е да стимулират ответниците
–заемополучатели да изпълнят в срок задълженията си по договорите.
Посочено е, че уговорената в чл. 2.7. от двата договора неустойка в размер на
60% от предоставената заемна сума се дължи при забава в погасяването на
дължима вноска с повече от 30 дни и обявяване на цялото вземане за
предсрочно изискуемо и прекратяване на договорите на това основание.
Според жалбоподателя така уговорената неустойка имала за цел да обезщети
изправната страна за причинените й от забавата на плащанията вреди, като
освен обезщетителната функция тя имала и функцията да стимулира
длъжника към изпълнение / гаранционно-обезпечителна функция/ под страх,
че ще търпи санкцията за неизпълнението, съгласно уговореното в договора
или по силата на закона. Неустойката се дължала само при настъпване на
фактическия състав, който я поражда и представлявала отнапред уговорено
обезщетение за вредите на заемодателя, изразяващи се в загуба на дохода,
който би получил от възнаградителната лихва, ако договорът не беше
прекратен. Твърди се, че уговорената с договорите неустойка не дублира
друго вземане по тях, че тя е самостоятелно вземане, което се дължи на
2
самостоятелно основание. По отношение на наказателната лихва по чл. 2.6. от
договорите жалбоподателят оспорва изводите на първоинстанционния съд за
нищожност на тази клауза от договорите като неравноправна по смисъла на
чл. 143,т. 5 от ЗЗП и чл. 40 от ЗКНИП във връзка с чл. 146 от ЗЗП. Твърди се,
че става дума за индивидуално договорени клаузи в договорите, сключени с
двете ответници и с техния праводател С.В.С., че същите са получили
персонализирана преддоговорна информация още на 03.07.2018 година – 14
дни преди датата на сключване на процесните договори, както и че в самите
договори заемополучателите са декларирали, че преди сключването им е
предоставен стандартен европейски формуляр, запознати са с Общите
условия и са уведомени за всички клаузи, имали са време да се запознаят с
тях, разбират значението им, съгласни са и желаят договорът да бъде сключен
при описаните условия. Индивидуално договорените клаузи в договорите не
били нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.Освен това жалбоподателят се
позовава на разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, според която клаузи, които
не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на
неравноправния им характер само ако не са изразени ясно и разбираемо, а в
случая ставало дума за индивидуално уговорени клаузи, формулирани
изключително ясно и обективно още с предварителните договори, сключени с
ответниците и стандартните европейски формуляри. Според жалбоподателя,
който се позовава на т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 година на ВКС, неустойката
за забава не противоречала на добрите нрави, тъй като дори и прекомерна при
продължителна забава, нейният размер бил уговорен изцяло в зависимост от
неправомерното поведение на длъжниците и от периода на тяхната забава.
По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение
в обжалваните части и уважаване на предявените осъдителни искове за
дължими наказателни лихви за забава по чл. 2.6. и чл. 2.8. и неустойки по чл.
2.7. по двата договора, сключени между страните. Претендират се разноски,
включително адвокатско възнаграждение и за въззивното производство.
Ответниците С. С. М. и Т. С. С. в лично качество и като
правоприемници на починалия в хода на процеса С.В.С. не са взели
становище по въззивната жалба на „Н.Ф." ООД.
Съдът, като прецени доводите, изложени от жалбоподателя и се
запозна със събраните по делото доказателства, намира следното:
3
Въззивната жалба е процесуално допустима,подадена е в срока по
чл.259 от ГПК от лице, имащо право на въззивно обжалване, а именно от
ответника „Н.Ф.“ ООД срещу първоинстанционното решение в частите, с
които са отхвърлени предявените от него осъдителни искове за наказателни
лихви и неустойки.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните
части.
По същество въззивният съд намира, че въззивната жалба е
неоснователна. Съображенията му са следните:
По т. дело № 221/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора
са предявени обективно съединени искове от „Н.Ф.“ ООД в качеството му на
заемодател срещу С. С. М. в качеството на заемополучател и С.В.С. и Т. С. С.
като солидарни и ипотекарни длъжници по два договора за заем - №
***17.07.2018 година и № **-16.07.2018 година. Клаузите на двата договора
са идентични, с изключение на размера на отпуснатите суми, посочен в чл.
1.1. По договора от 17.07.2018 година е посочено, че се предоставя в заем
сумата от 52500 лева, а по договора от 16.07.2018 година – 2500 лева. И по
двата договора става дума за потребителски заем, обезпечен с ипотека върху
недвижим имот, със срок от 60 месеца, с дата на първа погасителна вноска
17.08.2018 година и крайна дата за връщане на цялата сума 17.07.2023 година.
След образуването на делото пред ОС – Стара Загора С.В.С., подписал
двата договора в качеството си на солидарен и ипотекарен длъжник, е
починал. Негови правоприемници са другите две ответници – С. С. М. –
дъщеря и Т. С. С. – съпруга, както и конституирана допълнително негова
дъщеря Х. С. М..Исковете по отношение на Х. С. М. са отхвърлени с
влязлото в сила първоинстанционно решение поради отказ от наследството на
нейния баща С.В.С..
С влязлото в сила първоинстанционно решение в необжалваната му
осъдителна част ответниците С. М. и Т. С. са осъдени да заплатят на „Н.Ф.“
ООД дължимите по двата договора суми – главници и възнаградителни
лихви, като е прието, че на 10.01.2019 година заемополучателите са
уведомени за обявяване на предсрочната изискуемост и прекратяване на
договорите поради настъпване на условията, посочени в чл.2.7., а именно
забава в погасяването на дължима вноска с повече от 30 дни след изтичане на
4
сроковете за плащане, определени в чл.2.2.б. „з“.
По отхвърлените с първоинстанционното решение осъдителни искове
в частта, която е предмет на въззивно обжалване, ищецът твърди, че
ответниците му дължат наказателна лихва в размер на 5 % месечно върху
остатъчната заемна сума съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от всеки един от двата
договора. По договор № **-16.07.2018 година претендираната наказателна
лихва е в общ размер на 608,33 лева, получен при начисляване на 5% месечна
наказателна лихва за периода на забавата – 17.08.2018 година до 10.01.2019
година/ общо 146 дни/ върху дължимата главница от 2500 лева. По договор №
***17.07.2018 година е претендирана наказателна лихва от 11777,33 лева,
получена при начисляване на 5% месечна лихва върху главницата от 48400
лева/ колкото е реално усвоената сума от заемополучателите/ за същия
период на забавата – 17.08.2018 година до 10.01.2019 година, когато е
прекратен договорът.
Ищецът е претендирал и неустойка, дължима на основание чл.2.7 от
договорите в размер на 60 % от заемната сума, независимо от правата за
наказателна лихва по чл.2.6 от договорите. Неустойката по договора за заем
№ № **-16.07.2018 година е претендирана в размер от 1500 лева / 60% от
2500 лева/. По договор № ***17.07.2018 година е претендирана неустойка от
29040 лева / 60% от предоставената сума от 48400 лева/.
Отговор на исковата молба е подаден от ответницата Х. С. М.. В него,
наред с останалите възражения, са изложени такива, отнасящи се до исковете
за присъждане на наказателни лихви по чл. 2.6. и чл. 2.8. и на неустойки по
чл. 2.7. от договорите. В отговора се поддържа, че уговорената наказателна
лихва от 5% месечно и неустойка в размер на 60% от отпуснатата сума са
прекомерни и увреждат правата на потребителите, поради което е направено
възражение за нищожност на посочените клаузи от договорите. В отговора
има позоваване на разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от ЗКНИП, според която всяка
клауза в договора за кредит за недвижим имот с фиксиран лихвен процент /
каквито видно от чл. 2.2., б. „ж“ са процесните договори/, която определя
обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 41, ал. 3, е
нищожна.
Останалите две ответници – С. М. и Т. С., не са подали отговор на
исковата молба. Независимо от това съдът дължи извършване на служебна
5
проверка за валидността на клаузите от договорите, на които ищецът
основава претенциците си за наказателни лихви и за неустойка, с оглед
неравноправния им характер, засягащ интересите на потребителите и с оглед
противоречието им с императивни правни норми. Съдът има правомощие да
се произнесе по валидността на правна сделка, респ. на клаузи от договор и
без нарочни възражения от страните, доколкото става дума за приложение на
императивни правни норми, в каквато насока е задължителната съдебна
практка – ТР 1/2013 година на ОСГТК и ТР 1/2020 година от 20.04.2022
година на ОСГТК на ВКС. Отделен е въпросът, че с изменение на ГПК,
обнародвано в ДВ бр. 100/2019 година е създадена нова ал. 3 на чл. 7,
задължаваща съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител, като осигури възможност на страните да
изразят становище по тези въпроси. В случая на ищеца е осигурена
възможност да изрази становище по въпроса за наличието на неравноправни
потребителски клаузи в процесните договори и за противоречието на клаузи
от договорите с императивни правни норми, съдържащи се в ЗКНИП, който е
приложим в отношенията между страните съгласно чл. 1, ал. 2, доколкото
става дума за отпуснати потребителски кредити, обезпечени с ипотека върху
недвижим имот. Тези въпроси са въведени в процеса с отговора на исковата
молба, подаден от една от ответниците – Х. М.. Първоинстанционният съд с
определение № 260791 от 06.08.2021 година, след отмяна на първоначалното
определение, с което е даден ход на устните състезация, е изготвил нов
доклад по делото, в който са описани възраженията, по които дължи
произнасяне, сред които е и възражението за нищожност на клаузите за
наказателна лихва от 5% месечно и за неустойка в размер на 60% от
отпуснатата заемна сума като прекомерни, увреждащите правата на
потребителите и несъобразени с разпоредбите на ЗКНИП. Във връзка с това
определение ищецът е изразил изрично становище с писмена молба от
27.09.2021 година, включително по въпросите за нищожността на процесните
клаузи на чл. 2.6., 2.7. и 2.8 от договорите като неравноправни по смисъла на
ЗЗП и противоречащи на добрите нрави и на закона.
По тези съображения въззивният съд намира, че следва да се произнесе
по въпросите за валидността на клаузите от договорите, на които ищецът
основава претенциите си за наказателни лихви и неустойки.
Съдът намира за неоснователен доводът на ищеца, който се поддържа
6
и във въззивната жалба, че клаузите на сключените между страните договори,
включително процесните, касаещи наказателните лихви и неустойки, са
индивидуално договорени, поради което не може да става дума за
неравноправни клаузи съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. По делото не са събрани
доказателства за индивидуално водени преговори между страните, даващи
основание за прилагане на цитираното изключение от ЗЗП.
Видно от доказателствата /стр.142 – 161 от делото на ОС/ ищецът на
03.07.2018 година е предоставил на ответниците специфичната информация
за предлагания финансов продукт, осигурявайки им възможност да се
запознаят предварително с нея, да я сравнят с други предложения и да
вземат информирано решение според нуждите и възможностите си. Видно от
двата стандартни европейски формуляра за предоставяне на информация за
потребителските кредити, на ответниците е била предоставена предварително
информация по всички съществени въпроси. Предоставен е и примерен
погасителен план, съответстващ на окончателния договор. Информацията е
предоставена на ответниците 14 дни преди сключването на окончателните
договори, като по този начин кредиторът е изпълнил задължението си по
чл.9, ал. 3 от ЗКНИП, осигурявайки възможност на заемополучателите да
направят информиран избор. Доказателствата за предоставянето на
информацията обаче не са основание да се приеме, че между страните са
водени индивидуални преговори и че клаузите на договорите са
индивидуално уговорени, с осигурена възможност на заемополучателите да
поставят своите изисквания и да променят тяхното съдържание.
Неоснователно е позоваването във въззивната жалба и на разпоредбата
на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Според тази разпоредба преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. Тази разпоредба касае само основния предмет на договора –
клаузите, без които той не би могъл да съществува, като в случая това са
размерът на заемната сума и дължимата възнаградителна лихва. Тя е
неприложима за останалите клаузи, включително тези за неустойки и
наказателни лихви за забава.
7
С двата договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент по
заемите в размер на 20 % / чл. 2.2., б. „ж“/. Съгласно чл.2.4. и чл. 2.5. , през
целия срок на действие на договорите заемополучателят ще връща
ежемесечно само дължимите лихви, а връщането на главницата в пълния й
размер е уговорено да стане при изтичане срока на договора.
Съгласно клаузата на чл.2.6. от договорите, при забава в погасяването
на дължима вноска дори с един просрочен ден, или при частично погасяване
на дължима вноска в размер по-малко от определената в погасителния план,
заемодателят ще начислява наказателна лихва от 5% месечно върху
остатъчната заемна сума. В чл. 2.8. и от двата договора е предвидено, че при
предсрочно прекратяване на договора поради забава в погасяването на
дължима вноска съгласно чл. 2.7., заемополучателят дължи и наказателна
лихва в размер на 5% месечно върху стойността на заемната сума /
главницата/, към датата на прекратяване на договора, до пълното погасяване
на главницата и всички други дължими лихви, като наказателната лихва от
5% месечно не може да се начислява за повече от 30 дни за всяка една
просрочена вноска.
Претенциите на ищеца за наказателна лихва за периода от падежа на
първата неплатена вноска – 17.08.2018 година до 10.01.2019 година -
достигането до ответниците на изявлението за прекратяването на договорите,
се основават на клаузата на чл. 2.6.
Настоящият съдебен състав намира, че клаузата на чл. 2.6., идентична
в двата процесни договора, противоречи на разпоредбите на чл. 43, ал. 1 и
ал. 2 ЗКНИП, съгласно които при забава кредиторът има право на
обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за периода
на забавата, което обезщетение не може да надвишава законната лихва.
Според уговорките в процесните договори наказателната лихва се
начислява не върху размера на просроченото плащане, а върху цялата заемна
сума. Освен това претендираната наказателна лихва надхвърля законната
лихва, доколкото е предвидено начисляването на 5 % лихва месечно.
Клаузата на чл. 2.6. от двата договора, противоречаща на чл.43, ал.1 и 2 от
ЗКНИП, се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП и нищожна
по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във връзка с чл. 40 от ЗКНИП, според
който текст за договорите за кредит по този закон се прилагат чл. 143 – 148а
8
от ЗЗП.
Исковете за присъждане на наказателна лихва, основани на нищожната
клауза на чл. 2.6., са неоснователни. Поради това съдът намира, че следва да
потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
исковете за присъждане на наказателни лихви по двата договора срещу
ответниците С. М. и Т. С. в лично качество и като правоприемници на С.С..
Съдът намира, че следва да бъде потвърдено първоинстанционното
решение и в частта, с която са отхвърлени предявените от „Н.Ф.“ ООД искове
за неустойка срещу посочените по-горе ответници, дължима на основание чл.
2.7. от договорите, поради нищожност на тази клауза.
Според чл. 2.7 се дължи неустойка в размер на 60 % върху пълния
размер на заемната сума /главницата/, в случай че задължението по договора
стане предсрочно изискуемо и заемодателят упражни правото си да прекрати
договора. Съгласно чл.6.2 от договорите задължението за неустойка е
уговорено кумулативно със задължението за заплащане на наказателни лихви
по чл. 2.6 и 2.8. Т.е. при забава на длъжника е уговорена освен
наказателна лихва и втора санкция, а именно неустойка, дължима
кумулативно с наказателната лихва. С оглед разпоредбите на чл. 43,ал. 1 и
ал. 2 от ЗКНИП, обсъдени по-горе, неустойката е нищожна, тъй като
надвишава в пъти законната лихва за забава. Освен това е уговорено, че тя
се дължи кумулативно с наказателната лихва за едно и също неизпълнение,
при положение, че като обезпечение за изпълнение на договорните
задължения е учредена и ипотека върху недвижими имоти, гарантираща
реализация на правата на кредитора. Доводите на жалбоподателя, свързани с
обезпечителната и стимулираща изпълнението функция на неустойката не
могат да бъдат споделени с оглед уговорения размер и факта, че той се
начислява върху цялата заемна сума, а не върху просрочената такава. Не
може да се приеме, че неустойката е уговорена и като обезщетение за
предсрочното прекратяване на договора, лишаващо заемодателя от
възможността да получава възнаградителната лихва до изтичане на срока на
договора. В случая уговорената неустойка излиза извън присъщата й
обезщетителна функция. Изводи за това могат да се правят както с оглед
размера й, така и въз основа на разпоредбите на чл. 41, ал. 3 и ал. 4 от
ЗКНИП. Тези разпоредби се отнасят до предсрочно погасяване на кредита,
9
което също лишава заемодателят от възможността да получава
възнаградителна лихва, като е предвидено, че ако това е станало след
изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояване на кредита,
кредиторът няма право на обезщетение или неустойка / чл. 41, ал. 4/, а ако
предсрочното погасяване е станало преди изплащане на 12 месечни
погасителни вноски, кредиторът има право на справедливо и обективно
обосновано обезщетение, чийто размер не може да надхвърля едно на сто от
предсрочно погасената сума по кредита.
Съгласно клаузите на двата процесни договора, при предсрочно
прекратяване на договорите на основание чл. 2.7. , заемополучателите ще
дължат връщане на целия размер на главницата, както и още 60 % от нея под
формата на неустойка и наказателна лихва в размер на 5% месечно върху
цялата заемна сума, което безспорно е неблагоприятно за заемополучателите.
По тези съображения настоящият съдебен състав счита за правилни изводите
на първоинстанционния съд, че уговорените неустойки в посочените
размери по двата договора са нищожни като противоречащи на добрите
нрави. Те излизат извън присъщите им обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В този смисъл са и разясненията дадени в т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г., по тълк.д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Тези клаузи от
договорите са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП и нищожна
съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не е установено да са индивидуално
уговорени.
По изложените съображения съдът намира, че следва да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваните части.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260328 от 03.11.2021 година,
постановено по т. дело № 221/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара
Загора, в което с решение № 260069/09.06.2022 година е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка, в обжалваните части, с които:
-са отхвърлени предявените искове от „Н.Ф.“ ООД, ЕИК ***, срещу
ответниците С. С. М., ЕГН **********, и Т. С. С., ЕГН **********, двете в
лично качество и в качеството им на правоприемници на С.В.С., ЕГН
10
**********, починал на 04.08.2019 г., за солидарното им осъждане да
заплатят на ищеца наказателна лихва в размер на 608, 33 лв., съгласно чл.2.6.
и чл.2.8. от договор за заем №*** за периода от 17.08.2018 г. до датата на
прекратяване на договора - 10.01.2019 г. и наказателната лихва в размер на 11
777, 33 лв., съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8 по договор за заем №***17.07.2018 г. за
периода от 17.07.2018г до 10.01.2019г.;
-са отхвърлени предявените искове от „Н.Ф.“ ООД, ЕИК ***, срещу
ответниците С. С. М., ЕГН **********, и Т. С. С., ЕГН **********, двете в
лично качество и в качеството им на правоприемници на С.В.С., ЕГН
**********, починал на 04.08.2019 г., за солидарното им осъждане да
заплатят на ищеца неустойка в размер на 1 500 лв., представляваща 60% от
заемната сума, съгласно чл. 2.7. от договор за заем №*** и неустойката в
размер на 29 040 лв., представляваща 60% от заемната сума, съгласно чл.2.7.
от договор за заем №*** 17.07.2018г.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11