№ 18519
гр. София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20251110115009 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Б. Г. С. срещу „*********“ АД, с
която са предявени при условията на обективно съединяване следните искове: главен иск за
прогласяване за нищожен поради противоречие на закона на Договор за кредит „Бяла карта“
№ 554234/28.09.2018 г.; евентуални искове за прогласяване за нищожни на клаузи от него, а
именно: иск за прогласяване за нищожна поради накърняване на добрите нрави на клаузата
на чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора относно размера на възнаградителната лихва; иск за
прогласяване за нищожна поради противоречие на закона, евентуално поради накърняване
на добрите нрави, на клаузата на чл. 20 от договора, предвиждаща задължение за неустойка
при непредоставяне на обезпечение; иск за прогласяване за нищожни поради противоречие
на закона на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора, предвиждащи задължения за
разходи за събиране; кумулативно съединен с всеки от тях осъдителен иск за сумата от 3 000
лв. – платена от ищеца без основание въз основа на нищожния Договор за кредит „Бяла
карта“ № 554234/28.09.2018 г., евентуално – въз основа на нищожните клаузи в него, ведно
със законната лихва за периода от 14.03.2025 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноските по делото.
Ищецът твърди, че е сключил с „*********“ ООД, чийто правоприемник е ответното
дружество, Договор за кредит „Бяла карта“ № 554234/28.09.2018 г., по силата на който му е
предоставен револвиращ кредит за сумата от 500 лв. под формата на разрешен кредитен
лимит, усвоим чрез международна платежна карта „Бяла карта“, при уговорени фиксиран
ГЛП в размер на 43.20 % и ГПР в размер на 45.90 %. В клаузата на чл. 8 от договора било
уговорено, че кредитополучателят се задължава да върне на кредитора усвоения кредит
ведно с начислената възнаградителна лихва, законна лихва за забава, неустойка за
1
неизпълнение на задълженията по договора и разходите за събиране по чл. 21, ал. 4 и ал. 5
от договора. По силата на чл. 15 от договора кредитополучателят се задължил да предостави
обезпечение – поръчител, който да отговаря на конкретно изброени кумулативни условия, а
съгласно чл. 20 от договора, ако кредитополучателят не предостави обезпечението в
уговорения срок, дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница,
включена в текущото задължение за настоящия месец. Твърди, че общата усвоена чрез
предоставената му платежна карта сума е в размер на 564.24 лв., както и че в периода от
05.11.2018 г. до 06.03.2025 г. ежемесечно е внасял суми за погасяване на кредита, като до
този момент извършените плащания са в общ размер от 5 785 лв. Релевира възражение за
нищожност на целия договор за кредит поради противоречие със закона. На първо място,
възразява, че той е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото от съдържанието
на договора не става ясно кои разходи са включени и по какъв начин се формира ГПР, което
го поставяне в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите
последици от сключването на договора, а това представлява заблуждаваща търговска
практика. Оспорва размера на ГПР при твърдения, че неустойката по чл. 20 не е включена в
него, а подлежи на включване, защото води до скрито оскъпяване на кредита. Изтъква, че
действителният размер на ГПР надвишава максимално допустимия съгласно чл. 19, ал. 4
ЗПК. Оспорва договора като сключен и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, защото не
съдържа уговорка за условията за прилагане на ГЛП, нито каква част от погасителната
вноска представлява главница, и каква – лихва, такси и пр. Счита, че нищожността на
съществени елементи от императивното съдържание на договора за кредит, каквито са
лихвеният процент и ГПР по кредита, влече нищожност на целия договор. При условията на
евентуалност моли да бъдат прогласени за нищожни отделни клаузи в договора. Възразява,
че клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 2, уреждаща размера на възнаградителната лихва, е нищожна,
защото накърнява добрите нрави поради уговарянето на възнаградителна лихва в морално
неоправдан размер. Релевира възражение за нищожност на клаузата на чл. 20, предвиждаща
неустойка при непредоставяне на обезпечение, във връзка с което изтъква, че всъщност се
касае за неустойка за забава, която противоречи на разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
При условията на евентуалност сочи, че неустоечната клауза накърнява добрите нрави
поради нарушаване на принципа на добросъвестността /с нея се прехвърля рискът от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, с което се цели
неоснователно обогатяване на кредитора/ и излизане на неустойката извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счита за нищожни и клаузите на чл.
21, ал. 4 и ал. 5, предвиждащи задължения за плащане на разходи за действия по събиране на
задължения в размер на 2.50 лв. за всеки ден, респ. за плащане на еднократна такса в размер
на 120 лв., която включва разходите на кредитора по осъществяване и администриране на
извънсъдебно събиране на задълженията на кредитополучателя. Изтъква, че единствената
предпоставка за начисляване на уговорените в тях такси е забавата на длъжника, поради
което те противоречат на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Намира, че тези клаузи противоречат и на чл.
10а, ал. 4 ЗПК, тъй като от съдържанието им не става ясно какви са извършваните в полза на
2
кредитополучателя дейности по събиране на задълженията по договора. Оспорва
цитираните клаузи и като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП поради това,
че таксите са необосновано високи. Излага, че всички платени от него суми по договора за
кредит освен усвоената главница са платени без основание, с оглед на което подлежат на
връщане от кредитора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва сключването между страните на Договор
за кредит „Бяла карта“ № 554234/28.09.2018 г. с твърдяното в исковата молба съдържание,
както и че общият размер на извършените от ищеца плащания по договора е 5 785 лв.
Оспорва договорът да е нищожен. Поддържа, че в него са ясно описани допусканията при
изчисление на ГПР. Излага, че е спазено ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като при
изчисляване на ГПР е взет предвид размерът на фиксирания ГЛП. Сочи, че условията за
прилагане на лихвения процент са посочени в договора, въпреки че при уговорен фиксиран
лихвен процент упоменаването им не е задължително. Счита лихвеният процент в договора
за съобразен с изискванията на ЗПК, като възразява, че не е предвидено в закона
ограничение по отношение допустимия размер на възнаградителната лихва. Твърди, че
размерът й надвишава пренебрежимо малко трикратния размер на законната лихва. Излага,
че задължението за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение зависи
изцяло от действията на потребителя, поради което същата се явява неизвестен за кредитора
разход, респ. не следва да се включва в общия размер на разходите по договора. Счита за
неприложима нормата на чл. 33 ЗПК, тъй като неустойката е свързана с неизпълнение на
друго договорно задължение на кредитополучателя. Акцентира, че процесната неустойка е
уговорена в съответствие с присъщите функции. Посочва, че непредоставянето на
обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата
по предоставения кредит. Излага, че разходът по чл. 21, ал. 4 от договора се дължи, само в
случай че потребителят не заплати в посочения срок за плащане текущото си задължение, а
разходът по чл. 21, ал. 5 – само в случай че е обявена предсрочна изискуемост на
задължението на кредитополучателя. Намира начисляването на тези разходи за изцяло
обосновано, доколкото ответното дружество разполага със специално изграден човешки и
технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен ред и
допълнителни действия по събиране на просрочени вземания. Изтъква, че разходите по чл.
21, ал. 4 и ал. 5 не биха били дължими, ако потребителят изпълнява коректно и навременно
задълженията си по договора за кредит. Оспорва твърденията за неравноправност на
клаузите от договора, доколкото още при сключването му потребителите се запознават с
неговите условия посредством предоставяне на СЕФ. Релевира възражение за изтекла
петгодишна погасителна давност за вземането за връщане на платени преди 14.04.2020 г.
суми по договора. Моли за отхвърляне на исковете в цялост, а евентуално моли съдът да
прогласи нищожност само на отделни клаузи от договора за кредит, защото възникналото
заемно правоотношение между страните може да продължи своето действие и без тях.
Претендира разноски.
3
С протоколно определение от 09.10.2025 г. е допуснато увеличение на размера на
осъдителния иск до сумата от 5 220.76 лв.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
С приетия за окончателен без възражения на страните доклад по делото е обявено за
безспорно, а и от писменото доказателство на л. 8 – 13 се установява, сключването между
страните на Договор за кредит „Бяла карта“ № 554234/28.09.2018 г. при посочените в
исковата молба параметри, включително и това, че оспорените клаузи са част от неговото
съдържание. Следователно по делото е безспорно, че по силата на договора е предоставен от
кредитора на ищеца револвиращ кредит за сумата от 500 лв. под формата на разрешен
кредитен лимит, усвоим чрез международна платежна карта „Бяла карта“, при уговорени
фиксиран ГЛП в размер на 43.20 % и ГПР в размер на 45.90 %.
Видно е от чл. 3 от договора, че кредитополучателят може по всяко време да усвоява
суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия срок на
договора се задължава да заплаща текущото си задължение, формирано като сбор от усвоена
и непогасена главница между 1-во и 19-то число на текущия месец, усвоена и непогасена
главница между 20-то и последно число на предходния месец, начислена и непогасена
договорна лихва върху тях и неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за
събиране, начислени през текущия месец, до всяко 2-ро число на текущия месец.
В клаузата на чл. 8, ал. 2 е уговорено, че кредитополучателят се задължава да върне
на кредитора усвоения кредит ведно с начислената възнаградителна лихва, законна лихва за
забава, неустойка за неизпълнение на задълженията по договора и разходите за събиране по
чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора.
Липсва спор, че по силата на чл. 15 от договора кредитополучателят се задължил да
предостави обезпечение. Съгласно чл. 15, ал. 1, ако кредитополучателят не заплати
текущото си задължение на падежа съгласно условията на този договор, той се задължава в
срок от 3 дни след падежа да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение –
поръчител, който да отговаря едновременно на следните условия: лице над 21 години с
минимален осигурителен доход от 1 500 лв.; да работи от минимум 6 месеца по трудово
правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в
Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“; служебна бележка от настоящия работодател на поръчителя;
лицето да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с
„*********“ ООД. Чл. 15, ал. 2 предвижда, че относно отговорността на поръчителя между
кредитодателя и поръчителя се подписва договор за поръчителство със срок от 30 дни, а
според чл. 15, ал. 4 задължението за предоставяне на допълнително обезпечение възниква
при всеки отделен случай на забава за плащане на текущото задължение на падежа.
Съгласно чл. 20 от договора, ако кредитополучателят не предостави обезпечението в
уговорения срок, дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница,
4
включена в текущото задължение за настоящия месец. В посочената клауза е предвидено, че
неустойката се начислява на 6-о число на месеца, в който кредитополучателят не е погасил
текущото си задължение в срок до 2-ро число на текущия месец, като не е предоставил и
допълнително обезпечение до 5-о число на месеца, без междувременно да е погасил
текущото си задължение, както и че неустойката се начислява за всяко отделно
неизпълнение на задължението.
Безспорно е по делото, че клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора предвиждат
задължение за кредитополучателя при забава да заплати разходи за действия по събиране на
задължения в размер на 2.50 лв. за всеки ден, респ. при настъпване на предсрочна
изискуемост да заплати еднократна такса в размер на 120 лв., която включва разходите на
кредитора по осъществяване и администриране на извънсъдебно събиране на задълженията
на кредитополучателя.
С доклада е обявено за безспорно усвояването от ищеца на сума по договора в общ
размер 564.24 лв., както и че общият размер на извършените от него плащания по договора е
5 785 лв., като плащанията са извършени по дати и размери, посочени в отговора на
исковата молба, а именно: на 05.11.2018 г. и на 07.12.2018 г. – плащане в размер на по 80 лв.;
на 15.01.2019 г., 13.02.2019 г., 15.03.2019 г., 05.04.2019 г., 13.05.2019 г., 11.06.2019 г.,
15.07.2019 г., 13.08.2019 г., 13.09.2019 г., 14.10.2019 г., 11.11.2019 г., 10.12.2019 г., 10.01.2020
г., 13.02.2020 г., 10.03.2020 г., 15.04.2020 г., 21.05.2020 г., 20.06.2020 г., 17.07.2020 г.,
17.08.2020 г., 16.09.2020 г., 16.10.2020 г., 12.11.2020 г., 17.12.2020 г., 14.01.2021 г., 09.02.2021
г., 15.03.2021 г., 20.04.2021 г., 05.05.2021 г., 14.06.2021 г., 06.07.2021 г., 16.08.2021 г.,
08.09.2021 г., 08.10.2021 г., 01.11.2021 г., 06.12.2021 г., 14.01.2022 г., 14.02.2022 г., 09.03.2022
г., 06.04.2022 г., 13.05.2022 г., 10.06.2022 г., 11.07.2022 г., 02.08.2022 г., 07.09.2022 г.,
11.10.2022 г., 09.11.2022 г., 10.12.2022 г., 03.01.2023 г., 10.02.2023 г., 12.03.2023 г., 09.04.2023
г., 12.05.2023 г., 09.06.2023 г., 12.07.2023 г., 05.08.2023 г., 10.09.2023 г., 09.10.2023 г.,
02.11.2023 г., 11.12.2023 г., 10.01.2024 г., 13.02.2024 г., 03.03.2024 г., 01.04.2024 г., 01.05.2024
г., 06.06.2024 г., 05.07.2024 г., 10.08.2024 г., 03.09.2024 г., 03.10.2024 г., 07.11.2024 г.,
05.12.2024 г., 09.01.2025 г. и 02.02.2025 г. – плащане в размер на по 75 лв.; на 04.03.2025 г. –
плащане в размер на 10 лв.; на 06.03.2025 г. – плащане в размер на 65 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване главен иск за прогласяване за
нищожен на сключен между страните договор за кредит, а при условията на евентуалност –
кумулативно съединени помежду си искове за прогласяване за нищожни на различни
основания на отделни клаузи от договора, както и кумулативно съединен с всички
установителни искове осъдителен иск за връщане на платената парична сума въз основа на
нищожния договор, респ. въз основа на нищожните клаузи от него.
Главният установителен иск е за прогласяване нищожността на сключен между
страните договор и с оглед наведените от ищеца доводи за нищожност той намира своето
правно основание в разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По този иск в доказателствена
5
тежест на ищеца е да установи сключването между страните на Договор за кредит „Бяла
карта“ № 554234/28.09.2018 г. и неговото съдържание, както и твърдяните пороци на
договора.
В случая по делото е безспорно сключването между страните на Договор за кредит
„Бяла карта“ № 554234/28.09.2018 г. Съдът намира, че договорът попада в обхвата на чл. 9,
ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се
прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
В случая съдът намира, че т. нар. „неустойка“ по чл. 20 от договора в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва. За да достигне до този извод, на първо място,
съдът съобрази, че в общия случай предоставянето на обезпечение е условие за сключване
на договора, респ. при непредоставянето му от страна на кредитополучателя кредиторът не
би предоставил заемната сума или ако я предостави, това ще се отрази на размера на
уговорената лихва, като ще доведе до повишаването й, защото липсата на обезпечение е
фактор, свързан с кредитния риск. В случая обаче задължението за предоставянето на
обезпечение е уговорено да възникне, след като настъпи неизпълнение, т.е. след
сключването на договора за кредит и след като вече заемната сума е предоставена на
кредитополучателя. На второ място, съдът счита, че в чл. 15, ал. 1 от договора са поставени
неизпълними изисквания към обезпечението, което кредитополучателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Очевидно единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като начислява и получава ежемесечно наред с посочената в договора
възнаграждителна лихва и т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова
сигурна печалба по отпуснатия кредит. При съвкупната преценка на посочените факти съдът
намира, че уговорената в чл. 20 „неустойка“ в действителност няма характер на такава,
защото не обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а
представлява цената, която кредитополучателят следва да плати поради повишения кредитен
риск за кредитора. Ето защо „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита
възнаградителна лихва, представлява за кредитополучателя разход по договора за кредит,
който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото
оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва
от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
6
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая посоченият в договора ГПР не включва всички действителни разходи – не включва т.
нар. „неустойка“ по чл. 20. Поради това съдът приема, че е налице противоречие на
сключения договор с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Невключването на „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита
възнаградителна лихва, в ГПР представлява същевременно и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на
кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора, от което следва, че клаузата относно ГПР е неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Клаузите в договора за потребителски кредит, касаещи ГПР, са особено съществени
за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми
да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/. В случая, като не е оповестил действителния ГПР в договора за
потребителски кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва
от уговорената сделка.
Гореизложеното е достатъчно за обосноваване на извод, че целият договор е
нищожен поради противоречие на закона – на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо е
безпредметно обсъждането на другите релевирани от ищеца доводи за нищожност на
договора, респ. евентуалните искове за прогласяване нищожност на отделни клаузи от него
не подлежат на разглеждане.
За основателността на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да установи извършена от него в полза на ответника
престация на определено благо – парична сума в общ размер на 5 220.76 лв., платена над
усвоената главница по договора за кредит, и получаване на сумата от ответника, а в тежест
на ответника при установяване на горните факти е да докаже наличието на правно
основание за получаване на процесната сума.
В случая по делото е безспорно плащането от ищеца на ответника на суми по
договора в общ размер на 5 785 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно сумата от 5 220.76 лв.,
представляваща разликата между общо платените от ищеца суми по договора и размера на
усвоената главница, е получена от ответника при начална липса на основание, поради което
той дължи да я възстанови на ищеца.
7
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност за вземането на ищеца
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД съдът намира следното:
Съгласно т. 7 на ППВС № 1/1979 г. вземанията, произтичащи от фактическите състави
на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на 5-годишната давност по чл. 110
ЗЗД, като с оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният
срок започва да тече от деня на получаването й.
От друга страна, актуалната съдебна практика /например Решение № 124/24.07.2024
г. по т. д. № 342/2023 г. на ВКС, I ТО/ приема, че с оглед на засилената защита на
потребителя като икономически по-слабата страна, предвидена в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и
разяснена в практиката на СЕС, изключването на действието на неравноправната договорна
клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, поражда съответния
реституционен ефект за връщането им. Основната цел е възстановяване на правното и
фактическо положение, в което потребителят би се намирал при липса на тази клауза. В
практиката на СЕС са дадени насоки относно приложението на правния институт на
погасителната давност при реституционни претенции на потребителя, който по правило се
урежда от националното законодателство. В този смисъл установените от националните
законодателства ред и условия не следва да бъдат по-неблагоприятни от тези относно
сходни съдебни производства по вътрешното право /принцип на равностойност/ или да
бъдат уредени по начин, който прави практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред /принцип на
ефективност/ – така в решение от 26.10.2006 г. по дело C-168/05, Mostaza Claro, т. 24;
решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 83; решение от
22.04.2021 г. по дело C-485/19, т. 52. СЕС приема, че противопоставянето на давностен срок
на исковете с реституционен характер, предявени от потребител с цел претендиране на
права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не противоречи на принципа на
ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива /така в решение от
10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от 16.07.2020 г. по
съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 92; решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27/.
Счетено е, че давностен срок може да бъде съвместим с принципа на ефективност, ако
потребителят е имал възможност да узнае за правата си преди този срок да започне или да
изтече /в този смисъл решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 46;
решение от 9.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67; решение от 16.07.2020
г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 91/. В решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21,
т. 32-35, и решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения,
че давностният срок по реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която
влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната
договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е съвместим с
8
принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата
си преди този срок да започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва
възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за
неравноправността й преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия смисъл е и
даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност в т. 39-42 и в т. 1 от
диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21. Това разрешение е възприето от
касационната инстанция в Решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, II ТО,
според което началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в
дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса
на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие че към този момент потребителят е знаел
или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича
реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на
осъществяването му. Преценката за това е конкретна въз основа на установените по делото
обстоятелства. В хипотеза, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят,
е обявена за нищожна като неравноправна клауза, към датата на влизане в сила на
решението потребителят със сигурност е узнал за правата си, като това не лишава от
възможност продавачът/доставчикът да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел
да узнае за това обстоятелство преди този момент.
В случая ответникът не доказва кой е най-ранният момент, в който ищецът е знаел
или разумно е могъл да узнае, че плащанията са извършвани от него въз основа на
неравноправни клаузи. Поради това и с оглед цитираната съдебна практика следва да се
приеме, че не моментът на получаване на всяко от плащанията от ответника, а датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие /л. 32/, в който за първи път е
обективирано знанието на кредитополучателя за нищожност на договора му с ответника –
13.03.2025 г., е моментът, от който е започнала да тече давността. Същевременно с
подаването на исковата молба на 14.03.2025 г. давността е спряна съгласно чл. 115, ал. 1, б.
„ж“ ЗЗД, респ. процесното вземане не е погасено по давност.
Следователно искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло
уважен, като върху главницата се дължи и законната лихва за периода от 14.03.2025 г. до
окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се дължат съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от
него разноски в размер на 258.85 лв. – държавна такса. Претендираните банкови такси нямат
характер на съдебни разноски, поради което не следва да му се присъждат на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ на ищеца съдът намира следното:
Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е: правна помощ по делото
9
да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/.
В случая по делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен
между ищеца и адв. С., в който е уговорено, че правната помощ се предоставя безплатно
съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Съобразно константната съдебна практика така посоченото
обвързва съда, като в тежест на насрещната страна е, ако оспорва наличието на съответното
основание за оказване на безплатна правна помощ, да представи доказателства. В случая
ответникът не провежда доказване за това, че ищецът не се намира в близки отношения с
адв. С., като именно обратното следва от еднаквите им фамилии.
Съдът приема, че на процесуалния представител на ищеца се дължи сумата от общо
600 лв. /с включен ДДС/ – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. От
Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22 следва, че съдът не е обвързан от
посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. След постановяването му съдебната практика приема, че посочените в
наредбата размери могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за
съда, и те подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги,
като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо е
извършено изменение на Наредба № 1/09.07.2004 г. /понастоящем – Наредба № 1/09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа/ и понастоящем тя не определя минимални
размери на адвокатските възнаграждения, а посочените в нея размери служат единствено
като ориентир. В случая извод за осъществената правна помощ и за размера на
съответстващото й адвокатско възнаграждение съдът прави въз основа на данните по делото.
Негов предмет са няколко съединени иска, по които има обилна съдебна практика, като
всички искове в крайна сметка почиват на едни и същи твърдения, поради което делото не се
отличава с никаква правна сложност. То е лишено и от фактическа сложност –проведено е
само едно открито заседание и са приети малко по обем писмени доказателства.
Извършените по делото действия от адвоката на ищеца се изразяват в изготвяне на искова
молба, подаване на становище по отговора на исковата молба и по изготвения проект за
доклад, с което е направено и искане за увеличаване на осъдителния иск, и явяване в
единственото открито заседание по делото. Съдът намира, че именно адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв. /с вкл. ДДС/ съответства на липсата на фактическа и
правна сложност на делото и на положените от адвоката усилия по него.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
10
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Б. Г. С., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. „***********, срещу „*********“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. ***********, че Договор за кредит „Бяла карта“ № 554234/28.09.2018 г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „*********“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
***********, да заплати на Б. Г. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „***********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 5 220.76 лв. – платена без основание сума въз
основа на нищожния Договор за кредит „Бяла карта“ № 554234/28.09.2018 г., ведно със
законната лихва за периода от 14.03.2025 г. до окончателното плащане, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 258.85 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „*********“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
***********, да заплати на адв. И. Д. С. от САК, личен № **********, с адрес на кантората:
гр. ********, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 600
лв. – възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Б. Г. С..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11