Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.01.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 2077 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 272520 от 29.11.2017г. по гр.д. № 47254/2012г. Софийски районен
съд, 156 състав осъдил „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на „С.П.“ ЕООД,
ЕИК *********, на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД сумата 25 000 лв., частично от 33 151.39 лв.,
представляваща обезщетение за ползване за периода 13.03.2009г. -08.10.2012г. на
топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и
присъединителен топлопровод/ в имот, находящ се в гр. *********, УПИ
ХІ-12,13,15,16 в кв. 77, м. „Зона Б-16“, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба на 08.10.2012г. до изплащането, и отхвърлил предявения от „С.П.“
ЕООД *** ЕАД иск при квалификацията на чл. 59 ЗЗД за сумата 25 000лв., частично
от 61 824 лв., представляваща цена на разходи за изграждане на топлопреносното
съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен
топлопровод/ в същия имот. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски по делото съразмерно с уважената част от
исковете в размер на 2 803.90 лв., а ищецът – да заплати на ответника разноски
съразмерно с отхвърлената част в размер на 225 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в осъдителната част с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Ищецът следвало да докаже наличието на обедняване, обогатяване на
ответника и причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването,
което не било сторено. Ищецът не доказал активната си материалноправна
легитимация, тъй като не представил доказателства да е собственик на
изграденото съоръжение към настоящия момент и че същото не е прехвърлено на
етажната собственост. Ищецът не окомплектовал надлежно и не представил
документите, изчерпателно изброени в раздел 4 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването, изброени в 12 точки в жалбата. Не били
налице и предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, която разпоредба предвиждала
изграждането на съоръженията по ал. 1 да се извършва след съгласуване с
топлопреносното предприятие, в който случай последното дължало плащане на цена
за ползване на съоръжението по ал. 1, изградени от клиентите. В случая ищецът
не ангажирал доказателства, че П.ът за изграждане на енергийния обект е бил
съгласуван с ответното дружество, поради което цена за ползване не следвало да
се дължи. Процесното съоръжение представлявало „енергиен обект“ по смисъла на §
1, т. 23 ДР ЗЕ и около него се образувала сервитутна зона по смисъла на чл. 64,
ал. 1 ЗЕ. Освен това за периода преди 08.10.2009г. претендираното вземане било
погасено по давност предвид приложимия според въззивника тригодишен давностен
срок, тъй като се касаело за периодични плащания. Излага съображения и за
неоснователност на отхвърления от районния съд иск по чл. 59 ЗЗД. Моли съда да
отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли иска. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени бележки от 14.11.2018г.
Въззиваемата страна „С.П.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство по списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 08.11.2018г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
частични искове – с правно основание чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ за сумата
25 000 лв., с цял размер 33 151.39 лв. /след допуснато увеличение на
частичната претенция с протоколно определение от 13.06.2014г./, представляваща обезщетение
за ползване в периода 13.03.2009г. - 08.10.2012г. на топлопреносно съоръжение
/външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ в имот,
находящ се в гр. *********, УПИ ХІ-12,13,15,16 в кв. 77а, м. „Зона Б-16“, и с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 000 лв., с цял размер 61 824
лв., представляваща стойността на разходите за изграждане на топлопреносното съоръжение
в същия имот.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във въззивната жалба.
Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Предмет на
въззивна проверка е първоинстанционното решение само в частта, с която искът по
чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ е уважен. В частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е
отхвърлен, решението не е обжалвано от ищеца и същото е влязло в сила.
Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение в обжалваната част не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към подробните мотиви на
първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр.
2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Съгласно чл. 137 ЗЕ в относимите му за спора редакции, при
присъединяване на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди
присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се
изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като
в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите
след съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за
ползване на съоръженията, изградени от потребителите/клиентите /ал. 2/. Разпоредбата
санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза,
при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на
топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е
изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на
топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на
съоръженията /ал. 3 на чл. 137 ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на
лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.
В случая не е било спорно, а и от събраните доказателства се установява по
безспорен начин изграждането на съоръженията от ищеца и за негова сметка. Съоръженията
са собственост на ищеца до изкупуването им от ответника, както изрично е
предвидено и в договора. Твърденията на ответника същите да били прехвърлени в
собственост на отделните етажни собственици са неоснователни както предвид
установеното от заключението от 24.10.2013г. на СТЕ /неоспорено от страните/,
така и поради липсата на представени от ответника доказателства в тази насока /не
е в тежест на ищеца да доказва отрицателния факт, че съоръженията не са
прехвърлени „на етажната собственост“/, а също и защото топлопроводните
съоръжения, включително абонатната станция /разбирана като техническо
съоръжение, а не като помещението, в което е изградена/, не са обща част на
сградата-етажна собственост и не стават съсобствени между отделните етажни
собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата. Обща част е
сградната инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването от 2007г. представлява съвкупността от топлопроводи и
съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната
станция до имотите на потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии - т.е. само тръбната инсталация след абонатната станция е
обща част на сградата. Аргумент в полза на това разбиране се извлича и от
нормативната уредба в ЗС, съгласно която общите части не могат да се делят,
респ. да бъдат предмет на самостоятелни разпоредителни сделки, а в чл. 137 и
138 ЗЕ изрично е предвидено прехвърлянето на собствеността върху съоръженията на
топлопреносното предприятие.
Видно от доказателствата по делото, въпреки отправяните покани от ищеца до
ответника за изкупуване на съоръженията, ответното дружество не е изпълнило
договорното си, а и законово вмененото му задължение. Доводите на въззивника да
не дължал обезщетение за ползването поради ненадлежното окомплектоване на
необходимите документи, а също и тъй като проектът за изграждане на енергийния
обект не бил съгласуван с него, въззивният съд намира за неоснователни.
На първо място, Наредба № 16-334 не съдържа раздел 4, а доколкото
цитираните в отговора на исковата молба и в жалбата документи съответстват на
предвидените в чл. 26, ал. 1 от Наредбата, то същите касаят сключването на
предварителен договор за присъединяване. Не се установява по делото и при отправените
от ищеца заявления и покани за изкупуване ответникът да е изискал допълнителни
документи, а и нито в отговора на исковата молба, нито в жалбата се сочи
конкретно кои точно документи не представил ищецът. В разменената кореспонденция
между страните, приета по делото, твърдения такива документи да не са
представени не се съдържат. Същевременно изграждането на енергийния проект не
само е съгласувано с ответника /видно от приетото и неоспорено предварително
проучване за присъединяване на потребители от 24.07.2006г./, но е извършено в
изпълнение на задълженията по предварителния договор за присъединяване. Напълно
ирелевантни за основателността на иска по чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ са
уредените в чл. 64, ал. 1 ЗЕ сервитутни права.
По делото се установява, че след приемането на строежа с Акт обр. 16,
считано от 13.03.2009г. абонатната станция и топлопровода са въведени в
експлоатация и ответникът ги ползва според тяхното предназначение за доставка
на топлинна енергия на абонатите в сградата. Строежът и съоръженията са
извършени в съответствие с всички технически и законови правила и норми, извършени
са задължителните 72-часови проби в експлоатационни условия при участието на
тези изпитвания на представител на ответника.
При така установеното, налице са предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и
ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество
представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за
себе си за сметка на ищеца-собственик. От заключението от 05.06.2014г. на СТЕ,
което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се
установява, че размерът на обезщетението за ползване на съоръженията за процесния
период възлиза на 33 151.39 лв. Предявеният като частичен иск за сумата
25 000 лв. е основателен.
Неоснователно е и възражението на ответника, релевирано с отговора на
исковата молба и поддържано във въззивната жалба за погасяване на вземането на
ищеца с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност. Вземането на
ищеца не е периодично, поради което се погасява с изтичането на общата петгодишната
давност по чл. 110 ЗЗД.
Крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
атакуваната част като правилно. Това обосновава и извод за присъждане на разноски
в посочените от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано
направените такива са в размер на 1 300 лв. – адвокатско възнаграждение,
което е заплатено в брой съгласно представения договор за правна защита и
съдействие. Съобразно обжалваемия интерес от 25 000 лв., минималното
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 280
лв. Заплатеното възнаграждение от 1 300 лв. незначително надвишава този
размер, поради което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 272520 от 29.11.2017г., постановено по гр.д. № 47254/2012г. на
Софийски районен съд, 156 състав в обжалваната осъдителна част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.П.“ ЕООД, ЕИК *********,
на основание чл. 78 ГПК сумата от 1 300.00
лв. (хиляда и
триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част
решението по гр.д. № 47254/2012г. на Софийски районен съд, 156 състав
е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.