№ 18
гр. Ихтиман, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Димитър Г. Цончев
при участието на секретаря НИКОЛЕТА Г. КУЗЕВА
като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Гражданско дело №
20221840100282 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от Д. И. В.,
ЕГН **********, живуща в с. **, общ. *, обл. Софийска против „**“ АД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. *, бул. „***“ №
*, представлявано от * и *** за осъждане на ответника на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 274,28 лв. – недължимо
платена по договор за паричен заем № 3128801 от 16.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 29.03.2022 г. до окончателното й
изплащане.
В исковата молба ищцата твърди, че на 16.01.2018 г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит № 3128801. В договора е посочено,
че сумата по отпуснатия заем е в размер на 500.00 лева, размерът на
двуседмичната погасителна вноска е 42.18 лева, срокът на заема е 13
четиринадесетдневки, а общата сума която следва да върне Д. В. е в размер на
548.34 лева.
В договора е посочено, че Заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на Заемодателя
едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „**”
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
1
задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство.
2. Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя за общата сума от
548.34 лева, посочена в договора, дължима от Заемателя, със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за заплащане на задълженията по
договора.
В договора е посочено, че при неизпълнение на задължението си по
договора за предоставяне на обезпечение в посочения срок, Заемателят дължи
на Заемодателя неустойка в размер на 225.94 лева. Уговорено е, че
неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочена в
договора се добавя сума в размер на 17.38 лева.
Релевира се, че на ищцата е начислена неустойка в общ размер на
225,94 лева, тъй като същата не е представил в срок обезпечения - поръчители
или банкова гаранция, посочени в процесния договор.
Д. И. В. предсрочно е погасила изцяло сумата по сключения договор, а
именно в общ размер на 774.28 лева /включваща главница, лихва и
неустойка/. Последната е изплатена изцяло на „**“ АД.
На тази фактическа основа се навеждат доводи, че договорът е
недействителен по смисъла на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в
него липсва посочване на действителния размер на годишния процент на
разходите.
Твърди се още, че неустоечната клауза е неравноправна, тъй като
поставя неизпълними условия, за да не бъде начислена, като същевременно е
свързана с проверката на кредитоспособността на кретодитополучателя и на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК не следва да се дължи. Въз основа на изложеното
се отправя искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
274,27 лв., която е недължимо платена въз основа на неравноправна
неустоечна клауза в размер на 225,94 лв. и 48,34 лв. възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № 3128801 от 16.01.2018 г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 29.03.2022 г. до окончателното й изплащане.
Претендира присъждане на разноски.
В срока за отговор ответникът оспорва основателността на исковата
молба. Не оспорва наличието на договорно правоотношение между страните,
съдържащо неустоечна клауза с твърдяното от ищцата съдържание. Оспорва
твърденията за недействителност на договора с твърдения, че съществените
му елементи са съобразени със законовите изисквания. По отношение на
спорната клауза за неустойка намира, че същата е съответна на закона и
морала, поради което свободата на договаряне допуска страните до уговорят
процесното съдържание.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
2
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Не е спорно между страните, че на 16.01.2018 г. между „**“ АД и Д. И.
В. е сключен договор за потребителски кредит № 3128801, съгласно който
ищцата е получила заем в размер на 500 лв., размерът на двуседмичната
погасителна вноска е 42.18 лева, срокът на заема е 13 четиринадесетдневки, а
общата сума която следвало да върне ищцата Д. В. е в размер на 548.34 лева.
Не е спорно между страните още, че в договора е посочено, че
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „**”
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство.
2. Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя за общата сума от
548.34 лева, посочена в договора, дължима от Заемателя, със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за заплащане на задълженията по
договора.
Не е спорно, че е предвидено при неизпълнение на задължението си по
договора за предоставяне на обезпечение в посочения срок, Заемателят дължи
на Заемодателя неустойка в размер на 225.94 лева. Уговорено е, че
неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочена в
договора се добавя сума в размер на 17.38 лева.
Съдът приема горните обстоятелства за установени не само, защото не
са спорни между страните, а защото на основание чл. 190, ал. 1 ГПК по
искане на ищеца ответникът е задължен да представи договор за
потребителски кредит № 3128801 и всички свързани с него документи до
първото заседание по делото. Указанията не са изпълнени, тъй като на
01.07.2022 г. с Молба с вх. № 2828 ответникът е посочил, че представя в
оригинал договора и го е описал, като приложен без да е приложен. В
проведеното на 05.07.2022 г. съдебно заседание поради възможността поради
технически пропуск договорът да не е приложен към писмото, на ответника
са дадени нови указания на основание чл. 190, ал. 1 ГПК да представи
договора до второто съдебно заседание, като повторно са му указни
последиците от неизпълнение в срок. До приключване на второто съдебно
3
заседание на 27.09.2022 г. указанията не са изпълнени. Договорът е
представен на 28.09.2022 г. – един ден приключване на второто съдебно
заседание и обявяване на делото за решаване. Предвид непредставяне на
договора в срок е налице неизпълнение на указанията по чл. 190, ал. 1 ГПК от
страна на ответника. Ето защо на основание чл. 190, ал. 2 ГПК това следва да
се преценява съгласно чл. 161 ГПК, като се приемат за доказани
обстоятелствата, за които ответникът „**“ АД, за доказването на които е
създал пречки. Поради това съдът приема за доказано наличието на
посоченото в предходните абзаци съдържание на договора за потребителски
кредит, сключен между страните.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, от която
установява, че е налице пълно погасяване на дължимите по процесния
Договор за потребителски кредит № 3128801/16.01.2018 г. с кредитодател
„**“ АД и кредитополучател Д. В. сума в размер на 774,28 лева, формирана от
500 лева – главница, 48,34 лева – възнаградителна лихва, 225,94 лева –
неустойка. Вещото лице е установило оскъпяване за срока на договора в
размер на 61,66 % след начисляване на сумата от 225,94 лв. – дължима
неустойка, като ако същата бива добавена в годишния процент на разходите
при изчислението му същият 110%, а не първоначално посоченият 41,68%
формиран единствено от размера на договорната лихва.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за
всеки, който е получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи
реално полученото. На доказване подлежат следните факти: размерът на
обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата страна.
Като в случая доколкото не се спори между страните, относно
сторените от ищеца престации, в тежест на ответника е да докаже основание
за получаване на направените от ищеца плащания.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка
10 в него трябва да е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в приложение № 1 начин. При преглед чл. 11, ал. 1, т. 10
вр. Приложение № 1 от ЗПК се установява, че няма основание в ГПР да бъде
включено задължение, което не е било сигурно, че ще настъпи към момента
на сключване на договора. Ето защо неустойка, като процесната, не следва да
бъде включена в ГПР, тъй като към момента на сключване на договора
задължението за плащане не е настъпило и задължението за плащането й не е
сред допусканията, предвидени в Приложение № 1. Обяснението за това
нормативния подход е обясним с неравноправния характер на процесната
клауза. След като е неравноправна и има за цел да заобиколи разпоредбите на
ЗЗП е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, ето защо няма как да има
законово задължение от кретидодателя да включи размера на подобни
4
плащания в годишния процент на разходите, тъй като това би означавало по
законов ред да се скрепи задължения, основани на неравноправна клауза, да
бъдат включени в годишния процент на разходите. Подобно положение е
несъвместимо както с чл. 21, ал. 1 ЗПК, така и с морала и добрите нрави.
В случая изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са спазени, доколкото
от заключението на вещото лице може да се направи извод, че годишния
процент на разходите,м посочен в договора е 41,68% и са формирани
единствено от дължимата и заплатена от ищцата възнаградителна лихва в
размер на 48,34 лв. Не се доказва наличие на други разходи, които е следвало
да бъдат включени в размера на ГПК, поради това доводите за
недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
са неоснователни, а предвидените в чл. 23 ЗПК последици не могат да
намерят приложение. Изложеното сочи, че искът за разликата от 225,94 лв. до
пълния претендиран размер от 274,28 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, тъй като сумата от 48,34 лв., представляваща възнаградителна
лихва, е платена на основание сключения между страните Договор за
потребителски кредит № 3128801/16.01.2018 г., на основание който за ищцата
е възникнало задължение за заплащането й.
Основателен е искът до сумата от 225,94 лв., тъй като същата е
недължимо платена на основание неравноправна клауза в договор за
потребителски кредит.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Ищцата е физическо
лице и като такова има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в специалния
закон. Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя (чл. 143 ЗЗП), като примерно изброява редица типични случаи.
По делото се доказва, че ищцата е заплатила на ответника сумата от
225,94 лв. неустойка, която той начислил за неизпълнение на предвидено в
договора задължение за предоставяне на обезпечение. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Свободата на договаряне е ограничена от
императивни правни норми, вкл. от изискването да съответства на добрите
нрави. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката сам по себе си е
ирелевантен за валидност на неустоечната клауза, ако тя не съответства на
императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа
за справедливост, добросъвестност в гражданските и търговски
правоотношения (вж. в този смисъл Определение № 44/22.01.2020 г.,
постановено по ч.гр.д. № 912/2019 г. по описа на СОС).
По настоящото дело се установява, че е уговорена клауза за ищцата да
5
заплати неустойка в размер на 225,94 лв. Основанието за възникване на
вземането е неизпълнение на задължението на ищцата в качеството на
заемополучател да осигури надлежно обезпечение при условията, посочени
по-горе. Така клаузата не само, че излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции, надвишава евентуалните вреди на
кредитодателя от неизпълнението, тъй като размерът й е приблизително ½ от
стойността на главницата, но практически прехвърля изцяло риска от
неизпълнение на задължението на кредитора по чл. 16 ЗПК за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя върху последния. Съдът, намира
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Подобни изисквания са характерни са търговски
дружества и сделки с много висока стойност, но не и за договори
потребителски договори за заем в толкова нисък размер. Нужна е да се
отбележи, че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който на основание чл. 16 ЗПК е задължен да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Всичко изложено сочи,
че е кредиторът въвежда фактически неизпълнимо задължение и задължава
потребителя при неизпълнението му да заплати необосновано висока
неустойка поради което клаузата е неравноправна на основание чл. 146, ал. 1
вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и поради това нищожна на основание 21, ал. 1 ЗПК.
По настоящото дело не е предявен контитутивен иск за обявяване на
нищожността, ето защо същата следва да бъде констатирана единствено в
мотивите на съдебния акт (вж. Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на
ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК). С оглед направената констатация за
нищожност на неустоечната клауза, направеното от ищцата плащане за
сумата от 225,94 лв. е без основание, поради което искът по чл. 55, ал. 1, т. 1
ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен до този размер.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъдена да заплати на ищцата сторените в производството
разноски съразмерно с уважената част от иска в размер на 370,69 лева (50 лв.
заплатена държавна такса, 400 лв. депозит за ССчЕ.
Претенцията на ищцата за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.
1, т. 2 ЗА на адвокатско възнаграждение в полза на ищцата е неоснователна,
тъй като по делото липсват каквито и да е доказателства, че същата е в
затруднено материално положение, поради което не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за заплащането
му (вж. Определение № 50004 от 9.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 873/2021 г., II
т. о., ТК).
6
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски съобразно отхвърлената част от иска. По
настоящото дело ответникът не е сторил разноски, претендира присъждане не
юрисконсултско възнаграждение. Такова е дължимо на основание чл. 78, ал. 8
ГПК. Размерът му се определя по преценка на съда, като нормата предвижда
единствено максимум на размера, но не и минимум. Конкретното дело не
разкрива висока фактическа и правна сложност, типово е за процесуалния
представител на ответника, разкрива потенциал да бъде разгледано в едно
заседание, като провеждането на второ се дължи единствено на пропуска на
процесуалния представител на ответника да представи в оригинал поискани
от ищеца документи. Ето защо настоящият състав приема, че
възнаграждението следва да бъде в размер на 80 лв., като на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника съразмерно съобразно
отхвърлената част от иска сумата от 14,10 лв.
Водим от гореизложеното, Районен съд – Ихтиман и на основание чл.
235 ГПК,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „**“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. *, бул. „***“ № *, представлявано от * и *** на основание чл.
55, ал. 1, пр. ЗЗД ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. В., ЕГН **********, живуща в с.
**, общ. *, обл. Софийска сумата от 225,94 лв. – недължимо платена по
договор за паричен заем № 3128801 от 16.01.2018 г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 29.03.2022 г. до окончателното й изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран размер от 274,28 лв.,
като неоснователен.
ОСЪЖДА „**“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. *, бул. „***“ № *, представлявано от * и *** на основание чл.
55, ал. 1, пр. ЗЗД ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. В., ЕГН **********, живуща в с.
**, общ. *, обл. Софийска сумата от 370,69 лв. – разноски в производството
съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА Д. И. В., ЕГН **********, живуща в с. **, общ. *, обл.
Софийска ДА ЗАПЛАТИ на „**“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. *, бул. „***“ № *, представлявано от * и ***
сумата от 14,10 лв. – разноски в производството съразмерно с отхвърлената
част от иска.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
7
му на страните пред Софийски окръжен съд
Съдия при Районен съд – Ихтиман: _______________________
8