№ ............
гр. София,
24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV -Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от младши съдия Станчева в.гр.д. № 11006 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 77701
от 19.03.2020 г., постановено по гр. д. № 38534 по описа за 2019 г. на СРС, Първо
гражданско отделение, 120 състав,
лицата А.А.Л.с ЕГН ********** и К.А.Л.с
ЕГН ********** са осъдени всеки от тях да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: 1035,72 лева – главница за неплатена топлинна енергия за
периода м.05.2014г. – м.04.2015г., както и задължение за реално потребена
енергия за отоплителен сезон месец май 2013г. – месец април 2014г. за
топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к. „********, абонатен № 162974,
отразено в обща фактура № 5606576 от 31.07.2014г., законна лихва за забава от
по 227,27 лева за периода 09.08.2013г. до 15.06.2017г., ведно със законната
лихва от датата на ИМ – 21.07.2017г. до окончателното плащане. Със същото
решение са отхвърлени предявените от топлопреносното дружество искове с
посочената по-горе правна квалификация срещу Н.И.Л.с ЕГН ********** за следните
суми: 4142 лева – главница за топлинна енергия за м.05.2014г. – м.04.2015г.,
както и дължимата сума за реално потребена енергия за отоплителния сезон
м.05.2013г. – м.04.2014г., отразена в обща фактура № 5606576/31.07.2014г. за
топлоснабден имот, находящ се на горепосочения адрес в град София. Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Впоследствие по
делото е постановено и решение № 142942 от 07.07.2020г. по реда на чл. 247 от ГПК, доколкото съдът е констатирал наличието на очевидна фактическа грешка в
частта за диспозитива на съдебното решение. Допусната е поправка на очевидна
фактическа грешка в Решение № 77701 от 19.03.2020 г., като вместо първоначално
постановеното, да се чете, че с решението се признава за установено в
отношенията между „Т.С.“ ЕАД и Е.Д.Б. с ЕГН **********, че ответницата Б. дължи
на предприятието на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 от ЗЕ сумата от 3863,88 лева – цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за времето от 01.05.2015г. до 30.04.2018г., ведно
със законната лихва от 23.04.2019г. до окончателното плащане, мораторна лихва в
размер на 532,89 лева за периода 14.09.2016г. до 02.04.2019г., сумата от 47,71
лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва от
23.04.2019г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 9,71
лева - мораторна лихва за периода
30.04.2016г. – 02.04.2019г. Съобразно изхода от спора СРС
разпределил отговорността за разноски по делото. В изричен диспозитив се сочи,
че решението съставлява неразделна част от Решение № 77701 от 19.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 38534 по описа за 2019 г. на СРС, Първо гражданско
отделение, 120 състав.
Недоволна от постановеното решение,
поправено по реда на чл. 247 ГПК, с която предявените срещу нея искове са уважени,
останала ответницата Е.Д.Б., предвид което подала първоначално жалба вх. №
5033730 от 01.06.2020г. /пощенско клеймо от 28.05.2020г./, в която доводите са
за недопустимост на решението на първата инстанция, както и за нарушение на материалния
и процесуалния закони, а наред с това и за липса на произнасяне досежно
възражението за погасяване вземанията по давност. По-късно въззивницата Б.
депозирала и последваща жалба с вх. № 5114687 от 17.08.2020 г. (след като СРС е
постановил решението за поправка очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247
от ГПК), в която се претендира, че в атакувания съдебен акт липсва произнасяне
на съда досежно това как е формирал извода си за основателност на ищцовите
претенции, респективно за тяхното уважаване. Поддържа възражение за погасителна
давност, заявено още към момента на входиране на възражението по чл. 414 от ГПК, а след това поддържано и в отговора на исковата молба. Счита, че ищецът не
е провел надлежно доказване на своите притезания. С оглед изложените мотиви
молбата до въззивния съд е да се отхвърлят в цялост исковете, предявени от „Т.С.“
ЕАД срещу Е.Д.Б.. Претендират се сторените пред двете съдебни инстанции
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са
постъпили отговори на въззивните жалби от страна на въззиваемото дружество - „Т.С.“
ЕАД.
Отговори на въззивните жалби не са
депозирани и от въззиваемата страна и трето лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт, намира следното:
Съгласно новелата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното първоначално решение на СРС е невалидно, тъй като се констатират пороци,
обуславящи изводи за нищожност на съдебния акт, при съображения, както следва.
Според възприетото от съдилищата
становище, нищожността е най -тежкият порок на съдебното решение. Процесуалният
закон не определя, с отделен текст, кое съдебно решение е нищожно. Към
настоящия момент, в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК,
е дадено задължителното тълкуване на въпроса кога следва да се приема, че
решението на съда е нищожно.
По естеството си съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правен спор, като съдебната практика приема, че нищожно е
всяко решение, което не съставлява валиден съдебен акт поради липса на надлежно
волеизявление на правораздавателния орган. Нищожно е решението, което не
отговаря на изискванията за валидно решение. За да е валидно решението трябва
да бъде постановено от надлежен орган - съд, функциониращ в надлежен състав.
Нищожно е решение постановено от незаконен състав, еднолично от съдия вместо от
съдебен състав, само от съдебни заседатели без участието на съдия и т. н.
Нищожен е и акт, който е постановен от лице, което няма качеството на съдия към
момента на постановяване на решението.
Наред с това, изискване за валидност на
решението е още то да е постановено в пределите на правораздавателната власт на
съда. Не са нищожни решенията, постановени в нарушение на правилата за
подсъдността, но когато решението е постановено по отношение на лица, които не
се подчиняват на правораздавателната власт на българските съдилища, решението
се приема за нищожно.
За да е валидно, решението трябва и да е
изготвено в писмена форма и да е подписано, поради което устното или
неподписаното решение е нищожно.
В обобщение, съгласно правната теория и
трайната съдебна практика, съдебно решение е нищожно, когато излиза от
правораздавателната власт на съда, не е постановено в законен състав и не е
облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК
в предвидената от закона задължителна писмена форма, както и когато няма
изискуемото от чл. 236 ГПК
съдържание, чрез което ясно да е изразена формираната от съда правораздавателна
воля. (в посочения смисъл е практиката на ВКС обективирана в: решение № 668 на
ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790/2009 г.; решение № 41 от 02.02.2012 г.
по гр. д. № 1540/2010 г., ГК, ІV ГО на ВКС, решение № 355 от 03.10.2012 г. по
гр. д. № 35/2012 г., ГК, І ГО на ВКС, решение № 432/26.10.2010 г. по гр. д. №
826/2010 г. на ВКС, ГК - ІІ ГО; решение № 157/01.07.2011 г. по гр. д. №
1125/2010 г. на ВКС, ГК - ІІІ ГО, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. №
34/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 437 от 10.04.2012 г. по гр. д. №
1209/2010 г., Г. К., І Г. О. на ВКС и др.).
В Решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС, ІV
ГО е прието също така, че макар и законодателят да не е посочил конкретните
пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени не само от
доктрината, но и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г.,
както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Така, нищожност
на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и
абсолютна неразбираемост на волята на съда.
В Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012
г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГКТК също се застъпва становището, че нищожно
е онова решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен
състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, както и абсолютно
неразбираемото решение или неподписаното решение.
С обжалваното в настоящото производство
решение на СРС от 19.03.2020 г. са осъдени А.А.Л.с ЕГН ********** и К.А.Л.с ЕГН ********** всеки от тях да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: 1035,72 лева – главница за
неплатена топлинна енергия за периода м.05.2014г. – м.04.2015г., както и
задължение за реално потребена енергия за отоплителен сезон месец май 2013г. –
месец април 2014г. за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к. „********,
абонатен № 162974, отразено в обща фактура № 5606576 от 31.07.2014г., законна
лихва за забава от по 227,27 лева за периода 09.08.2013г. до 15.06.2017г.,
ведно със законната лихва от датата на ИМ – 21.07.2017г. до окончателното
плащане. Със същото решение са отхвърлени предявените от топлопреносното
дружество искове с посочената по-горе правна квалификация срещу Н.И.Л.с ЕГН **********
за следните суми: 4142 лева – главница за топлинна енергия за м.05.2014г. –
м.04.2015г., както и дължимата сума за реално потребена енергия за отоплителния
сезон м.05.2013г. – м.04.2014г., отразена в обща фактура № 5606576/31.07.2014г.
за топлоснабден имот, находящ се на горепосочения адрес в град София.
Настоящият състав на въззивния съд
намира, че в случая в атакувания съдебен акт от 19.03.2020 г. на СРС са
изложени единствено, и то непълноценно, фактически констатации, като правни
изводи на съда по конкретния правен спор липсват.
Изложените
в решението мотиви не могат да допринесат за изясняване съдържанието на
формираната правораздавателна воля, дори и посредством тълкуване. Предвид това,
независимо, че е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав
в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и
е подписано, постановеното от съда е неясно в степен, налагаща решението да
бъде прогласено за нищожно.
Действително, възможно е неяснотата в
съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на
липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл.
236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат
на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия
от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е
налице необоснованост на решението. В тези случаи – на допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или
установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението
е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и
противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт,
защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или
упражняването на правото на иск.
Решение, постановено при липса на мотиви
относно релевантен въпрос, не е нищожно, а постановено при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, като дали този порок е довел до неправилност
на атакуваното съдебно решение, или не, следва да се установи от въззивния съд
при произнасянето му по същество. Ето защо липсата на мотиви не се приравнява
на липса на надлежно волеизявление. (така и в Решение № 79 от 08.07.2020 г.,
постановено по т.д. № 625 по описа за 2019 г. на ВКС, второ търг. отд.)
В настоящия случай обаче сме изправени
пред друга хипотеза, доколкото решение № 77701 от 19.03.2020 г., поправено по
реда на чл. 247 от ГПК с решение № 142942/07.07.2020г., постановени по гр. д. №
38534 по описа за 2019 г. на СРС, Първо гражданско отделение, 120 състав, не
дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на
надлежно волеизявление, тъй като волята на съда въобще не може да бъде
изведена.
Така, в случая нищожността е следствие
от липсата на изразена воля на съда, като тя не може да бъде изведена и по реда
на чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по реда на чл. 247 ГПК. Ето защо постановеното
по реда на чл. 247 ГПК решение № 142942 от 07.07.2020 г. за поправка на
допусната очевидна фактическа грешка не може да преодолее допуснатите от
първата инстанция пороци в предходно постановеното решение, доколкото в
последното волята на съда за разрешаване на правния спор липсва.
По изложените съображения и на основание
чл. 270, ал. 1 ГПК обжалваните решения следва да се прогласят за нищожни, като
делото се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав за
постановяване на ново решение.
Съобразно изводите, до които съдът
достигна, за настоящото производство не следва да се присъждат разноски, а
първоинстанционният съд следва да съобрази същите при постановяване на
решението си по същество на спора.
Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ решение
№ 77701 от 19.03.2020 г. и решение № 142942 от 07.07.2020г., постановено по
реда на чл. 247 ГПК, и двете постановени по гр. д. № 38534 по описа за 2019 г.
на СРС, Първо гражданско отделение, 120 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски
районен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.