№ 735
гр. Плевен, 30.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20234430103379 по описа за 2023 година
на основание данните по делото и закона:
Делото е образувано по искова молба от Д. И. П. с ЕГН ********** постоянен адрес:
***, чрез адвокат Б. З. – ***, съд.адрес: ***, *** ***, адвокатска кантора М. и З. против *** ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ***, ***, представлявано от С.П.П., с цена на първи
установителен иск - 63,91 лева с цена на втори установителен иск - 42,56 лева. Цена на осъдителен иск -10 лева,
като частичен иск от 110 лева.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което:
1. Да признае за установено в отношенията между страните „***" ООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: ***, ***, представлявано от С.П.П. и Д. И. П. с ЕГН **********, че чл.1 ал.3
- клаузата, с която се начислява такса експресно разглеждане от сключения между тях договор за
потребителски кредит ******* е нищожна.
2. Да признае за установено в отношенията между страните „***" ООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: ***, бл. ***, представлявано от С.П.П. и Д. И. П. с ЕГН **********, че чл.4 ал.2
- неустоечната клаузата от сключения между тях договор за потребителски кредит ******* е
нищожна.
3. Да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д ответника „***"
ООД, с ЕИК: ********* да заплати на Д. И. П. с ЕГН **********, сумата в размер на 10 лева, като частичен иск
от 110 лева., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № *******, ведно със
законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
По делото е постъпил писмен отговор от ответника в срока по чл. 131 ГПК.
В отговора се посочва следното:
Предявените установителни искове са недопустими поради липса на правен интерес от ищеца. В
настоящия случай, ищецът предявява обективно съединени установителени искове за признаване на клаузи от
договора за нищожни и осъдителен иск за връщане на недължимо платена по договора сума, като осъдителният
1
иск съдържа в себе си искане за установяване на спорното материално право. Такова искане за съединяването на
установителния иск с осъдителни искове е недопустимо, поради идентичност на предмета на спора. Съгласно
разпоредбата на чл.124, ал.1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи несъществуването на едно правно
отношение, когато има интерес от това. Тоест, интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от
ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна
степен. Решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално
право, засегнато от посоченото действие. Така например, няма правен интерес от иск, когато ищецът има на свое
разположение ДРУГ по - ефективен способ за зашита, а наличието на правен интерес от искова зашита е
абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно.(Решение № 138 от 06.11.2020
г. по гр. д. № 36/2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то ГО). Смисълът на ограничението да не се предявява
установителен иск, когато страната има интерес от осъдителен иск е да се постигне процесуална икономия. Това е
така, защото в хода на исковото производство по осъдителен иск, ищецът има процесуална възможност не само
да се позове и да докаже нищожността на сключения договор, по който е заплатил сумата, но и ще може да
претендира да бъде осъдена насрещната страна да му заплати тази сума. Вън от всякакво съмнение е
положението, че при предявен осъдителен иск, при които ищецът претендира да бъде осъден ответника да му
заплати определена сума като недължимо платена без правно основание, може да поиска признаване за нищожен
на договора /респ. на отделна негова клауза/, въз основа на който е извършено плащането; респ. да се позове на
нищожността на този договор. В процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита,
уговорен е срок на договора съдържа, както и условия за прилагането му, поради което не е нарушено правилото
на . чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. По смисъла на §1, т.5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един
постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно §1, т.5 от ДР на ЗПК лихвения процент по
кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна
основа към сумата на усвоения кредит. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл.11, т.9 ЗПК/Решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. N9 1 764/2017 г./.
При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Изискването в чл.11, ал.1, т.9 ЗПК за посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, е неприложимо в настоящия случай,
доколкото същото е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за фиксиран
годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска-
каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване
в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК. От
договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва, както и размера на всяка вноска и
включените в нея компоненти. Всичко това е достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл.11 ал 1т.9 ЗПК,
доколкото договорът включва всички реквизити, посочени в тази разпоредба. Възнаградителната лихва
представлява цената на предоставяната от кредитора услуга ползването на парични средства - и поради това той е
свободен да определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата е договорен в съответствие с принципа на
свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приема, че тази уговорка е нищожна и
влече нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът на лихвата надвишава трикратния
размер на законната лихва за забава. Позицията на ищеца остава несподелена, тъй като ЗПК не въвежда лимит на
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а единственото ограничение, предвидено в чл.
19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Ответното дружество е спазило
това ограничение, тъй като ГПР съгласно Договора възлиза на 49,44 %, а при изчисляването му е включен
размерът на фиксирания годишен лихвен процент. В този ред на мисли и доколкото разходите по кредита са в
законоустановените граници и не е налице отделно нормативно ограничение по отношение на възнаградителната
лихва, то възраженията за нищожност се явяват напълно неоснователни. Не е налице противоречие с добрите
нрави, а договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно
облагодетелстване на кредитора, доколкото, тъй като договорната лихва представлява цената, която потребителят
2
заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства. Именно това прави лихвата възнаградителна,
а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била и волята на ищеца, обективирана
изрично в подписания от него Договор. Съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го
сключили. Договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на парични средства за
определен период от време. Тази „цена" се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне
на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя.
Високите цени на определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на изпълнение, качество
на вложените материали, уникалност на стоката или услугата, административни разходи на търговеца. За
определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за
да може да се формулира „пазарна цена", която да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците,
които я предоставят. ’
При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен заем трябва да се
изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми. За
цената по един заем има значение дали заемът е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата,
колко е дългосрочен заемът. Затова поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до
трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика,
пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение. ЗПК не предвижда законово ограничение на
лихвата по кредита, което ограничение би било негативно за самите потребители. Непазарните ограничения на
лихвите водят до намаляване на кредитирането, поемане на по-малък риск от финансовите институции и
лишаването на потребителите с по-ниски доходи от достъп до финансиране, което в крайна сметка е в техен
ущърб. По отношение твърденията на ищеца, че процесният договор противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т10 от ЗПК - те са неоснователни и лишени от правна логика. Цитираната разпоредба, от която ищецът
превратно се домогва да черпи права, изисква посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и
на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което изискване в
случая, видно от съдържанието на приложения договор, е спазено.
Безспорно от съдържанието на чл.2, т.5, т.7 и т.8 от договора е, че са посочени фиксирания годишен
лихвен процент, ГПР и общия размер на всички плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с
включена такса експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договора е, че единственият компонент,
който определя ГПР е възнаградителната лихва, като в т 8 посочени са и допусканията, при които този ГПР се
изчислява. Тоест, ГПР се формира от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в
договора. Обстоятелството, дали неустойката следва да се включи в ГПР е въпрос относим към действителността
на клаузата а не на целия договор. Неустойката следва да се включи при калкулацията на ГПР и че поради
невключването й посоченият в Договора ГПР не бил действителен. При изчисляване на ГПР чл.19, ал.З от ЗПК,
изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит. Тази разпоредба идва да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на
потребителя като по-слаба страна се простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и
своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсва, както е в настоящия случай то той не следва да се
ползва от допълнителна закрила. Уговорената неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното
ограничение на ГПР, а дори напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява
добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в
риск. В настоящия случай, размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и
значимите компоненти на изчисляването му. В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1
и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи
ГПР както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят
условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента,
в които кредитният договор е сключен". Така, това информиране на потребителите относно общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение ( в
този смисъл е определение от 16 ноември 2010 г„ Pohotovost', С-76/10, EU:C:*******, т. 69 и 70). В случая, към
момента на сключване на договора, предвидената в договора неустойка не се дължи.
3
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за безспорно от правна и фактическа страна следното:
На **.**.****г. Д. П. е сключила договор за паричен заем № ******* с „***" ООД. Страните са се
договорили за отпуснатият заем да бъде в размер на 300 лева, видът на вноската е двуседмична, а броят на
погасителните вноски е 7. В договора е посочено, че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40.32 %, а
ГПР в размер на 49.44%. В чл. 1 ал.3 от Договора са уговорени, че кредиторът предоставя на потребителя
допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще
бъде начислена допълнителна такса в размер на 63.91 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с
погасителните вноски по заема. В чл. 4 ал. 1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 три
дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител физическо
лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 е уговорено,
че в случай на непредоставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 42,56 лв. Уговорено е
също така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще бъде в размер
на 60,77 лв., а общото задължение по кредита ще е в размер на 425,39 лв. Д. П. е погасила изцяло процесния
кредит.
Процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена
предвидената от закона форма.
Нарушено е изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора. На ищцата не е предоставено копие от Общите условия и
погасителен план, което е пряко нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не
е подписан на всяка страница.
1. Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като
не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/
по кредита.
В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено
като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.
Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Кредиторът не е посочил как се изчислява
ГПР. Не е посочил включва ли се към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на
поръчител, застраховка и т.н. По този начин потребителят няма реалната възможност да изчисли реалният ГЛП.,
без същият да притежава специални знания и умения.
В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази
стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водят до различен размер на
ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна
ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му".
В договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е
над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не
може да влияе.
Неустойката по чл. 4 е такава, за непредставяне на поръчител по кредита.
4
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин". Съгласно ЗПК - чл. 2 Целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.
В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, както и че същата противоречи на целта на закона.
/чл. 2 ЗПК/ Кредиторът, в случай, че е преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания - да
откаже да сключи договора, Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури документ едва след
като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличава. По този начин, вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно кредитиране, той
съдава предпоставки потребителят да изпадне в свръх задълженост.
Отделно от горното, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени
вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. З от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.
Налице е заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Претендираната неустойка се
явява уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит,
уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен поръчител, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка възмездява „нищо".
В случая кредиторът начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Нито
една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставен поръчител. В случай, че кредиторът
действително е имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е могъл да отпусне
кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем, каквато е обичайната
практика при предоставяне на кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността потребителя
да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като дори и при
непредоставяне на поръчител, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се е възползвал от правата си, дадени му с
чл. 71 ЗЗД. Също така тази „неустойка" има белезите на възнаградителна лихва. Изначално уговорена между
страните и разсрочена за заплащане с всяка погасителна вноска.
Тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така, тази клауза не е индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП.
На следващо място, клаузата, с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно
разглеждане за нищожна и противоречаща на закона, в пряко противоречие на ЗПК. Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК,
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Тези такси не могат по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК да бъдат свързани с усвояване и
управление на кредита. /В този смисъл е изменението на ЗПК през 22.04.2014 г., като в мотивите се посочва
/Забранява се на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от
дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия по одобрение и
5
усвояване на кредит, както и за неговото управление. Освен това, кредиторът не може да събира повече от веднъж
такса и/или комисионна за едно и също действие. Въвежда се изискване видът, размерът и действието, за което се
събират таксите и комисионните, да се описват ясно и точно в договора за кредит./ Безспорно е, че такса „бързо
разглеждане" е свързана с усвояването на кредита. Същата не представлява допълнителна услуга. Следва да се
посочи, че сумата, която е заплатена за тази „услуга" е твърде висока - за кредит от 500 лв., кредиторът начислява
такса в размер на 106,47 лв.
В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „***" ООД,
не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" и допълнителна услуга, като и двете по своята
същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което
трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно описан,
действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия, а не както е посочен в договора. Налице е
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
С тези действия „***" ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата
тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското.
Приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите,
съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23
Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Кредиторът изначално е бил наясно, че тази такса
за непредоставяне на документ ще бъде начислена и е следвало да я включи в ГПР и ГЛП.
Във връзка с горното, неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите,
защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това
да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.
Обстоятелството, дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на
единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка" и такса бързо разглеждане/
безспорно попадат в изискванията на Директивата — те са предвидими общи разходи, които обуславят
сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо, е неправилното
изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и
обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и
практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
От гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се
приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор
следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело (2—453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща
6
се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 1 1 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Смета, Директиви 97/7/ЕО,
98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК вр. чл.
26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената
„неустойка" и допълнителна такса експресно разглеждане е изключително висок и противоречи на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер
на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната
лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК. Налице е
разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази,
която ищцата реално е следвало да върне.
Липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Нарушението е още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв
е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание
за недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за
потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на
чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на
специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без
лихви и други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка
или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на
потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя
изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
Ето защо, клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите
уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици.
Направеното възражение за нищожност на целия договор за потребителски кредит е основателно.
Нищожни са отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д, поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание
чл. 146 от 33П поради неравноправност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита”.
Дори и целият договор да не е нищожен, то нищожни са отделни негови клаузи, а именно неустоечната
клауза, на база на която на ищцата е наложена процесната неустойка, както и клаузата, с която на е начислена
такса за експресно разглеждане.
По гореизложените съображения съдът намира, че следва да уважи предявените искове. При това
положение ответникът следва да заплати на ищцата разноските по делото.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
7
П ПРИЗНАВА за установено в отношенията между страните „***" ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: ***, ***, представлявано от С.П.П. и Д. И. П. с ЕГН **********, че чл.1 ал.3, че клаузата, с която
се начислява такса експресно разглеждане от сключения между тях договор за потребителски кредит *******, е
нищожна.
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между страните „***" ООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: ***, бл. ***, представлявано от С.П.П. и Д. И. П. с ЕГН **********, че чл.4
ал.2, неустоечната клаузата от сключения между тях договор за потребителски кредит ******* е нищожна.
ОСЪЖДА, на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д, „***" ООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***, ***, представлявано от С.П.П., да заплати на Д. И. П.
с ЕГН **********, сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от 110 лева., представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит № *******, ведно със законната лихва върху нея от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ГПК, „***" ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ***, ***, представлявано от С.П.П., да заплати на Д. И. П. с ЕГН **********, разноските по
делото в размер на 25 лв. за държавна такса, 300 лв. за възнаграждение на ВЛ .
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ЗА, „***" ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ***, ***, представлявано от С.П.П., да заплати на адвокат Б. З. – ***, съд.адрес: ***, *** ***,
адвокатска кантора М. и З. адвокатско възнаграждение 1000 лв. .
Решението може да се обжалва пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8