Р Е Ш Е Н И Е № 70
№ 70
град Сливен, 01.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно
гражданско дело № 96 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 26684/16.12.2019г.,
подадена от ищеца в първоинстанционното производство В.А.А., ЕГН: **********, адрес: ***, действащ чрез процесуален
представител по пълномощие срещу Решение № 1338/25.11.2019г., постановено по
гражданско дело № 3230 по описа на Районен съд Сливен за 2019г.
С процесното решение Районен
съд Сливен е осъдил Община Сливен, ЕИК: ********, седалище и адрес на
управление: град Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 1 да заплати на В.А.А., ЕГН: **********, адрес: *** на основание чл. 49 вр. с чл.
45 ЗЗД сумата от 190,10 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи по възстановяване на
увредения му автомобил „Шкода Октавия“ с рег. № СН******следствие
пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.09.2018г. в град Сливен на ул.
„Чаталджа“ № 82. С решението съдът е отхвърлил предявения иск за разликата над
уважения размер от 190,10 лева до пълния предявен размер от 410,00 лева като
неоснователен. Съобразно изхода на спора по делото всяка от страните е осъдена
да заплати на другата сторените разноски, както следва ответникът сумата
от 162,28 лева, ищецът сумата от 214,54
лева.
С подадената от ищеца въззивна жалба решението се обжалва
в частта му, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 190,10 лева до пълния предявен размер от 410,00 лева. Въззивникът намира първоинстанционното решение за неправилно и
необосновано в частта му, с която предявената от него претенция е отхвърлена
като неоснователна. Навежда оплакване, че неправилно Районен съд Сливен е приел
за доказано правонамаляващото възражение на ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на ищеца и е приел наличие на 50 %
съпричиняване. Излага подробни съображения, че задължение на общината е да
поддържа (като изгражда и ремонтира) пътната инфраструктура на нейна територия
в такова състояние, което е годно за използването ѝ съгласно нейното
предназначение. Посочва, че пътната настилка на процесната улица е била в лошо
състояние от години и това обстоятелство е доказано по делото. Намира, че
извода на съда за наличие на съпричиняване от водача на автомобила противоречи
на принципа, че никой не може да черпи права от недобросъвестното си поведение,
както и на добрите нрави. Излага разсъждения относно съдържанието на понятието
„добри нрави“ според съдебната практика. Моли съда да отмени решението в
отхвърлителната му част и да постанови ново решение, с което да уважи изцяло
исковата претенция. Претендира присъждане на сторените разноски за първата и за
настоящата инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила насрещна
въззивна жалба от Община Сливен, с която първоинстанционното решение се
обжалва в частта му, с която предявената
искова претенция е уважена, като неправилно, незаконосъобразно и постановено
при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Оспорва се като недоказан механизма на процесното
пътно-транспортно произшествие. Релевира се
довод, че увреждането на автомобила е в причинна връзка с неправомерното
поведение на водача, който не е съобразил поведението си с пътната обстановка.
В подкрепа на горното въззивникът цитира
заключението на експерта по назначената съдебно автотехническа експертиза,
както и заявеното от него в изслушването му в откритото съдебно заседание пред
районния съд. По изложените съображения моли решението да бъде отменено в
уважителната му част и предявената искова претенция да бъде отхвърлена изцяло.
Претендира юрисконсултско възнаграждение за първата и за настоящата инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 3 ГПК е постъпил отговор по насрещната въззивна жалба, в който се
изразява становище за допустимост, но неоснователност на жалбата. Посочва се,
че наличието на причинно - следствена връзка между неравността на пътя и
настъпилите увреждания на ищцовия автомобил следствие попадането му в тази
неравност е доказано по делото чрез заключението на назначената съдебно автотехническа
експертиза, което е било изслушано и прието по делото без възражения от страна
на ответника. Оспорва като неоснователни и необосновани твърденията в
насрещната въззивна жалба, че вредите са настъпили следствие противоправното
поведение на водача на автомобила. Посочва, че в съставения протокол за пътно-транспортно произшествие като виновен субект е посочена
община Сливен, а не водача на автомобила. Моли насрещната въззивна жалба да
бъде оставена без уважение.
Във въззивната жалба, в насрещната въззивна жалба и в отговора на
последната, страните не правят доказателствени искания.
В открито съдебно заседание въззивникът
В.А. се представлява от упълномощен процесуален представител, който поддържа
въззивната жалба, не прави доказателствени искания. Моли въззивния съд да
постанови решение, с което да присъди на доверителя ѝ пълния претендиран
размер на обезщетението за имуществени вреди. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание въззивникът по насрещната
въззивна жалба община Сливен чрез процесуален представител по пълномощие
поддържа въззивната жалба, не прави доказателствени искания. Моли въззивния съд
да отмени първоинстанционното решение в уважителната му част. Претендира
присъждане на разноски.
Окръжен съд
Сливен, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и при
условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета
на въззивното производство:
Съгласно чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, тъй
като има съдържанието на чл. 236 ГПК и съдът се е произнесъл спрямо предявената с исковата молба претенция.
Този състав на въззивния съд счита,
че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Районен съд Сливен е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД във
вр. чл. 45 от ЗЗД.
За да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя на работата за вреди,
причинени при или по повод на уговорената работа, в обективната действителност
трябва да са се осъществили следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) възлагане на работа от отговорния субект на друго лице -
физическо или юридическо (деликвент); 2) деяние
(действие или бездействие) при или по повод изпълнение на възложената работа;
3) противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 4) настъпили вреди; 5)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди
(вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен
процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима,
естествена, присъща последица от виновното противоправно
поведение на деликвента); 6) вина на деликвента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД
оборима презумпция се предполага. Като с оглед правилата за разпределяне на
доказателствената тежест ищецът е следвало да установи наличието на първите пет
материалноправни предпоставки, в това число характера на вредите и техния
размер, както и обстоятелството, че той е собственик на увреденото МПС, а
ответникът е следвало да обори презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД и да докаже
правозащитното си възражение за съпричиняване.
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите,
наведени във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, съобразно
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ така наречения ограничен въззив,
настоящата инстанция счита, че страните не са навели доводи и оплаквания по
отношение на следните обстоятелства: 1) че на 06.09.2018г. в град Сливен, на
ул. „Чаталджа“ № 82 е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което лек
автомобил „Шкода Октавия“ с рег. № СН6867АН, управляван от ищеца В.А.А. е преминал през неравност на пътното платно с изпъкнала
част, вследствие на което се пука картера; 2) че настъпилата вреда на
автомобила – счупен картер е в причинно- следствена връзка с настъпилото ПТП.
Спорният въпрос по делото е относно вината за реализиране
на ПТП, респективно наличие на съпричиняване от водача на МПС.
Съгласно разпоредбата на чл. 3,
ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) пътищата са републикански и местни. Съгласно
чл. 3, ал. 3 ЗП местните пътища са общински и частни. Чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП
предвижда, че общинските пътища се управляват от кметовете на съответните
общини. Разпоредбата на чл. 31 връзка с чл. 29 ЗП предписва на отговорните
субекти задължение да поддържат пътищата от общинската пътна мрежа в изправно
състояние. Не се спори по делото, че пътят, на който е реализирано
произшествието, е общински път по смисъла на Закона за пътищата (ЗП),
следователно задължение за стопанисването му има община Сливен, представлявана
от кмета.
Наличието на неравност на пътното
платно на ул. „Чаталджа“, в която процесното МПС е попаднало, се доказва
безспорно по делото, тъй като по отношение на това обстоятелство протоколът за
ПТП има обвързваща съда материална доказателствена сила. Ответникът не оспорва
верността на протокола, нито неговата автентичност, следователно в частта, в
която има обвързваща съда материална доказателствена сила протоколът за ПТП не
е оспорен. Съгласно нормата на чл. 13, ал. 1 от ЗДвП при наличие на опасности
по пътя, за предупреждение на участниците в движението се поставят необходимите
пътни знаци, допълнителни и други средства за сигнализиране. Процесната
неравност на пътното платно представлява „препятствие на пътя“ съгласно
легалната дефиниция на § 1, т. 19 ППЗДвП, тъй като безспорно нарушава целостта
на пътното покритие и създава опасност за движението. По делото не се доказва
тази неравност да е била обезопасена, с подходяща вертикална и/или хоризонтална
сигнализация, с която да се предупреждават водачите за наличната опасност на
пътното платно и да им се указва да я заобиколят по предписания в чл. 52, ал. 1
ППЗДвП ред.
Общината като юридическо лице
носи отговорност за нормалната експлоатация и поддържане на общинските пътища,
улици и пътните съоръжения.
От изложеното следва, че е налице
противоправно бездействие на отговорните служители на община Сливен, респективно
на юридическо лице, на което общината е възложила дейността по поддръжка на
общинската пътна мрежа, изразяващо се в непредпиемане на действия за
осъществяване на правно дължимото поведение за отстраняване на пътната
неравност и/или обезопасяване на мястото по предписания в закона и в приложимия
подзаконов нормативен акт ред, като в пряка причинна връзка с противоправното
бездействие са причинени имуществени вреди на ищеца. Общината носи отговорност
за вредите, които са причинени при изпълнение на възложената работа.
С оглед изложеното този съдебен
състав не приема за основателни възраженията, наведени в насрещната въззивна жалба, че виновен за настъпването на ПТП е водачът
на автомобила, който е имал техническата възможност да избегне удара между
автомобила и съответната неравност на пътното платно, но не е спазил
техническите изисквания за преодоляване на пътна неравност.
Неоснователни са възраженията на въззивника по насрещната
въззивна жалба за неправилна оценка на събраните от районния съд гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Иван Любомиров Иванов. Свидетелят
Иванов, който живее на улицата, на която се е случило процесното ПТП
действително не е бил очевидец на последното, но той свидетелства и съобщава
принципни факти относно състоянието на пътната настилка на улицата към момента
на реализиране на процесното пътно транспортно произшествие. Свидетелят не дава
показания за факти и обстоятелства от механизма на реализиране на ПТП, поради
което обстоятелството, че не е бил очевидец на последното не променя доказателствената
стойност на показанията му, която е висока, тъй като същите са логични,
последователни, подкрепят се от другите, събрани по делото доказателства, а
свидетелят не е заинтересован от изхода на спора.
Съгласно посоченото в заключението на САТЕ, неоспорено от
страните и кредитирано от съда, стойността на причинените имуществени вреди е в
размер на 380,20 лева. Предвид извода за доказаност на исковата претенция по
основание и размер община Сливен следва да заплати на ищеца обезщетение за
претърпени имуществени вреди в размер на 380,20 лева.
При извода за доказаност на деликтната отговорност на община Сливен,
подлежи на разглеждане евентуалното правонамаляващо възражение на ответника за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца.
В константната си практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ВКС
последователно застъпва становището, че съпричиняване от страна на пострадалия
по смисъла на посочената разпоредба е налице в случаите, когато с поведението
си той самият е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или
улеснявайки неговото настъпване, така че увреждането се явява като пряка
последица и от негови действия или бездействие. Релевантно е единствено
поведението на пострадалия обективно да е в причинна връзка с настъпилите вреди,
без да е необходимо същото да е и виновно. В този смисъл за прилагането на чл.
51, ал. 2 ЗЗД подлежи на изследване единствено наличието на конкретно установен
принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното
поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Съгласно
заключението на приетата по делото автотехническа експертиза, автомобилът се е
движил по път, обозначен като земен път, като водачът е следвало да съобрази
това обстоятелство и да управлява автомобила с особено внимание предвид
специфичната пътна настилка. При наличие на издигната част от платното
технически правилно е било автомобилът да премине през неравността с левите или
десните гуми, а не е трябвало неравността да остане между гумите. Съгласно
заключението на експертизата към момента на настъпване на удара автомобилът се
е движил със скорост около 20 км/ч., което обуславя извод, че водачът е имал
техническа възможност да бъде особено предпазлив, като премине през неравността
технически правилно. Преминаването през пътната неравност съгласно техническите
изисквания би намалило уврежданията на автомобила, настъпили следствие на
процесното пътно транспортно произшествие.
Неспазвайки техническите изисквания за преминаване през пътна неравност,
ищецът със своето поведение обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния
резултат, като настоящата инстанция приема 25 % съпричиняване. Предвид горното
определения размер на обезщетението за имуществени вреди в размер на 380,20
лева следва да се намали с определения процент съпричиняване, като на ищецът се
присъди обезщетение в размер на 285,15 лева. За горницата над тази сума до
пълния предявен размер от 410,00 лева искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Правният извод на настоящата инстанция съвпада частично с този на
първоинстанционния съд, поради което решението на Районен съд Сливен следва да
бъде отменено в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата над
190,10 лева до уважения от настоящата инстанция размер от 285,15 лева, като за
горницата над тази сума решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид частично съвпадащите правни изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано в частта за разноските. С
оглед изхода на спора с право на разноски разполагат, както ищецът, така и
ответникът. Ищецът претендира и доказва разноски, както следва – държавна такса
в размер на 50,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 150,00 лева.
Следва да се отбележи, че в представения и приложен по делото договор за правна
защита и съдействие е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00
лева, от които заплатени в брой 150,00 лева. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на
ВКС в тази част договорът има характера на разписка и представлява
доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. Този съдебен състав
приема, че е налице доказателство за заплащане само на част от уговорения
размер на адвокатското възнаграждение – на сумата от 150,00 лева, като изрично
в договора е записано, че останалата сума ще бъде заплатена по банков път. По
делото не са представени доказателства за заплащане на останалите 150,00 лева,
поради което се явява доказана само половината от претенцията за присъждане на
адвокатско възнаграждение. Така ищецът доказва разноски в размер на 200,00
лева.
Ответникът претендира и доказва разноски, както следва –
300,00 лева – депозит за съдебно автотехническа експертиза и юрисконсултско
възнаграждение, което настоящата инстанция счита, че при спазване разпоредбата
на чл. 78, ал. 8 връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащане на правната помощ, приета с ПМС № 4 от 2006г. следва да се
определи в минималния предвиден размер от 100,00 лева. Мотивите за определяне
на юрисконсултско възнаграждение този съдебен състав намира в ниската
фактическа и правна сложност на делото, нисък материален интерес, както и
обстоятелството, че за ответника и неговите процесуални представители дела с
идентичен и подобен предмет възникват сравнително често, тоест последният има
вече изградена принципна линия на действие за такива казуси. Така доказаните
разноски на ответника възлизат на сумата от 400,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сторените от него разноски, съразмерно с уважената
част на иска. От общо направените от ищеца разноски в размер на 200,00 лева,
ответникът следва да заплати сумата от 139,09 лева. Следователно
първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която ответникът е
осъден да заплати на ищеца горницата над 139,09 лева до присъдения размер от
162,28 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответника сторените от него разноски съразмерно с отхвърлената
част от иска. От общо направените от ответника разноски в размер на 400,00
лева, ищецът следва да заплати сумата от 121,80 лева. Следователно
първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която ищецът е
осъден да заплати на ответника горницата над 121,80 лева до присъдения размер
от 214,54 лева.
По разноските за въззивното производство.
Предвид изхода на спора с право на разноски за въззивното
производство разполага единствено въззивника по първоначалната въззивна жалба –
ищец в първоинстанционното производство съобразно уважената част на въззивната
жалба. Въззивникът претендира и доказва разноски в общ размер на 25,00 лева
държавна такса за въззивната фаза на производството. Следователно на основание
чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК Община Сливен следва да бъде осъдена да заплати
на въззивника В.А. сумата от 10,80 лева,
представляваща сторените във въззивната фаза на производството разноски
съразмерно на уважената част от въззивната жалба.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване –
арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран
Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
1338/25.11.2019г., постановено по гражданско дело № 3230 по описа на Районен
съд Сливен за 2019г., в частта, с която предявеният от В.А.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, ЕИК: ********, седалище
и адрес на управление: град Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 1 иск с правно
основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди, представляващи направени разходи по възстановяване на
увредения му автомобил „Шкода Октавия“, с рег. № СН******следствие пътно
транспортно произшествие, настъпило на 06.09.2018г. в град Сливен, ул.
„Чаталджа“ № 82 е отхвърлен за сумата
над 190,10 (сто и деветдесет и 0,10) лева до сумата от 285,15 (двеста осемдесет
и пет и 0,15) лева, както и в частта за разноските, с която община
Сливен е осъдена да заплати на ищеца сумата над 139,09 (сто тридесет и девет и
0,09) лева до присъдения размер от 162,28 (сто шестдесет и два и 0,28) лева,
както и в частта за разноските, с която В.А.А.,
ЕГН: ********** *** сумата над 121,80 (сто двадесет и един и 0,80) лева до
присъдения размер от 214,52 (двеста и четиринадесет и 0,52) лева, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО,
като вместо това постановява
ОСЪЖДА Община
Сливен, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: град Сливен, бул. „Цар
Освободител“ № 1 да заплати на В.А.А., ЕГН: **********,
с адрес: *** на основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД допълнително сумата от
95,05 (деветдесет и пет и 0,05) лева - обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, представляващи направени разходи по възстановяване на
увредения му автомобил „Шкода Октавия“, с рег. № СН******следствие пътно
транспортно произшествие, настъпило на 06.09.2018г. в град Сливен, ул.
„Чаталджа“ № 82 ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от
датата на подаване на исковата молба - 07.06.2019г. до окончателното изплащане
на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1338/25.11.2019г., постановено по гражданско дело № 3230 по описа на
Районен съд Сливен за 2019г. в
останалата му част, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Община
Сливен, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: град Сливен, бул. „Цар
Освободител“ № 1 да заплати на В.А.А., ЕГН: **********,
с адрес: *** на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 10, 80
(десет и 0,80) лева, представляваща сторените във въззивното производство
разноски съобразно уважената част от въззивната жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: