№ 78
гр. София, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Даниела Бл. Ангелова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500738 по описа за 2021 година
С Решение № 101/14.05.2021г., постановено по гр.дело № 821 по описа
РС- гр. Самоков за 2019 г., е признато за установено по отношение на "Е.М."
ЕООД с ЕИК *********, че ответниците ЕМ. Б. Ш. с ЕГН ********** и Р.
СТ. П. с ЕГН ********** му дължат солидарно сумата 7158,83 лева -
главница, дължима по Договор за потребителски кредит от 14.10.2008г.,
обезпечен с поръчителство, и Анекс № 1/01.12.2009г. към него, сключени със
„С.“ АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението - 30.05.2019 г. - до оконнчателното й изплащане,
както и сумата 1546,35 лв. договорна редовна лихва за периода от
14.06.2016г. до 14.05.2019г. за които суми, вкл. и разноски в размер на 174,11
лева – държавна такса и 360 лева - адвокатско възнаграждение по ч.гр. д. №
493/2019 г. по описа на РС Самоков, е издадена Заповед за изпълнение №
396/04.06.2019 г.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ЕМ. Б. Ш. и Р. СТ.
П. срещу горното решение.
Жалбоподателите считат решението за неоснователно,
незаконосъобразно и некореспондиращо със събраните по делото
доказателства. Считат, че вземането е погасено по давност. Оспорват извода
на районния съд за началния момент, от който започва да тече давностният
срок. Намират, че, съгласно чл.9.1 от договора, кредитът е станал предсрочно
изискуем през м. юни 2010г. и е погасен по давност през 2015г.
Същевременно, въз основа на датата на цедиране на процесното вземане през
2012г., правят извод, че същото е погасено по давност на 28.09.2012г., т.е.
преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 04.06.2019г. Навеждат
1
довод, че договорът съдържа неравноправни клаузи (и сочат конкретни
такива), които не са индивидуално уговорени, поради което същият е
недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит вр.
чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Анализират съдържанието на понятието
„неравноправна клауза“, както и европейското законодателство във връзка с
такива клаузи, вкл. задължението на съда да се произнася служебно по тях.
Отделно от това, считат, че клаузите за възнаградителна лихва от договора за
потребителски кредит били нищожни поради противоречие с добрите нрави.
Не бил посочен и начинът на формиране на годишния процент на разходите.
Правят извод, че, с оглед нищожността на договора за кредит,
претендиралите вземания са недължими. Изтъкват, че ишцовото дружество не
било изпълнило задължението си за уведомяване на ответника Е.Ш. за
настъпилата цесия преди подаване на заявлението, поради което цесията не
била породила действие спрямо нея, а това обуславяло отхвърляне на иска
спрямо този ответник. Искът спрямо ответника Р.П. бил незаконосъобразен,
неоснователен и погасен по давност, тъй като П. има качеството на
поръчител, а, съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поръчителят
остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е
предявил иск против длъжника в течение на шест месена, като този срок се
брои поотделно за всяка погасителна вноска от датата на нейния падеж.
Жалбоподателите поддържат, че не е било необходимо да настъпи падежът и
на последната погасителна вноска (респ. не е необходимо целият дълг да е
станал изискуем), за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече
са настъпили. И, тъй като в случая кредиторът не бил предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца по отношение на вноските с настъпил
падеж преди 04.12.2018г. (т.е. шест месеца преди подаване на заявлението в
съда), отговорността на поръчителя по отношение на вноските с настъпил
падеж за периода 14.06.2014г. — 04.12.2018г. е преклудирана и искът следва
да бъде отхвърлен за този период. При условията на евентуалност, считат, че
следва да се приложи чл. 23 от Закона за потребителския кредит. Молят съда
да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявения иск като
неоснователен.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който жалбата се
оспорва. Въззиваемият подчертава, че вземането не е погасено по давност, тъй
като кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем. Счита, че давността
тече поотделно за всяка погасителна вноска, поради което непогасени по
давност са вноските за главница за периода от 14.06.2014г. до 14.05.2019г., а
за лихвата давността била тригодишна. Намира, че страните били надлежно
уведомени за цесията с исковата молба. Изтъква, че сега действащият Закон
за потребителския кредит не е действал към момента сключване на процесния
договор, поради което е неприложим към него. Оспорва доводите на
жалбоподателите за наличие на неравноправни клаузи в договора, като освен
това сочи, че същият е сключен в резултат от индивидуално договаряне, а не
при общи условия. Счита за фактически невярно твърдението на
жалбоподателите за липса на подписан погасителен план, тъй като такъв бил
приет като доказателство по делото. Заявява, че такси и комисионни не били
претендирани с исковата молба. Споделя извода на районния съд, че
шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД започва да тече от
крайния падеж за погасяване на задължението, а не от падежа на всяка
анюитетна вноска. Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди
2
обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите не се
явяват и не се представляват. От процесуалния им представител адв. С. е
постъпило писмено становище по съществото на спора, с което се поддържа
въззивната жалба, претендират се разноски по чл. 38 от ЗА и се прави
възражение за прекомерност на възнаграждението на пълномощника на
насрещната страна. Приложени са договори за правна защита и съдействие,
пълномощни и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Със становището е
представена и писмена защита, която дословно възпроизвежда текста на
въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не
се представлява. От процесуалния й представител - адв. Х. – е постъпила
молба за даване ход на делото в нейно отсъствие. С молбата се поддържа
отговора и се навеждат доводи по съществото на спора, като се претендират
разноски в размер на 360 лв. – адвокатски хонорар.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, доколкото са били налице положителните
процесуални предпоставки за предявяване на иск, и липсват отрицателни
такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІІ. По същество
1. Неоснователно жалбоподателите твърдят, че вземането е погасено по
давност, поради следните съображения.
Противно на поддържаното във въззивната жалба, кредитът не е
станал предсрочно изискуем в пълния си размер от м. юни 2010г. на
основание чл. 9.1 от договора. Видно от текста на тази договорна
клауза, тя дава право на кредитора да обяви кредита за предсрочно
изискуем в случай на неплащане на всяка една анюитетна вноска, но
не го задължава да предприеме това действие. Поради това и
доколкото по делото няма доказателства за изявление на кредитора
в такъв смисъл, не следва да се сподели тезата на жалбоподателите,
3
че неплащането на анюитетните вноски е довело до автоматично
обявяване на кредита за предсрочно изискуем от м. юни 2010г.,
респ. до поставяне на началото на давностния срок от този момент и
неговото изтичане през 2015г.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателите, че може да се
цедира само предсрочно изискуемо вземане, откъдето правят извод,
че предсрочната изискуемост на кредита неминуемо е настъпила
преди датата на цесията 28.09.2012г., а вземането на кредитора е
било погасено по давност не по- късно от 28.09.2017г. Съгласно
съдебната практика (Определение № 57 от 17.02.2022 г. на ВКС по
т. д. № 1617/2020 г., II т. о., ТК, Решение № 774 от 14.12.2021 г. на
САС по в. т. д. № 1016/2021 г.) „законът не забранява
прехвърлянето на неликвидно и неизискуемо вземане“. В същия
смисъл е и правната теория (Калайджиев А. „Облигационно право.
Обща част. „изд. Сиби, 2016г., стр. 531 -532, и Марков М.
„Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 200),
според която „прехвърлянето на право, което не е изискуемо,
както и на бъдещо право, не е недействително“, респ. „могат да се
прехвърлят и бъдещи вземания, неизискуеми, както и погасени по
давност“. Поради това съдът намира, че няма връзка между цесията
и изискуемостта на процесното вземане, респ. съставящите го
компоненти, а от датата на цесията не може да се правят изводи за
неговата предсрочна изискуемост.
Съгласно съдебната практика (Решение № 93 от 17.05.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 2766/2020 г., IV г. о., ГК), уговореното погасяване
на кредита на части не превръща договора за кредит в такъв за
периодични плащания, а съгласно т. 1 от Тълкувателно решение №
8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, Определение
№ 60478 от 21.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2143/2020 г., I т. о., ТК,
Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г.
о., ГК, Определение № 60320 от 3.06.2021 г. на ВКС по т. д. №
2049/2020 г., II т. о., ТК и др., давността тече поотделно за всяка
падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж.
Доколкото тези вноски се състоят от компоненти с различна правна
природа (главница и лихва), за главницата е приложим общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, а за
възнаградителната лихва се прилага по- краткия тригодишен
давностен срок по силата на изричната разпоредба на чл. 111, буква
„в“ от ЗЗД. Така, за всеки от компонентите на анюитетната вноска
давностният срок е различен, като за главницата той е петгодишен,
а за възнаградителната лихва – тригодишен (напр. Определение №
108 от 5.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1169/2020 г., II т. о., ТК и
Определение № 60351 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1721/2020
г., II т. о., ТК). С оглед гореизложеното и изрично наведеното от
4
ответниците възражение за изтекла давност, за погасени по давност
следва да се приемат вземанията на кредитора за главница,
падежирали преди повече от пет години преди датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК, както и вземанията на кредитора
за възнаградителна лихва, падежирали преди повече от три години
преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Тъй
като, обаче, предмет на исковете са вземания за главница за периода
от 14.06.2014.г. до 14.05.2019г. и за лихва за периода от 14.06.2016г.
до 14.06.2019г., същите не са погасени по давност.
2. Неоснователно жалбоподателите считат процесния договор за
недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД поради наличие на неравноправни
клаузи в него, които не са индивидуално уговорени.
На първо място, съдът намира, че извод за индивидуалното
уговаряне на клаузите може да се прави не само от тяхното
съдържание (за което жалбоподателите претендират да е
бланкетно), но и от удостоверяването с подписите на страните, че са
се запознали с тези клаузи и ги приемат. Поради това, доколкото
процесният договор е подписан от кредитора, кредитополучателя и
поръчителя, той отразява постигнато между тях съгласие по
отношение на съдържащите се в него клаузи, т.е. е резултат от
индивидуално договаряне. Съответно, с оглед разпоредбата на чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, не може да се приеме, че така уговорените клаузи
са нищожни поради неиндивидуално уговаряне, дори да са
неравноправни.
На второ място, дори да се приеме, че посочените от
жалбоподателите клаузи на чл. 3, ал. 2 и 3 , чл. 7, ал. 2 и 3, и чл. 9,
ал. 1 от договора са неравноправни и не са индивидуално
уговорени, следва да се има предвид, че те не са част от
основанието на процесните вземания. Или, казано по друг начин, в
настоящото производство не се претендира нищо, основано на тези
клаузи (напр. такса за разглеждане на искането за кредит, такса за
предоговаряне, едностранно променени от кредитора такси и
комисионни, както и такива върху предсрочно погасена част от
кредита и др.), а се претендират само части от главницата и
възнаградителната лихва, чието заплащане не е уговорено в клаузи,
сочени от жалбоподателите като неравноправни. Поради това и на
основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, евентуалната нищожност на
конкретно посочените от жалбоподателите клаузи не се отразява на
действителността на останалите договорни клаузи, вкл. тези, въз
основа на които се претендират процесните вземания.
На трето място, неоснователно жалбоподателите се позовават на чл.
21 - 23 от ЗПК, тъй като този закон е влязъл в сила на 12.05.2010 г.,
т.е. след сключване на процесния договор (14.10.2008г.), поради
5
което съдържащата се в него регламентация е неотносима към
последния. Наистина, аналогични по съдържание текстове се
съдържат и в действалия към момента на сключване на договора
Закон за потребителския кредит (отм.), но жалбоподателите не
сочат конкретни нарушения (с изключение на обсъдените по- горе),
които биха обусловили претендираната от тях нищожност на
договора, поради което съдът е възпрепятстван да извърши
съответна проверка.
3. Неоснователно жалбоподателите считат, че клаузите за възнаградителна
лихва в процесния договор за потребителски кредит били нищожни
поради противоречие с добрите нрави. Както се посочи по- горе, към
момента на сключване на процесния договор не е бил в сила сега
действащият ЗПК, разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от който предвижда, че
годишният процент на разходите (включващ и възнаградителната лихва)
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Поради
това, като ориентировъчен критерий за преценка, дали уговорката за
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, следва да се
възприеме съдебната практика от периода на сключване на договора
(напр. Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II
г. о., Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г.,
IV г. о., ГК), според която максималният размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не
надвишава с повече от два или три пъти законната такава. В случая, от
клаузата на чл. 4, ал. 1 от процесния договор, както и от съдържанието на
погасителния план, както и от съпоставката между общия размер на
главницата и общия размер на възнаградителната лихва за целия период
на действие на договора, може да се направи извод, че
възнаградителната лихва е около 12 % от главницата годишно, който
размер не надхвърля горното ограничение. Поради това уговорката за
възнаградителна лихва не е нищожна. Следователно, по съображенията
изложени по- горе в т. 2 и т. 3, процесният договор за кредит не е
нищожен, а е валидно основание за претендиралите в настоящото
производство вземания.
4. Неоснователно жалбоподателите черпят аргументи в подкрепа на
жалбата си от факта, че в договора не бил посочен начинът на
формиране на годишния процент на разходите. Действително, в чл. 3, ал.
4 от договора ГПР е посочен само като размер, но не и като методика и
компоненти. Действалият към момента на сключването на договора
закон, обаче, не съдържа императивно изискване за посочване на
методиката на изчисляването на ГПР и неговите компоненти.
Достатъчно е да са спазени изискванията на чл. 21 и 22 от ЗПК (отм.). В
6
случая не се твърди и не се доказва, някои от тях да са нарушени, поради
което настоящия съдебен състав намира, че непосочването на методиката
и компонентите на ГПР в договора, само по себе си, не опорочава
последния.
5. Неоснователно жалбоподателите считат, че ишцовото дружество не било
изпълнило задължението си за уведомяване на ответника Е.Ш. за
настъпилата цесия преди подаване на заявлението, поради което тя не
била породила действие спрямо този длъжник, а това обуславяло
отхвърляне на иска спрямо него. Съгласно правната теория (Марков М.
„Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 203),
съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а значението му
е само за противопоставимост, т.е. до момента на съобщаването
длъжникът може да изпълни валидно на предишния кредитор (цедента) и
да противопостави това плащане на претенцията на новия кредитор
(цесионера). В случая, обаче, такова плащане не се твърди и не се
доказва, поради което, само по себе си, несъобщаването на цесията на
кредитополучателя преди подаване на заявлението (респ. до момента на
връчване на препис от исковата молба с приложенията, когато цесията
следва да се счита за съобщена) няма претендираното от жалбподателите
действие спрямо него.
6. Жалбоподателите навеждат и довод, че искът спрямо ответника Р.П. бил
погасен по давност поради факта, че П. има качеството на поръчител, а,
съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поръчителят оставал
задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е
предявил иск против длъжника в течение на шест месена, като този срок
се броял поотделно за всяка погасителна вноска от датата на нейния
падеж. Съответно, тъй като в случая кредиторът не бил предявил иск
против длъжника в течение на шест месеца по отношение на вноските с
настъпил падеж преди 04.12.2018г. (т.е. шест месеца преди подаване на
заявлението в съда), отговорността на поръчителя по отношение на
вноските с настъпил падеж за периода 14.06.2014г. — 04.12.2018г. била
преклудирана, а искът срещу поръчителя за тези вноски следвало да бъде
отхвърлен. Настоящият съдебен състав намира този довод за
неоснователен, тъй като той пряко противоречи на Тълкувателно
решение № 5 от 21.01.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2019 г., ОСГТК,
съгласно което „при уговорено погасяване на главното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок
по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта
на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“. В
случая, както се посочи по- горе, предсрочна изискуемост на дълга не е
обявявана. От друга страна, видно от договора, анекса и погасителния
план, изискуемостта на целия дълг настъпва на 14.11.2019г., т.е. почти 6
месеца след датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, която,
с оглед разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК, следва да се счита за дата
7
на предявяване на иска. Поради това, към тази дата срокът по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД въобще не е бил започнал да тече, а отговорността на
поръчителя не е преклудирана. Следователно, за процесните вземания
той отговаря така, както отговаря главният длъжник.
По тези съображения, наведените от жалбоподателите доводи са
неоснователни.
Други доводи срещу обжалваното решение не са изтъкнати, поради което
и на основание чл. 269 от ГПК съдът не е длъжен, служебно да формулира и
обсъжда такива.
С оглед гореизложеното, исковете са били основателни и правилно са
уважени от Самоковския районен съд, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия „Е.М.“ ЕООД следва да се присъдят направените от него
разноски във въззивното производство. Точният им размер, обаче, не може да
бъде установен от представените по делото доказателства, тъй като е
представена обща фактура за сумата 4200 лв. – общо възнаграждение за
процесуално представителство по настоящото дело и по още шест заповедни
и две искови производства, без разграничение между тях и без посочване на
материалния интерес по всяко производство. Яснота по този въпрос не внася
и документът за извършено плащане по електронен път на л. 43 от делото, тъй
като, независимо от съвпадащата му дата с тази на фактурата и посочване на
последната като основание за плащането, той удостоверява превод на съвсем
различна сума. Поради това и с оглед липсата на договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено конкретно възнаграждение по настоящото
дело, няма основание да се присъди именно претендираната от въззиваемия
сума в размер на 360 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 101/14.05.2021г., постановено по гр.дело
№ 821 по описа РС- гр. Самоков за 2019 г.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8