№ 304
гр. София, 09.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Тодор Тодоров Въззивно търговско дело №
20221001000105 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на „Банка ДСК“АД, подадена против онази част на Решение
№ 261445 от 29.10.2021 г., постановено по т. д. № 1858/2020 г., с което СГС, ТО, VI – 21-ви
състав, е признал за установено по иска с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК на „Кирил
девелопмент сървисис“ ЕООД, че не съществува вземане на въззивника, в качеството му на
взискател по изпълнително дело № 20138340400239 на ЧСИ Е. Ю., по отношение на
длъжника Д.Д. вземане за горницата над 21 427, 98 лв. до 30 521, 98 лв. по Договор за
жилищен и ипотечен кредит от 05.09.2008 г., такова за разликата над 279, 72 лв. до 14 832,
59 лв. – наказателна лихва за периода от 23.12.2011 г. до 19.06.2013 г., както и вземане за
разликата над сумата от 1025, 50 лв. до 1074, 42 лв., представляваща заемни такси към
19.06.2013 г.
Сторени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, същият бил
постановен в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Излага се, че
решаващият състав на СГС бил извършил самостоятелно преизчисление на дължимите суми
за договорни и санкциониращи лихви, като по този начин бил нарушил правото на защита
на Банкта, както и бил достигнал до правни изводи, за които по делото не били въведени
твърдения. Искът по чл. 464 от ГПК бил предоставен в защита на взискателя срещу
действия на длъжника, насочени към създаването на привидно изпълнително основание.
Моли се за постановяване на Решение, първоинстанционното такова да бъде
отменено в обжалваната му част, а разгледаните искове – отхвърлени, както и за присъждане
на съдебни разноски.
Редовно уведомен, ищецът не е депозирал писмен отговор на така подадената
въззивна жалба.
Съдът, като съобрази данните по делото във връзка с оплакванията на страната,
1
намери следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в законовоустановения
срок, същата изхожда от надлежна страна - ответник, имаща право и интерес да обжалва,
насочена е срещу подлежащ на обжалване валиден съдебен акт, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
За установено от фактическа страна съдът намери следното:
Между страните не се спори, а и от представения по делото пред СГС като писмено
доказателство Договор за жилищен и ипотечен кредит от 05.09.2008 г. се установява, че
„Банка ДСК“ ЕАД, в качеството му на Кредитор, е предоставило на Д.Д., в качеството му на
Кредитополучател, сумата от 52 000 евро. В чл. 2 страните са уговорили срокът на
издължаване на кредита да е 240 месеца, считано от неговото усвояване и съгласно
погасителния план, съставляващ Приложение № 1 към Договора. За падежна дата страните
са уговорили 26-то число от съответния месец, а в чл. 7 е предвидено задължение за
Кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен процент
от 4,19 % и надбавка от 7,30 % или общо 11, 49% процентни пункта. В чл. 8 страните са
уговорили учредяването на ипотечно право в полза на Банката, служещо като обезпечение
на поетите от Кредитополучателя задължения, разпростиращо се върху собствено на
длъжника застроено дворно място в гр. Дулово. Договорът е сключен при Общи условия,
представени по делото и подписани от Д.. Съгласно чл. 20.2, изр. I от същите, при допусната
забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става
предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.
Съдържанието на Договора е изменено частично с Допълнително споразумение. Със
същото страните са приели, че остатъкът от дълга към 21.12.2009 г. е 55 279,15 евро,
дължимата редовна лихва е в размер на 2 994, 61 евро, а дължимата наказателна лихва – в
размер на 745, 45 евро, от която сума Банката се отказва. Страните са постигнали съгласие,
че длъжникът е внесъл 1314 евро. В чл. 1 се уговаря гратисен период от 12 месеца без
промяна на крайния период на Договора, през който Кредитополучателят ще заплаща
месечна вноска от 265 евро, а непогасената част от начислената лихва се капитализира към
остатъка от главницата на първия работен ден, следващ падежа от гратисния период. В чл. 2
страните са уговорили, че лихвата по кредита е в размер на 11, 99 %. Подписан и приет е нов
погасителен план, представен по делото.
Поради неизпълнение от страна на длъжника, Банката е подала молба за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, която е уважена със
Заповед № 241 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 18.07.2013
г. по гр.д. № 380/2013 г. на Районен съд – гр. Дулово, по която е допуснато незабавно
изпълнение, за следните вземания, произтичащи от процесния Договор и допълнителното
споразумение към него: 50 827,73 евро – главница, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 20.06.2013 г. до окончателното плащане; 15605,64 евро – редовна
лихва за периода 20.09.2011 г. – 19.06.2013 г.; 7 583,78 евро – наказателна лихва за периода
23.12.2011 г. – 19.06.2013 г.; 549,34 евро – неплатени заемни такси към 19.06.2013 г. и за
сумата от 4 825,18 лв. – разноски по делото, за които суми е издаден и изпълнителен лист.
Въз основа на последния е образувано по молба на Кредитора изп. д. №
20138340400239 на ЧСИ Е. Ю., в което е конституиран като присъединен взискател и
ищецът „Кири девелопмънт сървисис“ ЕООД.
В рамките на изпълнителното производство е продаден собствения на длъжника и
посочен по – горе недвижим имот за сумата от 124 001 лв., за която сума ЧСИ е изготвил
протокол за разпределение от 31.07.2020 г. Оспорените в настоящото производство
вземания на Банката са разпределени с привилегия от втори ред поради качеството й на
ипотекарен кредитор с първа по ред ипотека, а тези на ищеца в размер на 56 379, 14 лв. – с
привилегия по трети ред като ипотекарен кредитор с втора по ред ипотека.
2
Въззивникът твърди да е обявил кредита за предсрочно изискуем на 23.12.2011 г.
По делото пред СГС е прието от съда като неоспорено от страните заключението на
изготвената от вещото лице Г. съдебно – счетоводна експертиза. Съгласно същото, сумата
по кредита е усвоена от длъжника на 26.09.2008 г. Вещото лице заключава, че
Кредитополучателят е заплатил в погашение сумата от общо 15 734, 27 евро, от които 1202,
27 евро главница, 14 267, 34 евро възнаградителна лихва, 4,92 евро санкционна лихва, 0,50
евро наказателна лихва, 206, 03 евро такса управление и 53, 21 евро заемни такси.
Установява се от заключението, че към 23.12.2011 г. непогасената главница е вразмер от
общо 55 658, 09 евро, от които 52 000 евро усвоена главница, 1 680, 61 евро капитализирана
лихва към главницата към 21.12.2009 г., 3 179, 75 евро капитализирана лихва към главницата
към 21.12.2010 г., както и погасена такава от 1 202, 27 евро. Вещото лице установява, че на
23.12.2011 г. Банката е сторнирала начислените капитализирани лихви в размер на 4 860, 36
евро и е капитализирала такса в размер на 30 евро или непогасената главница към
31.07.2020 г. е в размер на 50 827, 73 евро. По отношение на възнаградителната лихва,
експертът заключава, че към 23.12.2011 г. същата е в размер на 1598, 89 евро. На 23.11.2011
г. Банката е сторнирала начислените капитализирани лихви в размер на 4860, 36 евро, с
която сума е увеличила задължението за възнаградителна такава, в резултата на което
дължимата възнаградителна лихва към 23.12.2011 г. е в размер на 6 459, 25 лв. В случай, че
кредиторът не е обявил кредита за предсрочно изискуем, вещото лице е достигнало до
извода, че размерът на възнаградителната лихва към 31.07.2020 г. би бил 58 959, 42 евро, а с
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение Банката спира да начислява
възнаградителна лихва, поради което размерът на дължимата се такава е 15 605, 64 евро.
Вещото лице е достигнало до извода относно размера на наказателната лихва, а именно –
7 581, 80 евро към 20.06.2013 г., а ако не кредиторът не бе подал процесното заявление –
43 740, 09 евро. По отношение на заемни такси се установява от заключението, че същите са
в размер на 436, 35 евро към 23.12.2011 г.. за периода от 05.09.2009 г. до 05.09.2011 г., а ако
не бе подадено заявлението по чл. 414 от ГПК – 2062, 85 евро. Вещото лице заключава, че,
ако се приеме главницата да е била в размер на 51 539, 09 евро към 21.12.2009 г., то към
23.12.2011 г. непогасената главница би била в размер на 51 109, 33 евро, възнаградителната
лихва - в размер на 2 506, 51 евро, а в случай на необявяване на кредита за предсрочно
изискуем - в размер на 55 292, 56 евро за периода от 20.07.2011 г. до 30.07.2020 г.
При така установената фактическа обстановка и в изпълнение на правомощията си
по чл. 269 от ГПК, съдът намери от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 464, ал. 1 от ГПК.
Съгласно цитираната разпоредба, всеки от взискателите може да оспори съществуването на
вземането на друг кредитор, а предявяването на иска спира предаването на сумата,
определена за кредитора с оспорено вземане.
За неоснователно съдът намира възражението на ответника, че предявените искове са
недопустими като подадени след изтичане на едномесечния срок по чл. 464, ал. 1 от ГПК.
Съгласно Определение № 464/1.11.2016 г. на ВКС, ТК, І-во отделение, по ч. т. дело №
553/2016 г., ищецът ще има правен интерес от предявяване на установителен иск и след
срока по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато сумата не е предадена от съдебния изпълнител на
взискателя с оспорено вземане, какъвто е настоящият случай, а при изплащане на сумата от
съдебния изпълнител на взискателя с оспорено вземане, исковата защита на взискателя ще
бъде осъдителния иск, тъй като същата сума ще се намира в неговия патримониум, а не по
сметка на съдебния изпълнител. Следователно пропускането, респективно предявяването на
иска извън посочения в чл. 464, ал. 1 ГПК срок, не рефлектира върху правата на защита на
взискателя, който оспорва вземането на друг взискател. Исковата защита е допустима без
оглед на това дали искът е предявен в едномесечния срок по чл. 464, ал. 1 ГПК или извън
него. В този смисъл е и Определение № 60722 от 29.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 402/2021 г.,
3
I т. о., ТК.
По основателността на исковете:
Съгласно установената в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 година, постановено по тълк. д. №
8/2012 година на ОСГТК на ВКС съдебна практика, в производството по предявен
отрицателен установителен иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му
интерес, а ответникът-фактите, от които произтича правото му. При иск с правно основание
чл. 464, ал. 1 от ГПК ищецът следва да докаже както съществуването на вземането му,
предмет на съответното изпълнително производство, така и обстоятелството, че оспореното
вземане на другия кредитор създава пречки за пълното или частично удовлетворяване на
собственото му вземане. Същевременно ответникът е този, който трябва да установи при
условията на главното и пълното доказване съществуването на оспорваното вземане, при
което той трябва да изложи и докаже всички обстоятелства, от които произтича твърдяното
от него и оспорвано от ищеца право. Това произтича от обстоятелството, че отхвърления
отрицателен установителен иск се приравнява на уважен положителен установителен иск на
ответника, съответно уважаването на отрицателния иск се приравнява на отхвърлени
положителни такива на ответника. В този смисъл, правилно решаващият състав на СГС е
разпределил доказателствената тежест с проекта на доклада по делото, обективиран в
Определение № 261110 от 19.02.2021 г., с който на ответника е указано, че следва да докаже
в условията на пълно и главно доказване фактите, въз основа на които са възникнали
вземанията, чието съществуване се оспорва, а именно сключването на договор за кредит с
твърдяното съдържание, изпълнението на задължението за предоставяне на заемната сума,
както и основанието и размера на произтичащите от последния главница, лихви и
неустойка.
Макар съгласно приетото от съда и неоспорено от страните заключение на
изслушаната по делото пред първоинстанционния съд да се установява, че към 23.12.2011 г.
са били просрочени пет вноски за възнаградителна лихва, споделени следва да бъдат
изводите на решаващия състав на СГС, че ответникът не е доказал да е обявил кредита за
предсрочно изискуем. Макар с отговора на исковата молба да е сторено такова твърдение,
въззивникът не е ангажира доказателства да е уведомил длъжника за горното, както и
последният да е получил това волеизявление по надлежния ред. Горното налага извода, че
към момента, в който Банката е подала заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, не са били налице предпоставките за настъпване на предсрочна
изискуемост на задълженията на длъжника, като съобразно този извод следва да се прецени
съществуването на вземанията за спорните суми и в случай, че вземанията съществуват,
дали същите са изискуеми.
За доказан съдът намира иска на ищеца за несъществуване на вземането на
въззивника за възнаградителна лихва за разликата над 21 427, 98 лв. до сумата от
30 521, 98 лв.
С клаузата на т. 1.2. от допълнителното споразумение е договорено, че непогасената
част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на първия
работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период. Съгласно клаузата на т.
1.3. при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита по време на гратисния период,
не се извършва капитализация на лихвата съгласно т. 1.2. Съгласно клаузата на т. 1.4 в
случай, че след изтичане на гратисния период кредитът стане предсрочно изискуем поради
настъпване на някое от обстоятелствата, предвидени в общите условия, отпада
капитализацията по т. 1.2., считано от датата на предсрочната изискуемост и
капитализираните суми се считат отново за дължима лихва.
Прибавянето на просрочени задължения за лихви към размера на редовната главница,
върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на
чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294,
4
ал.1 ТЗ (в т. см. Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018г., ТК, II отд.),
какъвто не е настоящия случай. Следователно, клаузите за капитализация на лихвите от
допълнителното споразумение са недействителни поради противоречие със закона и съдът
следва да обследва размерът на дължимата лихва за редовен дълг (възнаградителна лихва) в
хипотезата, при която между страните не е постиганата уговорка за капитализация на
лихвите. С клаузата на т. 2 от допълнителното споразумение е уговорено, че лихвата по
кредита е в размер общо на 11,99 %. Страните са подписали нов погасителен план, от който
се установява, че падежната дата на дължимите вноски за главница и лихви е 20-то число на
месеца. Оспорваният размер на възнаградителната лихва е присъден за периода 20.09.2011 г.
– 19.06.2013 г., т.е. след сключване на допълнителното споразумение. Следователно, съдът
следва да формира извод за спорната сума в хипотезата, при която кредитът не е направен
предсрочно изискуем при възнаградителна лихва в размер на договорения с допълнителното
споразумение (11,99 %), падежна дата на месечните вноски 20-то число на месеца, при
съобразяване на останалите условия, договорени между страните в допълнителното
споразумение без клаузите за капитализация на лихвите.
С оглед горното, налага се обоснованият извод, че Кредитополучателят дължи
възнаградителна лихва за ползването на отпуснатата сума съобразно уговорения лихвен
процент, приет с Допълнителното споразумение или 11,99% годишна лихва.
Относно размера на същата, съдът взе предвид размера на главницата към 23.11.2011
г. в размер на 50 797, 73 евро, съставляваща разлика между посочената при отговора на
задача 2 от заключението главница от 55658 евро с включените от банката в тази сума
капитализирани лихви в размера на 1680,61 евро на 11.12.2009 г. и 3179,75 евро на
21.12.2010 г. и въз основа на формулата непогасена - /главница х 11,99 %:360 х 30 дни за
съответния месец, съобразно уговорената между страните в договора за целите на
изчисление на лихвите 30 дневна подължителност на месец /9.3 от Общите условия/ или
общият размер на непогасената падежирала възнаградителна лихва за периода 20.09.2011 г.
– 19.06.2013 г. възлиза на 10 652,97 евро с равностнойност по фиксинга на БНБ от 20 835,40
лв.
Предвид изложеното и доколкото ищецът оспорва вземането на Банката за разликата
над 21 427, 98 лв., сума, по-голяма от установената по – горе, разгледаният иск се явява
изцяло основателен, поради което следва да бъде уважен в пълния предявен размер.
Неоснователни съдът намира оплакванията на въззивника, че, изчислявайки
самостоятелно размера на дължимите лихви, съдът е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от ГПК вещо лице
се назначава от съда за установяване на някои възникнали по делото въпроси са необходими
специални знания когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са
необходими специални знания. В конкретния случай, съдът е строил необходимите
изчисления въз основа на служебно известната му формула, от която страните не са се
отклонили при сключването на процесния Договор при Общи условия, за което не се
изискват специални знания.
По отношение на иска за несъществуване на вземането за неустойка в размер на
14 832, 59 лв.:
Предвид недоказаността на твърдението на ответника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита, респ. ненастъпване на желаните с това последици, приложение
следва да намери разпоредбата на чл. 20.1. от Общите условия при забава в плащането на
месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с
наказателна надбавка от 3 (три) процентни пункта. При това положение, съобразявайки
размера на месечните вноски за главница, считано от първата просрочена с падеж 20.09.2011
г., изчислени във връзка с определяне на възнаградителната лихва и въз основа на
5
формулата: размер на вноската х наказателна надбавка процент /11,99 +3 / : 360 дни Х дни
забава /с начало 23.12.2011 г. или сумата от 143, 02 евро с левова равностойност 208, 57 лв.
по фиксинга на БНБ. За разликата над тази сума до предявения размер от 14 832, 59 лв.
искът се явява основателен.
По отношение на иска за несъществуване на заемни такси:
От приетото заключение на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че, при прилагане на уговорките в Допълнителното споразумение без
капитализация на лихвите и при размер на таксата за управление от 0,4% върху остатъка на
главницата, непогасената такса за управление за периода 05.09.2009 г. – 05.09.2011 г. е
411,34 евро. Съгласно т. 27 от Общите условия при кредити, обезпечени с ипотека, с
подписването на Договора Кредитополучателят дава съгласие при неизпълнение на
задължението му за подновяване на имуществената застраховка на обезпечението и
плащането на застрахователните премии Кредиторът да извършва тези действия от името и
за сметка на Кредитополучателя при избрани от Кредитора застраховател, условия и цени,
включително като договаря със себе си в качеството си на застрахователен агент. Платената
премия се събира от разплащателната сметка на кредитополучателя, след погасяване на
месечната вноска за лихва и главница, както и на разноските по т. 25.1., с изключение на
таксата по т. 25.1, т. 2. От приложените доказателства (сключени застрахователни полици
върху имуществото, предоставено като обезпечение, за периода 15.01.2011 г. – 14.01.2012 г.
и за периода 16.01.2013 г. – 15.01.2014 г.) се установява, че Банката е платила за сметка
на Кредитополучателя застрахователни премии в общ размер на 112,99 евро, които са
останали непогасени към 23.12.2011 г.
С оглед изложеното, общият размер на дължимите заемни такси, включващи такси за
управление на кредита и такси за застраховка на предоставеното обезпечението е 524,33
евро, чиято равностойност в евро по фиксинга на БНБ е 1025,50 лв., до който размер следва
да бъде уважен и предявеният иск.
Предвид горното и поради съвпадение в крайните изводи на двете инстанции,
постановено следва да бъде Решение, с което обжалваното такова да бъде потвърдено на
основание чл. 272 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право на разноски, но,
доколкото не е сторила искане в тази насока и не е ангажирала доказателства за направата
на такива, разноски в настоящото производство не следва да се присъждат.
Водим от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261445 от 29.10.2021 г., постановено по т. д. №
1858/2020 г., с което СГС, ТО, VI – 21-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7