№ 586
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-16, в публично заседание на осми
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Валерия Братоева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Валерия Братоева Търговско дело №
20241100901425 по описа за 2024 година
РЕШИ:
Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в
публично съдебно заседание на осми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Алина Т.а, разгледа докладваното от съдията търговско дело № 1425 по
описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365 вр. чл. 422 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е по предявени от „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със
седалище гр. София и адрес на управление: гр. София, пл. „Света Неделя" № 7, срещу
„МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. „Надежда 2“, бл. **** и Л. В. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. Етрополе, бул.
****, искове за установяване съществуването на вземания по договор за банков револвиращ
кредит № 0003/263/20022019, за които ищецът бил снабден със заповед за изпълнение въз
основа на документ (чл. 417 ГПК), но срещу която ответниците депозирали възражения.
1
Съгласно разясненията, дадени в т. 10а от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение, съществува освен при наличието на общите, но и на специални процесуални
предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването
на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване
на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска, но само с оглед на
подадено от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Особеността в случая
произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в
заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок.
При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално
действие на ответника – възразяване срещу заповедта за изпълнение, служебната проверка
на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника
по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда
по заповедното производство.
Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя
на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск.
В случая предявените от „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК *********, срещу ответника
„МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД установителни искове не се установява да са процесуално
допустими, тъй като депозираното срещу заповедта за изпълнение възражение е подадено от
Л. В. Х., която не разполага с представителна власт спрямо дружеството. Вписванията в
търговския регистър по партидата на дружеството сочат, че негов управител и органен
представител е Г. К.Н., който е легитимиран да прави волеизявления от името на
дружеството и с последици, които да настъпват в правната сфера на „МАНИ ТРАНСПЕД“
ООД. Лицето, подписало възражението - Л. В. Х. е само съдружник в дружеството, но не е
негов управител и не може да волеизявява от негово име, съответно подаденото възражение
срещу заповедта за изпълнение е от лице без представителна власт. Тази констатация е
налагала по реда на чл. 101 ГПК да бъдат дадени указания за потвърждаване на подаването
му от името на „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД от неговия управител – Г. Н., който в лично
качество не е възразил срещу заповедта за изпълнение. Но заповедният съд не е предприел
действия за отстраняване на нередовността.
Заповедният съд не е съобразил, че възражението по чл. 414 ГПК е подадено от името
на „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД от лице, което не е негов органен представител и не е указал
потвърждаването на това ненадлежно извършено действие от управителя на дружеството,
което би валидирало изявлението и трансформирало установителните искове в процесуално
допустими. Без валидно възражение тези искове са недопустими, тъй като заповедта за
изпълнение ще е стабилизирана и за кредитора не би бил налице правен интерес за
провеждането им.
Този пропуск е наложил исковият съд да предостави възможност на ответника „МАНИ
ТРАНСПЕД“ ООД да потвърди депозирането на възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, като при бездействие са му указани съответните неблагоприятни последици –
невземане предвид на подаденото възражение и възприемане на извод за влизане на
заповедта за изпълнение в сила. Указанията са съобщени на ответника „МАНИ ТРАНСПЕД“
ООД на 16.09.2024 г. в приложение фикцията на чл. 50, ал. 2 ГПК, като в рамките на
предоставения 1-седмичен срок за потвърждаване на извършеното от мнимия представител
процесуално действие, изтекъл на 24.09.2024 г. (първи присъствен ден след неприсъствения
2
23.09.2024 г.) тяхно изпълнение не е релевирано. Ненадлежното процесуално действие не е
потвърдено и съответно правни последици от същото не са настъпили. Възражение от
страна на ответника „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД не е депозирано и издадената заповед за
изпълнение се е стабилизирала. А при стабилизирана заповед за изпълнение, провеждането
на установителни искове за съдържащите се в същата вземания, които са безспорни, е
лишено от правен интерес и затова - процесуално недопустимо, съответно исковата молба,
предявена срещу ответника „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД е върната с влязло в сила на
22.10.2024 г. разпореждане, поради липса на депозирано възражение, поради което в
настоящото производство ответник е само физическото лице.
Ищецът твърди, че на 20.02.2019 г. сключил с „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД
(кредитополучател), Г. К.Н. (солидарен длъжник) и Л. В. Х. (солидарен длъжник) договор за
банков револвиращ кредит № 0003/263/20022019, по силата на който предоставил на
дружеството кредит в размер 20000 лева, който следвало да бъде върнат до 20.02.2020 г.. На
19.02.2020 г. страните постигнали съгласие в анекс № 01 към договора да бъде предоставен
кредитен лимит от 50000 лева, с нов срок на погасяване на задълженията - 20.02.2021 г.,
който краен срок бил продължен с последващи анекси до 20.11.2021 г.. Кредитополучателят
и солидарно отговорните лица не изпълнили задълженията си по договора, като към
изтичане срока за връщане на кредита дължали главница в размер на 47000 лева,
възнаградителна лихва в размер на 1736,24 лева за периода 21.06.2021 г. – 20.11.2021 г.,
обезщетение за забава върху просрочената главница за периода 21.06.2021 г. – 30.01.2024 г. в
размер на 9942,47 лева, мораторна неустойка за периода 21.06.2021 г. – 30.01.2024 г. в
размер на сумата 6227,50 лева, сумата 861,34 лева – просрочена лихва за периода 21.06.2021
г. – 19.11.2021 г. и сумата 122,50 лева – периодична такса за периода 20.08.2021 г. –
30.01.2024 г.. Неудовлетвореният кредитор депозирал заявление за снабдяване със заповед за
изпълнение въз основа на документ по частно гр. д. № 5805/2024 г. на СРС, като заявлението
му било уважено, но ответникът Л. В. Х. възразила срещу заповедта, поради което ищецът
претендира установяване съществуването на вземанията по исков ред.
В депозирания отговор на исковата молба Л. В. Х. не оспорва сключването на договора
за банков револвиращ кредит и усвояването на сумите, но твърди, че същите постъпили по
сметка на юридическото лице-кредитополучател, с която платежна сметка тя не могла да се
разпорежда, поради което счита, че банката следвало да събере вземанията си от „МАНИ
ТРАНСПЕД“ ООД и Г. Н..
В допълнителна искова молба „УниКредит Булбанк” АД поддържа исковете срещу Л.
В. Х., която била солидарен длъжник, независимо, че кредитът бил усвоен от дружеството.
Пасивната солидарност представлявала обезпечение за кредитора и същият разполагал с
възможността да претендира вземанията си от всеки солидарен длъжник.
Отговор на допълнителната искова молба не е депозиран.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира
от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят и с определение № 567/07.02.2025 г. за безспорни и ненуждаещи се
от доказване в отношенията помежду им, са отделени фактите, че на 20.02.2019 г.
„УниКредит Булбанк” АД сключило с „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД (кредитополучател), Г.
К.Н. (солидарен длъжник) и Л. В. Х. (солидарен длъжник) договор за банков револвиращ
кредит № 0003/263/20022019, с разрешен лимит 50000 лева, който бил усвоен и следвало да
бъде върнат в срок до 20.11.2021 г..
3
От представения договор за банков револвиращ кредит № 0003/263/20022019, се
установява, че на 20.02.2019 г., между ищеца, в качеството му на банка и дружеството, по
отношение на което производството е прекратено, с оглед влязлата в сила заповед за
изпълнение - „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД, в качеството му на кредитополучател, е
постигнато съгласие на последното да бъде предоставен краткосрочен банков кредит
(кредитна линия) в размер на 20000 лева, срещу заплащане на възнаградителна лихва в
размер на приложимия за съответния период на олихвяване променлив лихвен процент и
надбавка в размер на 7,75 %, който лихвен процент към датата на сключване на договора бил
7,85 %. При забава в плащането на главницата, върху падежиралата просрочена главница се
начислявала възнаградителната лихва, но с надбавка за просрочие от 2,0 %. Допълнително се
дължал и фиксиран лихвен процент от 5,0 % върху наличния кредит при забава в
плащанията (т. 4.3 от договора). Дължима била и комисионна за ангажимент в размер на 1,5
% годишно при условията на т. 9.3 от общите условия (при наличие на разлика между
разрешения кредит и усвоения такъв), както и еднократна комисионна от 1 % по т. 9.2.1 от
общите условия към договора. Ответникът Л. В. Х. се съгласила да отговаря за
задълженията на кредитополучателя като съдлъжник при същите условия.
Страните сключили на 19.02.2020 г. анекс № 01 към договора, с който размерът на
кредитния лимит е увеличен до сумата 50000 лева, възнаградителната лихва е намалена до
размера от 7,5 % и срокът на действие на договора бил продължен до 20.02.2021 г., но с
анекс № 02, сключен на 02.06.2020 г. страните договорили ново продължаване на срока до
20.08.2021 г. и съответно - до 20.11.2021 г. с анекс № 03, сключен на 04.11.2020 г..
В производството е прието неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът няма основание да не кредитира и въз основа на което приема, че общо
усвоените средства по процесния договор за кредит възлизат на сумата 49500 лева,
преведени по платежна сметка с титуляр „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД. Общо отразените
погашения по договора са в размер на 9690,85 лева, които са отнесени за погасяване на
главница в размер на 2500 лева, лихва върху редовна главница - 4236,57 лева, такса за
управление на кредита – 885 лева и мораторни неустойки. Така усвоената и непогасена
главница, съгласно търговските книги на кредитната институция възлизала на сумата 47000
лева, възнаградителната лихва - в размер на 1736,25 лева, лихвата върху просрочена
главница – 9942,46 лева, наказателна лихва - 6227,50 лева, просрочената възнаградителна
лихва - 861,34 лева, като била дължима и периодична такса за управление в размер на 122,50
лева.
От приложеното за послужване частно гр. дело № 5805/2024 г. на СРС, 75 състав, се
установява, че въз основа на извлечение от счетоводните книги във връзка със сключения
договор за револвиращ кредит и анексите към него, кредитната институция се снабдила със
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, на основание чл. 417 ГПК, за сума в
общ размер от 65890,05 лева, заедно със законната лихва върху главницата от депозиране на
заявлението – 31.01.2024 г. до окончателното погасяване и направените за производството
разноски в размер на общо 3683,43 лева, представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение и внесена държавна такса, срещу която заповед солидарният длъжник Л. В.
Х. депозирала възражение в срока по чл. 415 ГПК, в което освен общото оспорване на
задълженията, не се съдържат фактически твърдения и правоизключващи възражения,
разглеждането на които исковият съд да дължи.
Други доказателства от значение за спора не са ангажирани.
4
По отношение на обективно, кумулативно съединените установителни искове, с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
На първо място, следва да се посочи, че предявените установителни искове са
допустими, тъй като в производството по частно гр. дело № 5805/2024 г. на СРС, 75 състав,
ищецът „УниКредит Булбанк” АД се е снабдило със заповед за изпълнение въз основа на
документ (чл. 417 ГПК) за процесните суми, поради което разполага с изпълнително
основание. При подадено възражение срещу издадената заповед за изпълнение, заявителят
следва да предяви иск в 1-месечен срок от получаване на съобщението с указанията на съда
за установяване на вземането си, който срок, в случая е спазен.
Основателността на предявените установителни искове, се обуславя от осъществен
фактически състав, пораждащ съдебно предявените субективни материални права, включващ
елементите: съществуване на правоотношение с процесуално легитимирания ответник,
възникнало от сключен на 20.02.2019 г. договор за револвиращ кредит № 0003/263/20022019,
елемент от съдържанието на което да са задълженията за връщане на предоставена за
ползване парична сума, заедно с лихвата, уговорена в договора и съответната такса за
управление, настъпила изискуемост на задълженията на ответника, които се твърди да са
неизпълнени, което неизпълнение е довело и до пораждане на задължение за заплащане на
мораторна неустойка.
Неизпълнението на задълженията на солидарния длъжник по договора е по своето
естество отрицателен факт от действителността, поради което същият не стои в
доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдението на
последния, а задълженото лице следва да установи положителния факт, който го
опровергава, а именно - точно изпълнение на задълженията си, за което доказателства в
производството не са ангажирани, нито се твърди такова изпълнение да е релевирано.
Въз основа на обсъдените доказателства съдът приема, че между ищеца „УниКредит
Булбанк” АД и солидарно задълженото с кредитополучателя лице Л. В. Х., е сключен
договор за банков кредит, със съдържание, съответно на уредения в чл. 430 ТЗ такъв,
включващо задължението на банката да предостави на кредитополучателя за временно и
възмездно ползване сумата, предмет на договора, и задължението на последния да я върне
със съответната възнаградителна лихва, дължима за ползването . Тази сделка е
юридическият факт, породил търговско правоотношение между страните: „МАНИ
ТРАНСПЕД“ ООД е обективирало воля да получи сумата срещу поето насрещно задължение
да я върне при условията на договора, като фактът на изпълнение на задължението на
банката за предоставяне на паричната сума не е спорен и се установява от кредитираното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Солидарният длъжник и ответник в
производството Л. В. Х. е поела по своя воля задължението да отговоря за изпълнение на
задълженията на кредитополучателя по договора при същите условия. Затова неоснователни
са доводите , че връщането на сумите не се дължало от нея, тъй като кредитът бил получен
от дружеството-длъжник, в което била само съдружник. При солидарността, кредиторът
разполага с правната възможност да иска изпълнение от всеки солидарен длъжник, без
значение на вътрешните отношения между съдлъжниците, включително и независимо от
това кой от тях е рецепиент на кредиторовата престация. Солидарната отговорност е налице
във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците
цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички
длъжници (чл. 122 ЗЗД). В този смисъл решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015
5
г., Г. К. на ВКС.
С оглед обстоятелството, че договорът има за предмет предоставянето на оборотни
средства за дейността на „МАНИ ТРАНСПЕД“ ООД, съдът не дължи служебна преценка за
наличие на неравноправни клаузи в сключения договор за банков кредит. В решение №
50011 от 17.03.2025 г. по т. д. № 376/2022 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС е разяснено, че съгласно
уеднаквената практика на ВКС, формирана при съобразяване на задължителната практика
на СЕС - решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., физическо
лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който
кредитополучателят е търговец (както в случая), може да има качеството на потребител по
Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора
за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност. Съдът дължи конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по
делото с оглед установяване на качеството „потребител“. Обезпечението на дълг на
търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не
може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или
професия, ако това физическо лице има тесни професионални (функционални) връзки с
посоченото дружество, като например осъществява неговото управление или има участие в
същото, т.е. намира се в членствено правоотношение с дружеството и по силата на чл. 124
ТЗ дължи да оказва съдействие за осъществяване на търговската му дейност.
В настоящия случай не е спорно обстоятелството, че към момента на сключване на
договора за револвиращ кредит Л. В. Х. е съдружник в дружеството-кредитополучател и
това предполага, че същата е имала тесни професионални връзки с дружеството-
кредитополучател, поради което и съдът не следва служебно да изследва въпроса с
евентуална неравноправност на клаузи от договора за кредит, тъй като солидарно
отговорният длъжник Л. В. Х. не е сключила договора в качеството си на потребител.
Изискуемостта на задължението за връщане на усвоения кредит е настъпила, тъй като
това задължение е с уговорен краен срок за изпълнение, който е изтекъл на 20.11.2021 г.,
поради което покана от страна на кредитната институция за доброволно престиране не е
била необходима. Неизпълнението на задължението за връщане на падежиралата главница
обуславя извод за съществуване на вземането за главница в размер на 47000 лева.
Договорът за банков кредит е възмездна сделка. За ползването на предоставената
парична сума, кредитополучателят и солидарните длъжници (в това число ответникът)
дължат заплащане на възнаграждение – лихва в размер на променлив индекс и надбавка от
7,43 % годишно върху ползваната сума (т. 4.1.1 от договора). Така за периода 21.06.2021 г. –
20.11.2021 г. уговорената и незаплатена възнаградителна лихва върху ползваната сума,
съгласно заключението на счетоводната експертиза възлиза на сумата 1736,25 лева. След
настъпване на крайния срок за връщане на главницата, възнаградителна лихва не се дължи.
Но пък забавеното изпълнение на главното задължение за връщане на главницата от своя
страна е юридическият факт, пораждащ задължение за кредитополучателя и солидарните
длъжници да заплащат възнаградителна лихва с надбавка от 2 % – т. 4.2 от договора, която
увеличена възнаградителна лихва по своята характеристика представлява неустойка.
Допълнителна мораторна неустойка от 5 % върху усвоения кредит е предвидена в т. 4.3 от
договора. Съгласно тази клауза в тежест на ответника като солидарен длъжник е породено и
задължението за заплащане на мораторната неустойка от 5 %, с оглед допуснатото
просрочие, която за периода 21.06.2021 г. – 30.01.2024 г. възлиза на сумата 6227,50 лева,
6
видно от кредитираното заключение на вещото лице. Така общият размер на мораторната
неустойка се формира от възнаградителната лихва (принципно дължима за правомерно
ползване на паричната сума) и надбавка от 7 %.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна
по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е
необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е
необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение,
договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на
главното задължение.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. На ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна практика за съдилищата,
е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на
виновно неизпълнение на договора, както в настоящия случай. Съгласно уговореното в
договора за периода на забавено изпълнение на главницата, се дължи възнаградителна лихва
в увеличен размер с общо 7 %, което означава, че уговорената мораторна неустойка,
определена на годишна база няма основание да се третира като надхвърляща функциите на
неустойката. Този увеличен размер на лихвата за периода 21.06.2021 г. – 30.01.2024 г. (датата
преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК), съгласно заключението на вещото лице
възлиза на сумата 9942,46 лева. Кредиторът претендира вземането в обем от 9942,47 лева,
като разликата от 1 стотинка е напълно пренебрежима и вероятно се дължи на закръгляване,
поради което съдът приема този акцесорен иск за съществуването на вземането в обема и за
периода, очертани в заявлението по чл. 417 ГПК и предявената искова молба, за
основателен. Основателен е и искът за съществуване на вземането за сумата 6227,50 лева –
мораторна неустойка по т. 4.3 от договора.
Върху просрочената възнаградителна лихва е начислена и мораторна неустойка за
периода 21.06.2021 г. – 19.11.2021 г. в размер на 861,34 лева. Уговорената такса за
управление на кредита, която за процесния период 20.08.2021 г. – 30.01.2024 г. е начислена в
размер на 122,50 лева, не се установява да е погасена и съществуването й следва да бъде
установено в претендирания размер, установен в заключението на счетоводната експертиза.
Предвид изложеното, елементите, обосноваващи основателността на предявените
обективно, кумулативно съединени искове, са налице, което обуславя извод за уважаването
им в предявените размери.
Приетата за дължима от ответника Л. В. Х. главница следва да бъде заплатена заедно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, по повод на което е било образувано частно гр. дело №
5805/2024 г. на СРС, 75 състав – 31.01.2024 год. до окончателното й погасяване – аргумент
от чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. Предвид уважаване на предявените установителни искове в предявените
размери, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 1317,80 лева – заплатена
7
държавна такса и сумата 2365,63 лева – адвокатско възнаграждение, представляващи
разноски за заповедното производство.
За настоящото производство ищецът претендира присъждане на разноски, съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК в размер на общо 6081,06 лева, които следва да се
възложат в тежест на ответника, която не е възразявала за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК
*********, със седалище гр. София и адрес на управление: гр. София, пл. „Света Неделя" №
7, обективно, кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, че Л. В. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. Етрополе, бул.
****, в качеството на съдлъжник по договор за банков револвиращ кредит №
0003/263/20022019, дължи на ищеца, сумата 47000 лева – падежирала главница, ведно със
законната лихва върху нея за периода от 31.01.2024 г. до окончателното погасяване, сумата
1736,24 лева - възнаградителна лихва за периода от 21.06.2021 г. – 20.11.2021 г., сумата
9942,47 лева – мораторна неустойка по т. 4.2 от договора върху просрочена главница за
периода от 21.06.2021 г. – 30.01.2024 г., сумата 6227,50 лева – мораторна неустойка по т. 4.3
от договора за периода 21.06.2021 г. – 30.01.2024 г., сумата 861,34 лева – мораторна
неустойка върху просрочена възнаградителна лихва за периода 21.06.2021 г. – 19.11.2021 г.,
сумата 122,50 лева - такса управление за периода от 20.08.2021 г. до 30.01.2024 г., за които
суми в производството по частно гр. дело № 5805/2024 г. на СРС, 75 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
ОСЪЖДА Л. В. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. Етрополе, бул. **** да заплати на
„УниКредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище гр. София и адрес на управление:
гр. София, пл. „Света Неделя" № 7, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 6081,06 лева
(шест хиляди осемдесет и един лева и шест стотинки) – разноски за исковото производство
и сумите 1317,80 лева – внесена държавна такса и 2365,63 лева – адвокатско
възнаграждение, представляващи разноски за производството по частно гр. дело №
5805/2024 г. на СРС, 75 състав, за които суми е издаден изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
8