Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
Гр. Враца, 21.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ПЛАМЕН ШУМКОВ
при
секретаря В. А., като разгледа гр.д. № 2914 по описа на ВРС за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание по: 1/
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК за сумата от 527,93 лв.
главница по договор за потребителски кредит № **********/28.06.2014 г.; 2/ чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл.
9 ЗПК за сумата от 85,47 лв., представляваща
договорна /възнаградителна лихва/ за периода от 05.10.2014 г. до 05.05.2015 г.
и 3/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 49,76 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 05.10.2014 г. до 26.05.2015 г.
В условията
на евентуалност са предявени три осъдителни иска с правно основание, както
следва: 1/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 527,93 лв. главница по договор
за потребителски кредит № **********/28.06.2014 г; 2/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 85,47 лв., представляваща
договорна /възнаградителна лихва/ за периода от 05.10.2014 г. до 05.05.2015 г.
и 3/ чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 49,76 лв., представляваща лихва за забава
за периода от 05.10.2014 г. до 26.05.2015 г.
„Ти Би Ай
Банк” ЕАД e подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу Д.И.Н. за следните суми: 527,93 лв. - главница, дължима по договор за
потребителски кредит № **********/28.06.2014 г.; 85,47лв. -
договорна/възнаградителна/лихва от 05.10.2014г. до 05.05.2015г.; 49.76 лв. -
обезщетение за забава от 05.10.2014 г. до 26.05.2015 г.; законната лихва върху
главницата, считано от 01.06.2015 г. до окончателното изплащане на главницата;
разноските по делото – 25,00 лв. държавна такса и 300,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК. Съдът като е съобразил представено по ч. гр. дело 1886/2015 г.
доказателство, е констатирал, че процесното вземане е прехвърлено от страна на
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор
за цесия от 26.05.2017 г. След указание до ищеца, последният е предявил иск за
установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че на 28.06.2014 г. между „Ти Би Ай Банк“
ЕАД /кредитодател/ и ответника /кредитополучател/ бил сключен договор за потребителски
кредит № **********, по силата на който банката предоставила на ответника
целеви потребителски кредит в общ размер от 638,94 лева за закупуване на стока
и заплащане на услуга, подробно описани в чл. 8 от договора, а именно:
- сумата от
599 лева, представляваща продажна цена на 1 брой мини Hi-Fi система Philips от „Техномаркет България“ ЕАД
съобразно фактура № **********/28.06.2014 г.;
- сумата от
19,77 лева, представляваща застрахователна премия за включване към групова
застрахователна полица № 81001NLB2011 (услуга
УНИКА - живот);
- сумата от
20,17 лева, представляваща застрахователна премия за включване към групова
застрахователна полица № 11900ВЕ1000. Сумите били преведени от кредитодателя по
сметка на продавача на стоката, респ. по сметка на застрахователя за заплащане
на застрахователната премия по уговорените в договора за кредит застраховки.
Продавачът „Техномаркет България“ЕАД издал на ответника Д.И.Н. фактура № **********/28.06.2014
г. за сумата от 599 лева. Кредитополучателят получил избраната от него стока в
деня на сключване на договора за кредит – 28.06.2014 г. В същия ден
потребителят бил включен и в двете процесни застраховки. Общо дължимата от
ответника сума по договора била изчислена в размер на 766,74 лв. Годишният
лихвен процент бил уговорен в размер на 41,52 %, а начисленият годишен процент
на разходите бил фиксиран на 47,56 %. Потребителят следвало да погаси
задължението си на 10 месечни вноски, като плащанията се извършват на каса или
по банков път. Първите девет вноски били уговорени в размер на 76,67 лв., а
последната – 76,71 лв. Падежът на първата погасителна вноска бил уговорен на
05.08.2014 г., а на последната – на 05.05.2015 г. Кредитополучателят започнал
погасяването на задължението, но преустановил плащанията. Поради забава било
начислено обезщетение за забава в размер на 49,76 лв. за периода от 05.10.2014
г. до 26.05.2015 г. Към момента на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение били падежирали всички суми.
Твърди се,
че на 26.05.2017 г. е подписан договор за цесия между „Ти би Ай Банк“ ЕАД и
ищцовото дружество, като процесното вземане било прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД.
Моли съда да
установи вземането така, както е предявено в заповедното производство.
Претендира разноски.
В условията
на евентуалност, в случай че предявените искове по чл. 422 ГПК бъдат
отхвърлени, ищецът предявява три осъдителни иска за процесните суми, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 22.07.2019 г. до погасяване на
вземането. Претендира разноски.
В срочно
подаден отговор, ответникът оспорва както допустимостта, така и основателността
на предявените искове. Сочи, че вземанията се претендират въз основа на
договор, който е нищожен поради наличието на неравноправни клаузи. Твърди се,
че не е спазено изискването на чл. 5 ЗПК, а уговорените ГЛП и ГПР са прекомерно
завишени, поради което същите са нищожни. Оспорва претендирания размер на
вземането. Прави възражение за изтекла погасителна давност, както и за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Моли
исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
От
приложеното към настоящото производство ч. гр. д. № 1886/2015 г. по описа на РС
– гр. Враца, ГО, VI състав, се установява, че по депозирано от ищцовото
дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК против Д.И.Н. е издадена Заповед № 1382/05.06.2015 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжникът да
заплати на кредитора следните суми: 527,93 лв. - главница, дължима по договор
за потребителски кредит № **********/28.06.2014 г.; 85,47лв. -
договорна/възнаградителна/лихва от 05.10.2014г. до 05.05.2015г.; 49,76 лв. -
обезщетение за забава от 05.10.2014 г. до 26.05.2015 г.; законната лихва върху
главницата, считано от 01.06.2015 г. до окончателното изплащане на главницата;
разноските по делото – 25,00 лв. държавна такса и 300,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
По делото е
представен договор за потребителски кредит **********/28.06.2014 г., сключен
между Д.И.Н. /заемател/ и „Ти Би Ай Банк“ АД /заемодател/ - л. 7-10. Уговореният
размер на кредит съгласно чл. 8 от договора е 599,00 лв., като отделно страните
уговорили и плащане на застрахователна премия в размер на 20,17 лв. за
включване към групова застрахователна полица и 19,77 лв. за включване към
застрахователна полица УНИКА – живот. В договора е обективиран погасителен план
за издължаване на кредита на 10 вноски, от които 9 в размер на 76,67 лв. и
последна 10-а вноска в размер на 76,71 лв. Падежната дата на последната вноска
по кредита била уговорена на 05.05.2015 г. Между страните бил уговорен годишен
лихвен процент в размер на 41,52 % и годишен процент на разходите от 47,56 %.
Приета като
доказателство е и фактура № **********/28.06.2014 г., издадена на ответника Д.И.Н.
от трето по делото лице – „Техномаркет България“ ЕАД за сумата от 599,00 лв.,
като е посочено, че плащането ще бъде извършено по банков път от кредитодателя
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД.
Приети по
делото са и два броя застрахователни удостоверения, издадени от ЗК „УНИКА -
живот“ АД и от ЗК „УНИКА“ АД, в които е посочено, че ответникът Д.И.Н. е
застрахован кредитополучател със застрахователни премии съответно от 19,77 лв. и 20,17 лв. Върху
удостоверенията са положени подписи както от представител на застрахователя,
така и страна на ответника.
Приет като
доказателство по делото е и договор за продажба на вземания /цесия/ от
26.05.2017 г. и Приложение № 1 към него от същата дата, по силата на който
договор заемодателят „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството му на цедент, прехвърля
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството му на цесионер,
процесното вземане към ответника Д.И.Н..
По делото е
представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът е
упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по всички
вземания, които са предмет на договора за цесия.
Прието по
делото е и уведомително писмо, адресирано до ответника по делото, с което
последният е следвало да бъде уведомен за извършената цесия. Не са представени
доказателства уведомлението да е достигнало до адресата преди образуване на
настоящото производство, но същото е приложено към исковата молба и е връчено
на ответника чрез назначения му по делото особен представител.
По делото е
прието заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза. От същото се
установява, че във връзка с процесния договор, кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с платежно нареждане от
30.06.2014 г. е превело по сметка на търговеца „Техномаркет България“ ЕАД сума
в размер на 56 022,60 лв., в която сума била включена и уговорената в
процесния договор за потребителски кредит с ответника сума от 599,00 лв.
Посочено е още, че с платежно нареждане от 05.08.2014 г. кредиторът е превел по
сметка на „Уника - живот“ АД сумата от 60 467,06 лв., в която била
включена и процесната застрахователна премия от 19,77 лв. С платежно нареждане
от 24.07.2014 г. „Ти Би Ай Банк“ ЕАД превело по сметка на ЗК „Уника“ АД сумата
от 22 181,09 лв., в която сума била включена и процесната застрахователна
премия от 20,17 лв. Установено е от вещото лице, че са погасени две суми по
кредита в общ размер от 153,55 лв. – на 08.09.2014 г. сумата от 76,75 лв.,
представляваща погасителна вноска с падеж 05.08.2014 г. и на 29.07.2015 г.
сумата от 76,80 лв., представляваща погасителна вноска с падежна дата
05.09.2014 г. Вещото лице е изчислило и остатъчното по кредита задължение,
както следва: 527,93 лв. главница за периода от 05.10.2014 г. до 05.05.2015 г.;
85,47 лв. договорна лихва за периода от 05.10.2014 г. до 05.05.2015 г. и
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 05.09.2014 г.
до 26.05.2015 г.
Съдът
кредитира експертното заключение като обективно и компетентно изготвено.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
Предявеният
иск е за сумата в размер на 527,93 лв. оставаща главница по договор за
потребителски кредит № **********/28.06.2014 г., сключен между Д.И.Н. и „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2015
г. до погасяването.
За
основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе
си последици, a именно: че между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ответника е възникнало
облигационно отношение по процесния договор за потребителски кредит, по силата
на което за заемателя е възникнало задължение за връщане на заетата сума в
претендирания размер; настъпилата цесия между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД за процесното вземане и извършено уведомяване за това
на ответника.
Установи се
по делото, че ответникът и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД са страни по процесния договор с
обективираното в него съдържание. Установи се освен това от приетите писмени
доказателства и заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза, че
кредиторът е превел на „Техномаркет България“ ЕАД сумата от 599,00 лв., на
„Уника - живот“ АД сумата от 19,77 лв. и на „Уника“ АД сумата от 20,17 лв.
съгласно уговореното в договора между страните.
По делото
няма спор, че кредиторовото дружество е регистрирано като банка /кредитна институция/ по смисъла на чл.
2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така
констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга
страна, отпуснатият на ответника като физическо лице заем представлява
предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и
ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези
съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият
съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК с тяхната редакция към
28.06.2014 г. Съгласно чл. 22 ЗПК
/редакция към 28.06.2014 г./, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. В случая съдът намира, че
изискванията на ЗПК са спазени, поради което не са налице предпоставките за
обявяване недействителност на договора за потребителски кредит в неговата
цялост.
Съгласно чл.79,
ал.1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си на падежа, кредиторът
има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска
обезщетение за неизпълнение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, която в случая е спазена. Според разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари
или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или
вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор и
предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на сделката
- договорът се смята сключен от момента на предаването на заемната сума,
респективно на заеманите вещи. За да е налице договор за заем между страните по
делото, не е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а
е нужно и заемателят да се задължи да я върне.
Съдът
приема, че от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза по безспорен
начин се установява, че кредиторът е изпълнил задълженията си по процесния
договор за кредит, в срок и съобразно условията на договора. От своя страна и
при условие на точно и своевременно изпълнение от ищеца, ответникът Д.И.Н. не е
изпълнил насрещното си задължение за връщане на сумата в пълен размер.
Ищецът
твърди, че при формирането на главницата е включена и сумите от 19,77 лв. и
20,17 лв., представляващи застрахователни премии за закупуването на
застраховки, избрани от ответника. Договорът за кредит е подписан през м. юни
2014 г. по време на действието на Кодекса за застраховането. Съобразно
разпоредбата на чл. 367, ал.1 КЗ цялата застрахователна премия или първата
вноска при разсрочено плащане се заплаща при сключването на застрахователния
договор. В чл. 344, ал.1 КЗ е предвидено, че застрахователният договор се сключва писмено във формата на застрахователна
полица или на друг писмен акт. Така предвидената форма е такава за
действителност на договора. Ищецът е представил два броя застрахователни
удостоверения, от които се установява съдържанието на сключените договори за
застраховки. Същите са подписани както от представител на застрахователя, така
и от ответника, поради което съдът приема, че са налице валидно възникнали застрахователни
правоотношения.
Съдът
намира, че ответникът освен това е надлежно уведомен за настъпилата цесия. С
исковата молба цесионерът - кредитор е представил и самото уведомление,
адресирано до длъжника. Следва да се посочи, че уведомление, изходящо от
цедента, респективно от цесионера, когато е упълномощен за това, но приложено
към исковата молба и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99,
ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3 ГПК – в
този смисъл напр. Решение № 3/16.04.2014
г. по търг. дело № 1711/2013 г. на I т.о. на ВКС,
произнесено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В случая е без значение фактът, че
ответникът не е получил лично уведомлението за цесията, а чрез особения му
представител. Същият е назначен да го представлява изцяло в производството
именно поради факта, че ответникът не може да бъде открит след извършени
многократни процесуални усилия за това. Представителството предполага
извършването на процесуални действия вместо ответника, като получаването на
книжа е едно от тези действия и следва да бъде зачетено. За факта, че
връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника-ответник, ВКС се е произнесъл с Решение
№ 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о., като направеният
извод се споделя и от настоящия състав.
По
изложените съображения, съдът приема, че процесният договор установява
възникнали задължения на кредитополучателя /ответника/ по предоставения паричен
кредит. Установява се и изпълнение на задълженията по същия от страна на кредитора
- предаването на паричната сума, с която е заплатена избрана от ответника стока
от търговец, както и избрана от него застрахователна услуга. Ангажираните в
тази насока доказателства са безспорни, за да се приеме, че сметките на „Техномаркет
България“ ЕАД, „Уника - живот“ АД и „Уника“ АД са заверени по банков път и може
да се иска изпълнение на насрещното задължение - връщане на кредита по регламентиран
от договора начин.
Към момента
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК /01.06.2015 г./ е бил настъпил падежът и на последната погасителна вноска
по кредита /05.05.2015 г./, поради което всички вноски са били изискуеми.
От приетото
по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
непогасеният размер на главница възлиза на сумата от 527,93 лв. Ответникът не
доказа погасяване на същата, поради което искът следва да бъде уважен в пълен
размер, ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.06.2015г.
Ответникът е
направил възражение за изтекъл период на погасителна давност по отношение на
процесното вземане. В случая се касае за договор за потребителски кредит с
уговорен погасителен план към него, като за всяка отделна вноска е посочена
падежна дата. От настъпването на падежната дата, вземането по отношение на тази
вноска е изискуемо, поради което същото може да бъде погасено след изтичането
на предвидения в закона давностен срок. Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, с
изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б.”в” ЗЗД, с изтичане
на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания. По отношение на вземането за главница по договор за банков
кредит, съдът намира, че приложение намира институтът на общата 5-годишна
погасителна давност. Уговореното връщане на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а е
налице само съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части. Задължението
по договора за кредит е единно, като единствено изпълнението му е разсрочено по
предварително определен от страните погасителен план. Погасяването на вземането
на равни месечни вноски не превръща плащането в периодично, а те представляват
частични плащания по отношение на едно задължение. Това разрешение относно
прилагането на института на давността по отношение на главницата при договорите
за банков кредит се приема безпротиворечиво от съдилищата – в този смисъл
постановените по реда на чл. 290 и сл. от ГПК: Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г., ГК, IV Г.О.;
Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г., ГК, III Г.О.; Решение №
103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., ТК, I Т.О и други.
Предявяването
на иска спира течението на давността. При предявен установителен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК, същият се счита за предявен с подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - в случая на 01.06.2015 г. Поради
изложеното, в случая не са налице погасени по давност вноски. Направеното
възражение е неоснователно.
По иска с правно основание по чл. 422 вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и предявения в условията на
евентуалност осъдителен иск за възнаградителна лигхва:
За
основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване следните предпоставки: 1. Наличие на облигационни
правоотношения с ответника Н. по силата на валидно сключен договор за
потребителски кредит, въз основа на който за кредитополучателя е възникнало
задължението за заплащане на възнаградителна лихва; 2. Размерът на
претендираната лихва за процесния период.
В тежест на
ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга, за което не
сочи доказателства.
Искът е
предявен за сумата от 85,47 лв. за периода от 05.10.2014 г. до 05.05.2015г.
Установи се
по делото, че страните по договора са уговорили начисляването на
възнаградителна лихва в размер на 41,52 % и годишен процент на разходите от 47,56%.
Заплащането
на възнаградителна лихва не представлява обезщетение за виновно неизпълнение на
парично задължение, т.е. няма санкционна функция, а по своята същност е цена за
ползвания финансов ресурс („граждански плод”), докато наказателната лихва по
своето естество представлява санкция за забавеното изпълнение на задължението
на кредитополучателя.
В случая е
видно от съдържанието на договора, че между страните е била договорена
възнаградителна лихва, чието уговаряне е допустимо от закона. Но волята на
страните е меродавна, само ако уговорената лихва не надвишава най – високия
размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това
следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея.
С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват
добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до
който съглашението за плащане на лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това,
че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице,
когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично
формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част
от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава
правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на
обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на
справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето правосъзнание
и обстоятелствата в конкретния случай. Налице е трайно установена практика на
Върховен касационен съд, която посочва условно кой е добросъвестният и
съответстващ на добрите нрави предел на волята на страните за заплащане на
възнаградителна лихва, а именно: до три пъти размера на законната лихва. В този
смисъл: /Решение №4/2009г. по т.д.№395/2008 г., Решение №1270/2009 г. по гр.д.
№5093/2007 г., Определение №877 по т.д.№662/ 2012 г; Решение № 360/23.11.2018
г. по в. гр. дело № 512/2018 г. по описа на Окръжен съд Враца и др./. В случая
клаузата на чл. 8 от договора, с която е уговорен годишен лихвен процент в
размер на 41,52 %, е нищожна. Съдебната практика приема ориентировъчна
стойност, над която уговореното по кредитния договор възнаграждение е прекомерно
и поради това противоречащо на добрите нрави – в случай че надвишава трикратно
размера на законната лихва, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в
сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта. Основният лихвен процент на БНБ за исковия период е 0,01%, а увеличен с
10 пункта се равнява на 10,01%. За да бъде законосъобразно уговорен, лихвеният
процент следва да е до 30,03% /или незначително да надвишава тази стойност/. В
случая е видно, че уговореният в договора фиксиран лихвен процент от 41,52 %
надвишава с повече от четири пъти размера на законната лихва, поради което
съдът намира, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Следва да се
посочи, че съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет
на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави
и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в
този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о.
и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
На следващо
място настоящият състав следва да отчете и фактът, че процесният договор за
кредит е сключен преди изменението
на чл. 19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради
което по отношение на същия не е приложимо изискването на ал. 4 на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Независимо от това, следва да се
посочи, че в случая, определеният в договора размер на ГПР от 47,56 % не
надвишава пет пъти размера на законната лихва. Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно е, че лихвата е само един от
компонентите на ГПР, като съдът приема, че в случая именно този компонент е
нищожен поради накърняване на добрите нрави. В случая уговореният между
страните ГПР в размер на 47,56 % не е нищожен, но уговореният между страните
лихвен процент от 41,52 %, като част от ГПР, е прекомерно завишен.
Поради
изложените съображения съдът приема, че уговорената между страните
възнаградителна лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД.
Поради това, че нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение
не е възникнало за ответника.
Предявеният установителен, както и предявеният като евентуален осъдителен иск
за възнаградителна лихва, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД.
Предявен е
установителен иск за заплащането на сумата от 49,76 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 05.10.2014 г. до 26.05.2015 г. върху
претендираната главница.
В тежест на
ищеца по предявения иск е да докаже възникването на главен дълг и момента, от
който той е станал изискуем. В тежест на ответника е да докаже погасяване на
дълга на падежа.
Съдът
достигна до извод за наличие на главен дълг в размер на сумата от 527,93 лв.
Посочи се, че изискуемостта на цялото вземане е настъпила преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Лихва за забава в плащането
се дължи единствено по отношение на изискуемо вземане, като не е основателно
претендирането ѝ по отношение на вземания, чиято изискуемост не е
настъпила. Вещото лице е посочило в експертното заключение, че дължимият размер
на лихва за забава е в претендирания от ищеца размер. Поради изложеното, искът
се явява основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този
изход на спора право на разноски възниква за двете страни.
Ответникът
не претендира и не е представил доказателства да е сторил разноски в
производството, поради което и такива не му се дължат.
На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква за ищцовото дружество. В
настоящото производство ищцовото дружество е сторило следните разноски: по
отношение на иска за главница довнесена държавна такса в размер на
30,10 лева; по
отношение на иска за възнаградителна лихва довнесена държавна такса в размер на
46,78 лв.; по отношение на иска за лихва за забава довнесена държавна такса в
размер на 48,12 лв.; заплатено възнаграждение за особен представител в размер
на 200,00 лева; възнаграждение за вещо лице в размер на 300,00 лв.; заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв. Съразмерно с уважената част от
исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за
настоящото производство в размер на 726,99 лева.
С оглед
задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът в исковото производство дължи да
разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство съобразно
изхода на спора, за което постановява осъдителен диспозитив. В заповедното производство
на ищеца са присъдени разноски, както следва: съразмерно по вземането за
главница държавна такса в размер на 19,90 лева; 3,22 лева платена държавна
такса за вземането за възнаградителна лихва; 1,88 лева държавна такса за
вземането за лихва за забава; 300,00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част на исковете, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцовото дружество разноски за заповедното производство в размер от 283,12
лева.
По
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че Д.И.Н.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, в качеството му на частен
правоприемник по силата на договор за цесия от 26.05.2017 г. следните суми по
Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 28.06.2014 г. с „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, а именно:
- сумата от 527,93 лева на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК,
представляваща непогасена главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 01.06.2015 г. до окончателното погасяване на задължението, за която
сума е издадена Заповед № 1382/05.06.2015 г. по ч. гр. дело № 1886/2015 г. по
описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав;
- сумата от 49,76 лв. на
основание чл. 86 ЗЗД– лихва за забава върху главницата за периода от 05.10.2014
г. до 26.05.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против Д.И.Н., ЕГН **********,
установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и предявеният в условията на
евентуалност осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 85,47 лв. възнаградителна лихва
за периода от 05.10.2014 г. до 05.05.2015 г., за която сума е издадена Заповед
№ 1382/05.06.2015 г. по ч. гр. дело № 1886/2015 г. по описа на РС – гр. Враца,
ГО, VI състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.И.Н.,
ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 726,99 лева разноски в производството
по гр. дело № 2914/2019 г. по описа на РС Враца съразмерно с уважената част от
исковете, както и сумата от 283,12 лева разноски за заповедното
производство по ч. гр. д. № 1886/2015 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав,
съразмерно с уважената част от установителните искове.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: