№ 24586
гр. София, 19.10.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ в закрито заседание на
деветнадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА М. АНТОНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА М. АНТОНОВА Частно гражданско
дело № 20211110136740 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т.3 от ГПК.
Образувано е по заявление на П.К. срещу АН. ИВ. ИВ. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за суми дължими по Договор
потребителски кредит № 30037908377/04.07.2019г.
Със заявлението се претендира главница по договор за кредит, непогасено задължение
за договорно задължение, задължение за цена на закупен пакен допълнителни услуги,
непогасени такси по тарифа на заявителя за извънсъдебно събиране на вземането, както и
лихви за забава.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали
дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на
въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.
В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с
които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на
1
различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована
вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните
разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната
съдебна практика на съдилищата по тези каузи, формирана както в исковото така и в
заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на
клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на
потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и
спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за
изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от
20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС.
По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи не могат да се отнесат
към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за
увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда
на заповедното производно.
Относно вземането за възнаграждение за допълнителен пакет услуги – Фаст и
Флекси.
В настоящият случай в процесния договор за потребителски кредит е уговорено и
заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Видно от
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора,
допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и ОУ на
кредитора П.К., съставляващи неразделна част от договора за потребителски кредит
съгласно клаузата на чл.А раздел Декларации, в раздел 15 „Допълнителни услуги“ са
описани условията, при които потребителят може да се възползва от допълнителни услуги,а
именно: Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на определен
брой погасителни вноски; Възможност за смяна на дата на падеж; Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК, забраняващи
на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и
също действие, и предвиждащи видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора.
Настоящият съдебен състав намира, че предоставеният с договора „пакет допълнителни
услуги“ - фаст, не попада в приложното поле на цитираната разпоредба, доколкото видно от
характера на услугите става дума за действия от страна на кредитора, които са вменени като
негово задължение и съответно предвидени като права на потребителя.
Заплащането на тези допълнителни услуги води до заобикаляне на закона, тъй като
въвежда допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, с които
освен това заемополучателят разполага и без изричното им уговаряне – например да
предоговаря условията по кредита и да го разсрочва. За възможността да извършва тези
действия потребителят не следва да бъде обвързван със заплащането на допълнителни
разходи и такси. Съдът намира, че включените в пакета допълнителни услуги, са свързани
пряко или косвено с договора за заем, което изключва самостоятелният му характер, тъй
като услугите не могат да се ползват от клиента извън основния договор за заем, поради
2
което следва да се разглеждат заедно. Ето защо възнагражденията за тези допълнителни
услуги са възнаграждения по договора за кредит, които съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да
се включат в ГПР. По този начин реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на
допълнителна такса, чиято цена не е включена в определения в договора годишен процент
разходи и води до значително увеличение на тежестта на задължението на заемателя по
договора за заем. По този начин се стига до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК, който забранява годишният процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от
петкратния размер на законната лихва, което от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание
за дължимост на това вземане.
Наред с горното, уговорките за заплащане на допълнителни услуги поставят в по-
неблагоприятна позиция потребителя, не защитават правата му като по-слаба страна в
правоотношението и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните. Сумите, дължими отделно от главницата и възнаградителната лихва по договор за
кредит, представляват възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност или
услуга и би следвало дължимостта им да е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил
насрещното си задължение – да извърши дейността или да предостави услугата. Същите, за
разлика от възнаградителната лихва, не съставляват възнаграждение за кредитора и не
следва да се превръщат в източник на печалба за него.
Съдът намира, че формулирани по този начин клаузите налагат на потребителя да
изпълни задълженията си, дори ако насрещната страна – търговецът или доставчикът, не
изпълни своите задължения, т.е. дължи се предварителното заплащане на услуга, която
изобщо може и да не бъде използвана при действието на договора.
Горните мотиви водят еднозначно до извода, че предвидения допълнителен пакен
услуги и уговорено възнаграждение за същия, противоречи и на императивното правило на
чл. 10, ал. 4 ЗПК.
С още по-голяма сила важи казаното и относно договорното възнаграждение
претендирано за услуга флекси – задължение за заплащане на допълнителни суми от
заемателя за разсрочване на задължението му и изпълнението му по погасителен план.
Допълнителен аргумент за наличието на неравноправна клауза предвиждаща отделно
възнаграждение за отпускането на кредита е обстоятелството, че кредитора се опитва да
получи неследваща му се облага за същността на своята дейност – отпускане на кредит. Като
финансова институция това е именно предмета му на дейност, като за отпуснатите средства
той има регламентирано право на договорна лихва – възнаграждение за предоставените за
ползване средства. Отпускането на кредита не е отделна дейност или услуга, за която да се
дължи възнаграждение. Допускане на противното води до груба злоупотреба с права.
/отделно от това размера е необосновано висок/.
Относно таксата за извънсъдебно събиране на вземането:
Съдът намира, че и клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на такси за
събиране на вземането, е нищожна, тъй като преследва забранена от закона цел да се
присъди още едно обезщетение за забава. Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи
никакво поведение, а напротив – изискуемостта на това вземане следва автоматично от
3
момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно, не става въпрос за никаква такса,
защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование покрива
неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо,
посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да
се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън
присъщите ѝ от закона функции, което също влече нищожността ѝ.
С оглед изложеното, заявлението в частта, с която се претендира такса за извънсъдебно
събиране на дължа в размер на 30,00 лв. следва да бъде отхвърлено на основание чл. 411, ал.
2, т. 2 ГПК.
Съобразно отхвърлената част от вземанията, заявлението следва да бъде отхвърлено и
в частта за разноските над сумата от 89,55 лева (общо държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер).
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, вх. №
23007754/02.02.2021г на П.К., ЕИК ********* срещу АН. ИВ. ИВ. с ЕГН: ********** В
ЧАСТТА за сумата в размер на 524,03 лв., представляваща допълнително задълженение за
възнаграждение за закупена услуга Фаст към договор за кредит № 30037908377/04.07.2019г,
1575лв. - допълнително задълженение за възнаграждение за закупена услуга Флекси към
договор за кредит № 30037908377/04.07.2019г; 30,00 лв. – такса за извънсъдебно събиране
на вземането и и в частта за разноските над сумата от 89,55 лева.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4