Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.07.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 8663 по описа за 2020 год., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 69755 от 16.03.2020
г., постановено по гр.дело № 58190/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 41 състав,
е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, срещу А.А.М., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен
адрес:***, искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415
и чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че А.А.М.
*** ЕАД, сумата от 1715,37 лв., представляваща стойност на доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. до топлоснабден имот -апартамент № 28,
находящ се в гр.София, ж.к.“*******, с аб. № 044027 и сумата от 46,99 лева, представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода 01.06.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със законна лихва
върху сумите от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК /05.07.2019 г./ до
окончателното плащане и сумата от 223,75 лева – обезщетение за забава за
периода 14.09.2017 г. – 21.06.2019 г. върху главница за доставена топлинна
енергия, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК на 14.07.2019 г. по ч.гр.дело №
38609/2019 г. по описа на СРС, I Г.О., 41-ви състав, като са отхвърлени исковете за разликата над сумата от 1715,37 лева до
пълния предявен размер на претенцията за доставена топлинна енергия от 1715,38
лева, за разликата над сумата от 223,75 лева до пълния предявен размер на
обезщетението за забава върху главница за доставена топлинна енергия от 224,58
лева, както и за сумата от 9,96 лева – обезщетение за забава върху сума за
дялово разпределение в размер на законната лихва за забава за периода от
30.07.2016 г. до 21.06.2019 г. С решението на съда е осъден, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, А.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***
и съдебен адрес:***, да
заплати на „Т.С.”
ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 524,80 лева, представляваща
разноски по делото за тази съдебна инстанция, както и сумата от 89,45 лева –
разноски в заповедното производство. С решението на съда е осъдена, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на А.А.М., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, сумата от 3,52 лева, представляваща
сторени по делото разноски за тази съдебна инстанция, както и сумата от 1,89
лева – разноски в заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от А.А.М.,
подадена чрез пълномощника адв.С.П., с която се обжалва постановеното решение
на СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че решението в обжалваната
част е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни норми на
закона, по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли
настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която
исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Т.С."- ЕАД, гр.София,
чрез своя процесуален представител юрк.И.М.в писмена молба депозирана по
делото, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна
жалба, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Третото
лице-помагач „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу ответника
А.А.М. по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл.79,
ал.1 от ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1
от ЗЗД, в частта, в която същите са уважени. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответника
топлоенергия, както и че същия е
изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната
енергия е срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд, съвпадат с направените от районния съд в обжалваното съдебно
решение констатации, като по-голямата част от възраженията изложени по
делото, включително тези в депозираните писмени бележки пред настоящата
въззивна инстанция не са въведени в
срока за отговор по чл.131 ГПК и
следва да се считат за преклудирани, а останалите възражения са изцяло неоснователни. Независимо от това, предвид
доводите изложени в жалбата следва да се добави следното:
В настоящия случай, противно на изложеното
във въззивната жалба, безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за
продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл.
153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия
за битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване от
страна на ответника на обстоятелството, че с нот.акт № 190, нот.дело № 716/ 2003 год., на 02.09.2003
год., А.Т.Г.и Л.Л.Г.са учредили на А.А.М. пожизнено вещно право на ползване
върху следния свой съсобствен недвижим имот, представляващ: апартамент № 28,
находящ се в гр.София, район „ Искър“, ж.к.“*******, както и че А.Т.Г.и Л.Л.Г.са
продали така обременения недвижим имот на А.А.М.. Съдът приема, че това
учредено в полза на ответника А.А.М. вещно право на ползване дава изключително
право на титуляра да владее и ползва имота и юридически лишава от същите
правомощия собственика, като съгласно чл.57 от ЗС ползувателят е длъжен да
плаща и разноските, свързани с ползуването, поради което настоящият въззивен
състав намира, че при учредено вещно право на ползване “потребител на топлинна
енергия” по смисъла на цитираните разпоредби следва да е единствено титулярът
на правото на ползване. Според настоящия въззивен състав след учредяването на вещно право на
ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби е
единствено титулярът на правото на ползване. Това следва, както от изричното
разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно
определяне на титуляра на същото като потребител на доставяната в имота
топлинна енергия, така и от общата уредба на задълженията на титуляра на
вещното право на ползване по чл.57 ЗС. Съгласно последната разпоредба,
ползувателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му.
Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота
за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е
ясно, че законът предвижда ползувателят да понесе цялата тежест във връзка с
ползването на имота, тъй като това вещно право му дава изключително право да
владее и ползва имота, като юридически лишава от същите правомощия собственика,
който остава притежател само на т. нар. гола
собственост, поради което не е юридически оправдано в тази хипотеза той да
бъде потребител на топлинна енергия. В конкретния случай върху процесния имот е
учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на ответника А.А.М.. По делото няма данни за прекратяване
на така учреденото вещно право на ползване по силата на предвидените в закона
прекратителни основания. Ето защо ответникът А.А.М., а не собственика
на процесния
недвижим имот- А.А.М., е
потребител на топлинна енергия за топлоснабдявания имот за процесния период по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. Съгласно чл. 150, ал. 1
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като
писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от
ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в
процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./.
На следващо място, като неоснователни следва да се преценят
изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
От друга страна съдът приема, че действително с представено по делото
заявление-декларация за откриване на партида, съгласно Общи условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.“ АД на
потребители за битови нужди, А.А.М./ собственик на процесния топлоснабден недвижим
имот/ е
поискал от ищцовото дружество да му бъде открита партида за
топлоснабдяването на процесния имот, но заявлението и декларацията към него не
са подписани от А.А.М.. Следователно, това заявление- декларация, след като не е подписано от А.А.М. не изразява
волеизявлението му, като собственик на процесния недвижим имот за договорно обвързване с ищеца.
При това положение не е налице изрично сключен писмен договор за продажба на
топлинна енергия за процесния недвижим имот между А.А.М./
собственик на процесния недвижим имот/ и дружеството – ищец. В процесния случай, представените по делото
доказателства не установяват наличието на договорно правоотношение между ищеца
и А.А.М., с предмет доставка на
топлинна енергия в процесния топлоснабден недвижим имот, чието заплащане на
договорно основание се претендира от страна на ищеца. Единствения
обоснован извод, който следва да се направи с оглед ангажираните по делото
доказателства е относно съществуването на валидно договорно
правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Този извод на съда не се променя
и от представената и приета като доказателство от настоящата въззивна инстанция-
фактура, издадена от ищеца на 31.03.2022 г., с получател А.А.М.. Процесната
фактура касае друг отчетен период на доставка на топлинна енергия в процесния
топлоснабден недвижим имот, а именно: от 01.03.2022 г. до 31.03.2022 г. С оглед
на което същата е неотносима към предмета на правния спор.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият въззивен състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение
за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на
така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По
отношение на разноските за възивното
производство:
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в
настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно същата се явява
неоснователна доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия
от процесуален представител на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен
отговор на въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно
заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на
въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 69755 от 16.03.2020 г.,
постановено по гр.дело № 58190/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 41 състав, в
обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД, гр.София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.