Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 04.12.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.съдия: РОСИ М.
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор………..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
гр. дело №15750 по описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №395704/27.04.2018г.,
постановено по гр.дело №22192/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, са
отхвърлени предявените от С.Л.М. срещу М.К.П. искове с правно основание чл.59 за заплащане на сумата 1500.00 лв., както и с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2000.00 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба - 22.04.2016г. до окончателното им
изплащане, като неоснователни и недоказани. С решението е осъдена С.Л.М. да заплати на М.К.П. на основание чл.78,
ал.3 ГПК направените по делото разноски в размер на сумата от 450.00
лв..
Постъпила е въззивна жалба от ищцата
- С.Л.М., чрез адв.И.И., с която се обжалва изцяло решение №395704/27.04.2018г.,
постановено по гр.дело №22192/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав,
като са релевирани твърдения относно неговата неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност. Поддържа се, че постановеният първоинстанционeн съдебен акт е недопустим и като такъв подлежи на
обезсилване, тъй като се твърди, че ищцата е упражнила свое субективно право
като е поискала от СРС да постанови неприсъствено решение по реда на чл.238,
ал.1 от ГПК, но съдът не се произнесъл по така направеното искане. Излагат се още доводи, че първоинстанционният съд е
допуснал и друго процесуално нарушение като не се е произнесъл и не е допуснал
поисканата в исковата молба съдебно-оценителна експертиза, а след това в
мотивите на съдебния акт е обоснован неправилен извод, че ищцата не е доказала
твърдението си досежно пазарната цена на процесния кон. Твърди се още, че СРС,
за да отхвърли предявените искове, е обосновал погрешни правни изводи при
неправилен анализ на събраните доказателства и в противоречие на материалния
закон. Поддържа се още, че от съвкупната преценка на събраните доказателства се
установяват елементите на фактическия състав на нормата на чл.59 от ЗЗД -
обедняване на ищцата и обогатяването на ответницата, които произтичат от един и
същ юридически факт - продажбата на коня Гозно, роден на ***г., алест от майка З.
и баща Г., български спортен кон, с микрочип №100000000085348. Сочи се още,
че от доказателствата по делото се установява и противоправното поведение на
ответницата, която продавайки процесния кон на цена над два пъти по-ниска от
пазарната е действала във вреда на представлявания и е причинила на ищцата
имуществени вреди, които подлежат на репариране. По изложените съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови друго, с
което да уважи предявените при условията на обективно съединяване искове.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - М.К.П., не депозира писмен отговор и не взема
становище относно постъпилата въззивна жалба.
Предявени са от С.Л.М. срещу М.К.П.
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.59 за заплащане на сумата 1500 лв.,
както и с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2000.00 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба - 22.04.2016г. до окончателното им
изплащане.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
На първо място въззивният съд
следва да разгледа наведения от въззивника довод досежно недопустимост на
постановения съдебен акт. Неоснователен е доводът, че ищцата е упражнила свое
субективно право като е поискала от СРС да постанови неприсъствено решение по
реда на чл.238, ал.1 от ГПК, но съдът не се произнесъл по така направеното
искане, съответно не е приложил нормата на чл.239, ал.3 от ГПК. В случая не е
налице хипотеза за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника по
реда на чл.238, ал.1 от ГПК доколкото ответницата, чрез процесуален
представител адв.Д. е депозирала писмено становище на 27.09.2017г., на датата
на първото редовно проведено съдебно заседание,
с което е оспорила предявените искове по основание и размер, като е изложила
подробни твърдения за неоснователност и недоказаност на предявените претенции,
а също е направено и искане за разглеждане на делото в нейно отсъствие, като е
направила и възражение за задържане на сумата от 1500 лв., с оглед положените
грижи за процесния кон, незаплатени от ищцата, съобразно постигнатите между
страните договорки. Следователно не
са осъществени предвидените в нормата на чл.238, ал.1 от ГПК условия за постановяване
на неприсъствено решение. С оглед на така изложеното настоящият състав счита,
че СРС не е допуснал твърдяното от въззивника процесуално нарушение при
разглеждане на спора, с който е бил сезиран. Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
както и е допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал
правилна правна квалификация/.
По материалната законосъобразност
на обжалвания съдебен акт, съдът приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е правилно като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми, предвид на което на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
неоснователност на предявените
от С.Л.М. срещу М.К.П. при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.59 за
заплащане
на сумата 1500.00 лв., както и с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2000.00 лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 22.04.2016г.
до окончателното им изплащане. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите по въззивната жалба следва да се добави и
следното:
Въззивният съд следва да разгледа доводите в жалбата досежно допуснато
процесуално нарушение от СРС във връзка с допускане на поисканата в исковата
молба съдебно-оценителна експертиза, които намира, че са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за
събиране на нови доказателства от въззивния съд при наличие на хипотезата на
чл.266, ал.3 от ГПК. В конкретния случая настоящият състав намира, че СРС при
разглеждане на спора, с който е бил сезиран, не е допуснал процесуално
нарушение доколкото ищцата чрез процесуален представител в първото редовно
проведено съдебно заседание на 27.03.2018г. е заявил изрично становище в
смисъл, че не се поддържа искането за допускане на съдебно-оценителна
експертиза. Следователно в случая не е налице допуснато от СРС процесуално
нарушение довело до накърняване правото на защита на въззивника-ищца и
съответно направеното искане за допускане на такава съдебно-оценителна
експертиза във въззивната жалба се явява преклудирано, предвид на което съдът
го е оставил без уважение с постановяване на изрично определение от
20.12.2018г.. В случая СРС е указал изрично на страните за кои факти носят
доказателствена тежест и следва да бъдат установени от тях в хода на съдебното
производство и съставеният проекто-доклад с определение от 22.12.2016г., обявен
за окончателен с определение от 27.03.2018г. е изцяло съобразен с нормата на
чл.146 от ГПК. С оглед на което доводите на въззивника-ищец за допуснати
процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се
явяват неоснователни.
По иска с правно основание чл.59 ЗЗД съдът приема следното:
Основателността на осъдителен иск, при квалификацията на чл.59, ал.1 ЗЗД, се обуславя от
наличието на 3 кумулативни елемента: 1. обедняване на ищцата, 2. обогатяване на
ответницата и 3. наличие на връзка
между обедняването и обогатяването /причинно-следствена или наличие на общ
правопораждащ ги факт/. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, ищцата носи процесуалната тежест да проведе пълно и главно доказване на
елементите от правопораждащия съдебно предявеното й вземание фактически състав, като липсата
на кумулативен елемент, обуславя извод за неоснователност на иска.
В
конкретната хипотеза ищцата основава претенцията си
за неоснователно обогатяване на ответницата, като твърди, че същата не й е предала
продажната цена на процесния кон с оглед даденото й пълномощно, с която сума е
обедняла. По делото няма спор между страните, че ответницата на основание
даденото й от ищцата пълномощно с нотариална заверка от 13.06.2013г. на
нотариус А.Г., с рег.№437 на НК, с район на действие СРС, е продала процесния
кон на трето неучастващо по делото лице - Вики Фостър, за продажна цена от 1500.00 лв.. В приетото като
доказателство по делото процесно пълномощно ясно
е изразена волята на ищцата като упълномощител единствено за упълномощаване на
ответницата да продаде на друг или на себе си на пазарна цена собствения й кон,
но никъде в пълномощното не е описано, че ответницата следва да продаде
процесния кон от името и за сметка на ищцата, т.е. заедно с упълномощителна сделка няма сключен с ответницата и мандатен
договор (договор за поръчка - чл.280 от ЗЗД), а именно след извършването на
продажбата на процесния кон съгласно чл.284, ал.2 от ЗЗД ответницата да дължи
на упълномощителя отчетна сделка, включително - предаване на получената от
продажбата цена. При това положение правилен е обоснованият краен извод на СРС,
че при доказателствена тежест за ищцата по делото няма ангажирани доказателства за
постигната договорка между страните за предаване на продажната цена, както и не
са събрани никакви (нито гласни, нито писмени) доказателства за установяване на
постигнатите договорки между страните по отношение отглеждането и продажбата на
процесния кон. Недоказването на елементи от фактическия състав на чл.59
от ЗЗД - обедняването на ищцата и обогатяването на ответницата, дават основание на
съда да приеме, че така предявеният иск с правно основание чл.59
от ЗЗД за сумата 1500 лв. е неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен изцяло.
По иска с правно основание чл.45
от ЗЗД съдът приема следното:
Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД носят физически лица,
които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази
отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича
непосредствено от закона (чл.45 от ЗЗД). В този смисъл следва
да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава
изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се
изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При
неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът
дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от
конкретен извършител, в случая посочения ответник - М.К.П. в качеството й на физическо лице. Следователно за да са
налице основания за ангажиране на деликтната отговорност следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо
основание.
В конкретния случай от анализа на
събраните доказателства не се установява твърдяното от ищцата противоправното
поведение на ответницата, изразяващо се в това, че е продала процесния кон на
цена над два пъти по-ниска от пазарната и по този начин е действала във вреда
на представлявания и е причинила на ищцата имуществени вреди, които подлежат на
репариране. Правилно е приел СРС, че от представените
по делото доказателства не установява пазарната цена на процесния кон към
момента на продажбата му. Приетият като доказателство по делото протокол за
експертна оценка на кон от 30.04.2013г. представлява частен свидетелстващ
документ и доколкото удостоверява изгодни за ищцата факти не се ползва с
обвързваща съда доказателствена сила. Други доказателства по делото няма ангажирани
при доказателствена тежест за ищцата, от които се установява пазарната цена на
процесния кон към момента на продажбата му. Следователно противно на
поддържаното от въззивника-ищца не би могло да се обоснове извод за наличието на противоправно поведение от страна
на ответника, в резултат на което на същата да са й причинени имуществени вреди.
С оглед на горните аргументи решаващият състав счита,
че правилно и в
съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е
достигнал до единствения законосъобразен извод за недоказаност на твърдения в
исковата молба деликт, извършен от въззиваемата, в резултат на който са
причинени на ищцата посочените имуществени вреди.
Предвид изложеното и с оглед
събраните по делото доказателства, съдът приема, че по делото не са доказани всички
елементи от фактическия състав на правото по чл.45 от ЗЗД и не са налице
основанията за ангажирането на деликтната отговорност на ответницата.
По горните аргументи и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното съдебно
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но
доколкото по делото няма представени доказателства за реално сторени такива, в
т.ч. и за платен адвокатски хонорар, съдът не присъжда разноски в нейна полза.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №395704/27.04.2018г., постановено по гр.дело №22192/2016г. по описа
на СРС, І Г.О., 24-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1./
2./