О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.
София, 15.12.2022
г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в закрито съдебно заседание на петнадесети
декември две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
като разгледа търговско дело № 1622/2020
г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по искова молба на длъжника „Р.Л.” ЕООД /н/, ЕИК ******** за установяване
несъществуването на приети за удовлетворяване в производството по
несъстоятелност вземания на „О.Б.Б.“ АД в размер на общо 237784,47 лева, дължими
по договор за кредит „Малки и средни предприятия“ от 03.10.2008 г.,
възражението на длъжника срещу приемането на които било оставено без уважение,
респ. възражението на банката срещу включване на разноските в списъка на
неприетите вземания било уважено.
В
исковата молба се твърди, че за вземанията кредиторът се снабдил със заповеди за
изпълнение по чл. 417 ГПК, включително ищецът предявил искове за несъществуване
на вземанията по влезлите в сила заповеди. От съда по несъстоятелността
служебно е изискан препис от молбата за предявяване на вземанията на банката и
приложените към нея доказателства, но в същата кредиторът не твърди да са провеждани
заповедни производства. С оглед обаче твърденията на самия ищец, с разпореждане
от 21.09.2020 г. му е предоставена възможност да уточни дали и за които от
приетите вземания са издадени заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК, съответно
връчени ли са му, депозирал ли е възражения срещу тях, евентуално развито ли е
производство по чл. 422 ГПК. С оглед дължимата служебна преценка на процесуалната
допустимост на исковете, са изискани справки на какъв процесуален етап са
производствата по гр. д. № 21162/2015 г. на СРС, 126 състав и гр. д. №
31941/2016 г. на СРС, 50 състав, приключило ли е някое от тях с влязло в сила
съдебно решение или краен съдебен акт.
В
изпълнение на указанията, ищецът е депозирал молба, в която твърди, че за
вземанията на „О.Б.Б.“ АД по процесния договор за кредит „Малки и средни
предприятия“ от 03.10.2008 г. е издадена само една заповед за изпълнение по гр.
д. № 41408/2012 г. на СРС, 31 състав, срещу която длъжникът не депозирал
възражение, тъй като фактите, които биха били основание за възражението били узнати,
респ. настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
В
уточнителната молба „Р.Л.” ЕООД /н/ твърди, че в производството по гр. дело №
21162/2015 г. на СРС, 126 състав, предявил иск за недължимост на сумата 799,62
евро – частична претенция от вземане в размер на 7996,15 евро – заплатена преди
влизането на издадената заповед за изпълнение главница по договора за банков
кредит от 03.10.2008 г. и за недължимост на сумата 5528,04 евро – част от недължима
главница в размер на 55280,35 евро, но заплатена след влизането на заповедта за
изпълнение в сила. Разглеждането на този спор не е приключило.
С
искова молба, по която било образувано гр. дело № 31941/2016 г. на СРС, 50
състав, длъжникът „Р.Л.” ЕООД /н/ претендирал да се установи недължимост на
сумата 8000 евро, част от сума в размер на 80000 евро – заплатена през 2010 г.,
с която не било намалено задължението по договор за кредит от 03.10.2008 г., а сумата
била отнесена за погасяване на задължение на друг правен субект – „Б.Г.“ ООД по
договор от 23.10.2006 г.. В производството е постановено съдебно решение, с
което искът е отхвърлен.
Ищецът
твърди, че оспорваният в двете производства общ размер на главницата по договор
за кредит „Малки и средни предприятия“ от 03.10.2008 г. надхвърлял размера на
приетото в производството по несъстоятелност вземане на банката за главница,
което било в размер на 113749,30 евро или 222474,29 лева. Недължимо било и
обусловеното вземане за мораторна неустойка в размер на 3046,64 евро или
5958,71 лева и приетите разноски в размер на 9351,47 лева.
Изисканите
от обуславящите производства крайни съдебни актове, установяват, че
производството по гр. дело № 21162/2015 г. на СРС, 126 състав, е прекратено
поради оттегляне на исковете, съответно производството по гр. дело № 31941/2016
г. на СРС, 50 състав, е приключило с влязло в сила решение, с което е отхвърлен,
но осъдителен иск за връщане на платена без основание сума, като от мотивите на
съдебното решение не се установява основанието за получаване на паричната
престация да е процесният договор за кредит „Малки и средни предприятия“ от
03.10.2008 г..
Приключването
на приетите за обуславящи производства е наложило възобновяване на настоящото,
но с оглед липсата на формирана сила на пресъдено нещо относно фактите, на
които се основават предявените искове, се налага на ищеца да бъдат дадени
допълнителни указания за обосноваване процесуалната допустимост на исковете, а
именно за излагане на конкретните факти, настъпили СЛЕД влизане в сила на
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК в сила, които са непреклудирани и
представляват плащания на задълженията, предмет на тази заповед.
В изпълнение на указанията ищецът е депозирал
молба, в която уточнява, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК му е връчена на 16.10.2012 г. чрез
електронно писмо, към което била приложена. Твърди в погасяване на задължението
по договора за кредит да са извършени плащания преди и след издаване на заповедта
за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 41408/2012 г. на СРС, но в молбата са
посочени единствено плащания, предхождащи издаването на заповедта. От друга
страна вземанията, за които била издадена заповедта за изпълнение били
неизискуеми, поради необявена от банката предсрочна изискуемост, съгласно
изискванията на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК.
Тези
твърдения на длъжника не обуславят допустимост на предявените отрицателни
установителни искове, тъй като не се твърдят непреклудирани от влизането в сила
на заповедта за изпълнение факти.
Кредиторът
по договор за кредит „Малки и средни предприятия“ от 03.10.2008 г. инициирало
производства по чл. 417 ГПК за снабдяване със заповед за изпълнение и
изпълнителен лист именно за вземанията, чието съществуване несъстоятелният
длъжник отрича. Заповедното производство има едностранен характер и цели не да
установи самото съществуване на вземането, а дали то се оспорва от задълженото
лице, като създаде съдебно изпълнително основание, когато вземането не се
изпълнява, макар да не се оспорва. В
случай, че длъжникът отрича вземането, същият разполага с 2-седмичен срок за
депозиране на възражение по чл. 414 ГПК, който срок тече от връчване на
заповедта. Заповедите за изпълнение, издадени въз основа на документ подлежат
на незабавно изпълнение и въз основа на същите се издава изпълнителен лист,
който дава възможност на кредитора да образува изпълнително производство,
затова чл. 418, ал. 5 ГПК предвижда те да се връчват от съдебния изпълнител. В
случая, издадената заповед за изпълнение длъжникът „Р.Л.” ЕООД /н/ твърди да му е връчена на
16.10.2012 г. чрез електронно писмо и независимо от твърденията за нередовност
на връчването, в сключено с кредитора
споразумение на 30.10.2012 г. дружеството признава факта на издаване на
заповедта за изпълнение и сумите, включени в предметния ѝ обхват, поради
което към 30.10.2012 г. заповедта му е била известна и съответно срокът за
депозиране на възражение по чл. 414 ГПК е изтекъл на 13.11.2012 г., включително
„Р.Л.” ЕООД /н/ изрично признава, че такова право не е упражнено от дружеството,
поради което и заповедта за изпълнение е влязла в сила.
Съгласно
разрешенията, дадени с Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на
заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в
съдържанието на заповедта за изпълнение - чл. 412, т. 6 ГПК, въпреки това
издадената заповед за изпълнение представлява изпълнително основание както за
притезанието на заявителя, така и за направените от него в заповедното
производство разноски (чл. 416 и чл. 404, т. 1 ГПК). Придаденото от закона
изпълнително действие на заповедта за изпълнение, обосновава правния интерес на
длъжника да обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските, като в този
случай не е налице възражение по смисъла на чл. 414, ал. 1 ГПК, а частна жалба
по чл. 413, ал. 1 ГПК. Ищецът не твърди,
нито ангажира доказателства да е подал възражения или частни жалби по отношение
на издадената заповед за изпълнение в частта за разноските. При липсата на
депозирано възражение, респ. на частна жалба по отношение на разноските,
заповедта за изпълнение влиза в сила, т.е. при липсата на депозирано пред
заповедния съд възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, същата е
влязли в сила на 14.11.2012 г., включително по отношение на присъдените с нея
разноски.
С
решение № 6/21.01.2016 г. по дело № 1562/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което
следва да бъде възпроизведено в цялост по отношение на дадения отговор на правния
въпрос, по който обжалването е допуснато, е прието, че с иска по реда на чл.
694, ал. 1 ТЗ по отношение на длъжника, синдика и кредиторите се установява,
респ. отрича съществуването на оспорено предявено в производството по
несъстоятелност вземане на кредитор /съответно привилегия или обезпечение на
вземане/. В този процес като предпоставка за допустимостта на установителния
иск подлежи на изследване и въпросът дали възразилият по реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ длъжник разполага с правоизключващи вземането /материалното право/ на
съответния кредитор възражения или възможността за конкретното оспорване е
преклудирана. Ако последната хипотеза е налице, оспорването на вземането на
посоченото основание не би било допустимо, недопустим би бил и установителният
иск, независимо от характера му на специален такъв в производството по
несъстоятелност.
Задължителната
практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът
на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта
за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия
процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, се преклудират. Преклудират се и възраженията срещу основателността
на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното
производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е
недопустим. С изтичането на срока по чл.
414 ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 ГПК на заповедта за изпълнение
всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не
може да бъде заявено с нов иск (решение № 207 по гр. д. № 7030/2014 г. ІV г.о.)
извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални
способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение
/исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити
писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили
след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, включително за разноските, то не може да се
оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е
следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на
заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват
посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес,
основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е
установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото
действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е
разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е
упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото
действие на заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на
изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Преклузията е важима и за
възраженията на длъжника в процеса по реда на чл. 422 ГПК. Ако пропусне
възраженията си, правото да ги въведе в нов процес е изчерпано (т. 17 на ТР
№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 129 от 09.01.2015 г. по т. д.№
469/2012г. на І т.о.). Когато предмет на установяване е едно и също вземане,
искът по чл. 422 ГПК, предявен преди откриване на производството по
несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ и като
предявен по-късно, последния би бил недопустим – определение № 483 по ч. т. д.
№ 1827/2014 г. на ІІ т.о.
По
отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение,
длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства,
които са могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона
срокове и способи на защита (чл. 414 и чл. 422 ГПК). Именно защото законът е
предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното
производство, общият ред (чрез установителен иск за недължимост или осъдителен
иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение) за
оспорване на вземането, е недопустим.
Откриването
на производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия, нова
процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност, срещу който е
издадена влязла в сила, с формирано изпълнително действие, заповед за
изпълнение, да оспорва вземането по нея на основание на факти, съществували към
момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този
съдебен акт. Така, както при липса на производство по чл. 625 сл. ТЗ, страната
не би могла чрез установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК да се брани
срещу влязлата в сила заповед, и производството по такъв иск би било
недопустимо, на същото основание и длъжникът в несъстоятелност не би могъл да
оспорва вземане, установено със влязлата в сила по реда на чл. 416 ГПК заповед,
въз основа на преклудираните с изтичането на срока по чл. 414 ГПК твърдения и
производството по специалния установителен иск по чл. 694 ТЗ в производството
по несъстоятелност, е недопустимо.
В
случая, ищецът твърди да са несъществуващи вземания на кредитора „О.Б.Б.“ АД в размер на общо 237784,47 лева,
дължими по договор за кредит „Малки и средни предприятия“ от 03.10.2008 г., като
недължимостта им е основана на извършени плащания, но в уточнителните молби са
посочени такива плащания все датирани преди 13.11.2012 г.. Недължимост
произтичала и от липсата на настъпила предсрочна изискуемост, с оглед невръчено
уведомление от страна на кредитната институция за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
Твърдението,
че едва с издаването на подробна справка от страната на банката на 23.02.2015
г. на длъжника станал известен факта за неправилно осчетоводяване на
погасителните му плащания, не представлява непреклудиран факт. „Р.Л.” ЕООД
/н/ е страна по договора, известен му е погасителния план и
съответно при узнаване заповедта за изпълнение е имал възможност да възрази
срещу размера на дълга след като твърди този дълг да е намален най-малкото с
извършеното на 23.03.2010 г. (две години по-рано) плащане на сумата 80000 евро.
Ненастъпилата
изискуемост на задълженията също е факт, който е следвало да бъде релевиран в
срока за възражение, тъй като още към издаването на заповедта за длъжника е
било ясно дали вземанията са изискуеми или не, като постановеното по-късно
Тълкувателно решение не е нормативен акт, който да установява права и
задължения, а само разяснява приложението на вече приетите правни норми.
След
като отричането на приетите вземания на кредитора „О.Б.Б.“ АД в размер на общо
237784,47 лева, дължими по договор за кредит „Малки и средни предприятия“ от
03.10.2008 г. не се основана на непреклудирани факти, то предявените искове са
процесуално недопустими и това налага връщането на исковата молба.
При
това положение следва в тежест на масата на несъстоятелността да се възложи несъбраната при предявяването на
исковете държавна такса, съгласно чл. 694, ал. 7 ТЗ, която възлиза на сума в
размер на 2377,84 лева.
По изложените
съображения, Софийският градски съд, VІ-16 състав,
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА, на основание чл. 130 ГПК, искова молба, вх. № 86743/25.08.2020 г. на длъжника „Р.Л.” ЕООД /н/, ЕИК ********,
за установяване несъществуването на приети за удовлетворяване в производството
по несъстоятелност вземания на „О.Б.Б.“ АД в размер на общо 237784,47 лева,
дължими по договор за кредит „Малки и средни предприятия“ от 03.10.2008 г., установени с влязла в сила заповед за изпълнение и прекратява
производството по търг. дело № 1622/2020 год. по описа на
СГС, ТО, VІ-16 състав.
ОСЪЖДА „Р.Л.”
ЕООД /н/, ЕИК ********, да
заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд, на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ, сумата 2377,84 лева (две хиляди триста седемдесет и седем лева и осемдесет
и четири стотинки) – държавна такса за производството, която да се събере от
масата на несъстоятелността.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в едноседмичен срок от връчването
му на „Р.Л.” ЕООД /н/, ЕИК ********.
СЪДИЯ: