№ 21623
гр. София, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20221110124635 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на ** срещу Е. З. Ц., с която
са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 6 ЗПФУР,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 1 293 лева, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 92472/18.10.2019 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.05.2021 г., до окончателното
плащане, сумата в размер на 168 лева, представляваща договорна лихва за периода от
18.05.2020 г. до 18.05.2020 г., сумата в размер на 143,72 лева, представляваща обезщетение
за забава за периода от 19.05.2020 г. до 26.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30456/2021 г., по описа на СРС, 74 състав.
Ищецът твърди, че между него и ответника бил сключен във формата на електронен
документ Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 92472/18.10.2019 г., посредством
онлайн заявка за отпускане на кредит, по силата на който ищецът бил предоставил на
ответника сумата в размер на 2000 лева, като същата сума била предадена на ответника на
каса на офис на „Изипей“ АД. Поддържа, че изпълнението на задължението на
кредитополучателя по договора било обезпечено с договор за предоставяне на гаранция от
25.10.2014 г., сключен между ищеца и **, по силата на който последното дружество, в
качеството си на поръчител се е задължило да отговаря солидарно с кредитополучателя за
всички негови задължения, както и за всички последици от неизпълнението им, възникнали
от договори за потребителски кредит, включително процесния, за което между страните по
делото било уговорено възнаграждение. Наред с това ответникът се задължил да заплати и
договорна лихва. Сочи, че общият размер на плащанията по кредита ведно с договорната
лихва и такса „Гарант“ възлизал на сумата в размер на 3728 лева, която сума е следвало да
бъде върната чрез 12 месечни вноски, с падеж на първата погасителна вноска – 18.11.2019 г.
и падеж на последната погасителна вноска – 18.11.2020 г. Сочи, че от страна на ответника
били извършени частични плащания по кредита, но претендираните суми останали
незаплатени. По така изложените доводи предявява разглежданите искове и моли да бъдат
уважени.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва исковете. Оспорва между страните да е бил сключен процесният договор за кредит
от разстояние, както и ответникът Е. Ц. да е получила сумата от 2000 лева. Навежда
възражение за недействителност на договора за кредит, тъй като не били спазени
изискванията за форма и шрифт, за наличие на погасителен план съгласно изискванията на
ЗПК, както и за неизпълнение на изискванията на чл. 11, т. 12 ЗПК. Оспорва
действителността на разпоредбите на договора за кредит, уговарящи между страните ГПР,
който бил около 100%, а не 49,40%, независимо от това как ищецът е наименувал отделните
параметри в процесния договор. Счита, че процесният договор е недействителен и
доколкото не става ясно как кредиторът е изчислил ГПР по договора. Посочва и че част от
клаузите на договора са нищожни, а именно тези, които касаят размера на възнаградителната
лихва и таксата „гарант“. Поддържа, че последните противоречат на добрите нрави.
Посочва, че клаузата с която е договорена и таксата „гарант“ е нищожна и поради
противоречие със ЗПК. Оспорва да й е била предоставяна гаранция за обезпечение на
процесния кредит. Посочва, че дори да се приеме, че договорът е недействителен, доколкото
искът не е с предмет неоснователно обогатяване, то исковете са неоснователни. По така
изложените доводи моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието
на валиден договор за потребителски кредит, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР (предоставил е информация на
потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора); предаването на сумата на ответната страна (т.е. усвояването на
заема от ответника в претендирания от ищеца размер) и изискуемостта на претендираните
вземания и техния размер; изпадането на длъжника в забава и размера на претендираната
мораторна лихва. При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е да
установи погасяване на паричното си задължение.
В разглеждания от неоспорените и приети писмени доказателства – заявка № 92472 от
18.10.2019 г., разписка за извършено плащане от 18.12.2019 г., включително представената в
оригинал такава, договор за потребителски кредит „Екстра“ № 92472 от 18.10.2019 г. и
приложимите към него общи условия, се установява, че между страните е бил сключен
посоченият договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е отпуснал в полза
на ответника кредит в размер на 2000 лева, заедно с уговорена договорна лихва в общ
размер на 288 лева, при уговорен между страните годишен лихвен процент от 36% и
годишен процент на разходите (ГПР) от 49,7%, както и такса „Гарант“ в общ размер на 1440
лева, при което общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 3728 лева.
Съгласно уговореното между страните кредитът подлежи на връщане за период от 12 месеца
с размер на месечната вноска от 310,67 лева, платима на 18-то число от месеца.
В чл. 4, вр. чл. 4.1 от договора е предвидено, че кредитодателят поема задължение да
ангажира дружество-гарант за гарантиране връщане на вноските по кредита срещу
заплащането от страна на кредитополучателя на такса „Гарант“ в общ размер на 1440 лева,
разсрочена на 12 вноски от по 120 лева всяка, представляващи част от общата месечна
вноска по договора за кредит. В чл. 8.1 от представените Общи условия, приложими към
договора, е посочено, че с цел гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими
и изискуеми вземания на кредитодателя към кредитополучателя последният следва да
представи лично или по пощата с препоръчано писмо оригинал на банковата гаранция
покриваща пълния размер на дължимата по кредита сума. Гаранцията следва да бъде
предоставена до 3 дни след одобрение на кредита, като в случай, че същата отговаря на
всички законови изисквания кредитодателят ще предостави в полза на кредитополучателя
одобрената сума. В чл. 8.2 е посочено, че предоставянето на гаранция е задължително
2
условие за отпускане на кредита. В чл. 8.4 от ОУ е уговорено, че в случай, че
кредитополучателят не успее и не желае да предостави посочено обезпечение
кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено
от страните дружество гарант, в който случай кредитодателят се задължава да събира
дължимите гаранционни такси от името на избраното от кредитополучателя дружество
гарант.
От неоспорените от страните и приети разписки се установява, че по процесния
договор ответникът е заплатил сумата в общ размер на 1605,31 лева.
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9,
ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП.
В разглеждания спор в договора са посочени фиксираният годишен лихвен процент по
заема – 36 % и годишният процент на разходите на заема – 49,7 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Поради това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в неравноправно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Следователно, за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР.
В разглеждания случай в договора е посочено, че ГПР е 49,7 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Не са посочени основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване, каквото е изискването на закона. Не става ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и на възнаградителната лихва, която е част от него, съответно дали в
същия е включен размерът на такса „Гарант“ и/или на други разходи, което поставя
потребителя в невъзможност към момента на сключване на договора да прецени какъв е
видът и размерът на всички разходи, които следва да направи във връзка с кредита. Нещо
повече, безспорно по естеството си такса „Гарант“ представлява разход, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за
общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод се налага от
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно която „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая този вид такса е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит,
3
като тя се дължи ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски без
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредиополучателя. Ето защо същата би следвало да се приеме за част от ГПР по договора, с
което ще се стигне до нарушаване на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това от своя страна е
самостоятелно основание за допускане на отклонение от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това е така,
тъй като сумата от 1440 лева, която е начислена за 365 дни, колкото е срокът на договора за
кредит, съпоставена с отпуснатата главница от 2000 лева, показва, че само тази такса
надхвърля общия размер на всички разходи по него, който съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е
ограничен до 50 % и нормативно определения размер на законната лихва по просрочени
задължения.
В обратната хипотеза в случай, че посочената такса не бъде включена в ГПР, макар
изрично да е предвидено, че тя ще се плаща разсрочено, заедно с всяка месечна вноска по
договора, то на практика тя би представлявала добавък към възнаградителната лихва и
сигурна печалба за кредитодателя, поради което включването й в договора би довело до
заобикаляне на изискванията на закона, респ. до нейната нищожност, на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че липсата на част от задължителните реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК – в случая по т. 10 – ясно определен ГПР в процесния договор за
потребителски кредит, води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
ЗПК. Както се изясни по-горе, в този случай и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи (в този
смисъл е Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV ГО). Това
е така, дори и когато недействителността се установи в производство по предявен иск по чл.
79 ЗЗД (включително и в хипотезата на чл. 422, ал. 1 ГПК), какъвто е настоящият случай,
тъй като съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК се явява специален по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита
При това положение се налага извод, че ответникът дължи единствено предоставената
му в заем сума в размер на 2000 лева, която обаче следва да се намали с платените от
ответника суми по процесния договор за потребителски кредит в общ размер на 1605,31
лева. Следователно задължението на ответника възлиза на сумата в размер на 394,69 лева.
Именно до този размер предявеният иск за главница се явява основателен и следва да бъде
уважен, като за разликата до пълния предявен размер от 1293 лева искът е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
По изложените съображения останалите предявени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 168 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 18.05.2020 г. до 18.12.2020 г., както и
за сумата в размер на 143,72 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
19.05.2020 г. до 26.05.2021 г., са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има правно на
направените от него разноски съразмерно на уважената част от исковете. Същият
претендира такива в настоящото производство в общ размер на 466,18 лева, от които 46,18
лева за платена държавна такса и 425 лева за платено адвокатско възнаграждение. Същите
съразмерно на уважената част от исковете възлизат на сумата в общ размер на 122,28 лева.
Ищецът има право и на направените от него разноски в заповедното производство.
Същият претендира пълният размер на направените такива в общ размер на 456,70 лева
(56,70 лева за платена държавна такса и 400 лева за платено адвокатско възнаграждение).
Следва да бъде взето предвид обаче, че направените такива за сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, респ. са предмет на разглежданите искове по чл. 422
ГПК, са в общ размер на 242,14 лева, от които 32,09 лева за платена държавна такса и 210,05
лева за платено адвокатско възнаграждение. Това е така, тъй като с влязло в сила
разпореждане от 16.06.2021 г. заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
е било частично отхвърлено, като заповед за изпълнение е издадена в частта за разноските
4
съразмерно на уважената част от заявлението по чл. 410 ГПК. Следователно дължимите в
случая разноски в заповедното производство, определени съразмерно на уважената част от
исковете възлизат на сумата в общ размер на 65,51 лева.
Право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има и ответникът съразмерно на
отхвърлената част от исковете. В случая е претендирано адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника
в настоящото производство. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
на чл. 101, пар. 1 ДФЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съдът следва да
откаже да приложи определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения поради нарушаване на забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. При
това положение за определяне размера на възнаграждението следва да бъде взета предвид
освен цената на иска, но и липсата на фактическа и правна сложност на делото,
обстоятелството, че вземанията произтичат от едно и също правоотношение – от договор за
потребителски кредит, които са характерни за предмета на дейност на ищеца, както и това,
че производството не се отличава с каквато и да било особеност от множеството идентични
производства в СРС, по които ищец е дружество, предоставящо кредити от разстояние. Ето
защо възнаграждението следва да бъде определено на сумата в размер на 450 лева, като
същото съразмерно на отхвърлената част от исковете възлиза на сумата в размер на 331,96
лева. Именно в този размер следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния представител на ответника – адв. К. Б..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е. З. Ц., ЕГН ********** и адрес **, дължи на
**, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: **, ет. *, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД сумата в размер на
394,69 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
92472/18.10.2019 г., ведно със законната лихва от 28.05.2021 г. до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30456/2021 г., по
описа на СРС, 74 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважения
размер от 394,69 лева до пълния предявен размер от 1293 лева, иска за сумата в размер на
168 лева, представляваща договорна лихва за периода от 18.05.2020 г. до 18.05.2020 г., както
и иска сумата в размер на 143,72 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
19.05.2020 г. до 26.05.2021 г.
ОСЪЖДА Е. З. Ц., ЕГН ********** и адрес **, да заплати на **, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: **, ет. *, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на
122,28 лева – разноски в исковото производство и сумата в размер на 65,51 лева – разноски
в заповедното производство.
ОСЪЖДА **, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: **, ет. *, да заплати на
адв. К. И. Б., ЕГН **********, с адрес на кантората **, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА,
сумата в размер на 331,96 лева – адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5