Р Е
Ш Е Н
И Е №……
Гр. София, 12.10.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и четвърти септември през две хиляди и двадесета година в следния състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Мария Малоселска
при
секретаря, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 7436 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.01.2019 г. на Софийския районен съд, 35 с
- в по гр. д. № 16906/2018 г., е признато за установено, че Софийски университет „*****“, БУЛСТАТ *****дължи на „Р.“ ООД, ЕИК *****,
сумата от 432. 90 лв., представляваща неплатена главница по фактура №
209998/24.07.2017 г., ведно със законната лихва от 29.12.2017 г. (подаване на
заявлението) до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 90285/2017г.
на СРС, 35 с - в, както и сумата от 975. 39 лв., представляваща неплатена
главница по фактура № 214081/26.09.2017 г., ведно със законната лихва от
29.12.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане на сумата,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 90427/2017 г. на СРС, 35 с-в. Ответникът е осъден
за разноските в исковото и заповедното производства.
Решението се обжалва от ответника Софийски университет „*****“, чрез
представителя му с доводи за допуснати нарушения материалния закон, неправилност, необоснованост. Според
него неоснователно съдът е приел, че издаването на фактурите, включването им в
дневниците за продажби по ДДС в счетоводството на получателя и ползването на
данъчен кредит по тях, следва да се тълкува като признание от получателя за
реална доставка на стоките по фактурите, без да изложи съображения за
обвързаността на момента на издаване на фактурите с момента на фактическото
доставяне на стоката. Поддържа се още, че ответникът е признал с осчетоводяването
на фактурите, сключването на договор за продажба, с параметрите по фактурите,
но е оспорил реалното извършване на доставката с твърденията, че фактурата е
издадена предварително с уговорка, че стоката ще бъде доставена и платена след
доставката. Неоснователно СРС е приел, че представените доказателства са
достатъчни да обосноват извод, че продавача е доставил стока на купувача в
уговорения вид и качество. Твърди, се че фактурите и приемо-предавателните
протоколи са оспорени от ответника и не следва да се кредитират като
доказателства, доколкото са подписани от лице без представителна власт по отношение
на ответника. СРС е следвало да изследва действителната воля на страните, по
смисъла на чл. 20 ЗЗД. Излагат се доводи, че доколкото приемо - предавателните
протоколи са получени от ответника едва на 22.10.2018 г., към момента на
приключване на устните състезания пред СРС не е изтекъл 60 дневния срок за
плащане на задълженията и плащането не е станало изискуемо. Неправилно, според
ответника, СРС е приел, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора и за
него е възникнало право да иска престиране на цената, което е довело до
постановяване на незаконосъобразен акт. Моли да се отмени решението и да се
отхвърлят исковете. Претендира разноски. Прави възражение по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК по претендираните от ищеца разноски.
Въззиваемата страна - ищецът „Р.“ ООД не е подал отговор на жалбата по реда на
чл. 263 ГПК. В писмена молба от 21.09.2020 г., преди съдебно заседание,
ищецът оспорва жалбата като неоснователна, като поддържа, че решението на СРС е
правилно и законосъобразно постановено. При постановяването му не са допуснати
нарушения на материалния закон или на съдопроизводствените правила. Моли
решението да се потвърди. Претендира разноски.
Ищецът - въззиваемата страна „Р.“ ООД е подал частна жалба срещу
определение от 08.04.2019 г. по същото дело, с което СРС е отхвърлил молбата му
по чл. 248 ГПК - за изменение на решението в частта по разноските. Поддържа се,
че независимо от направеното от ответника възражение за прекомерност на
разноските по чл. 78, ал. 5 ГПК, претендирания адвокатски хонорар е в рамките
на минималните размери по НМРАВ. Според ищеца става въпрос за искове по две
заповедни дела, които са предявени в общо исково дело за процесуална икономия, а
ответникът е направил в производството всички оспорвания на вземанията. По този
начин са спестени разноски по водене на
повече дела. Съдът няма правомощие да слиза под минималния размер на
адвокатския хонорар по Наредбата, които е 360 лв. с ДДС за всеки от исковете
или общо 720 лв. Моли да се отмени
определението и да се присъдят разноските за СРС в пълен размер.
Ответникът - Софийски университет „*****“, чрез представителя си, е подал отговор на частната
жалба, в който я оспорва като неоснователна. Поддържа, че правилно СРС е
съобразил направеното от него възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Според ответника
следва да се вземат предвид естеството на делото и извършените от адвоката
действия по него, като се има предвид, че „Р.“ ООД е предявило стотици искове
срещу СУ развиващи се в отделни производства, с което се нарушават правата на
ответника. Тези производства нямат фактическа и правна сложност и по тях се
цели заплащане на отделни разноски на ищеца за адвокатски възнаграждения. Моли
да се остави жалбата без уважение. Претендира разноски.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема следното:
Районният съд се е произнесъл по иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
327 ТЗ - за установяване дължимост на неизплатени от ответника суми по договори
за продажба, обективиран във фактури : № 214081/26.09.2017 г. и №
209998/24.07.2017 г., за които са издадени две заповеди за изпълнение по
чл. 410 ГПК - по ч. гр. д. № 90427/2017 г. на СРС, 35 с - в и по ч. гр. д. № 90285/2017 г. на СРС, 35 с - в, за сумите по
които съдът се е произнесъл в общо производство, с оспореното решение.
По реда на проверката, уредена в чл.
269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението и за
валидността му - в оспорената част, а по отношение на неговата
законосъобразност е ограничен от доводите на страните. Съдът
намира, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
По съществото на спора, във връзка с
доводите на страните, поддържани във въззивното производство и в допълнение към
изложеното от СРС, настоящият състав намира следното :
Основателно СРС е приел, че ищецът следва да докаже в
процеса възникване на договорните отношения с ответника - постигане на съгласие
между страните относно елементите на договора за продажба – стока и цена, по който е доставил заявените от ответника
стоки, предмет на договорите за продажба, съответно - да докаже получаване на
стоките от ответника. Ответникът дължи доказване на правоизключващите и
правопогасяващите си възражения по иска.
По делото не е спорно, че въз основа
на процедура по възлагане на обществена поръчка по ЗОП, проведена през 2014 г.,
с предмет периодична доставка на хартия, канцеларски материали и офис
консумативи, между страните са сключени три договора за възлагане на обществена
поръчка, съответно № 80.09 - 268, 80.09 – 279 и 80.09 – 270 от 30.09.2014 г., с
които ищецът се е задължил да извърши доставката на стоките, предмет на
договорите. За извършените продажби в изпълнение на договорите, ищецът е издал
на ответника и процесните две фактури.
Тъй като страните по сделката са
търговци, по отношение на тях намират приложение правилата на ТЗ, съгласно
които продажбата е неформален, възмезден и двустранен договор. За да се приеме,
че е сключен е необходимо да се установи постигнато съгласие между продавач и
купувач. Предаването на веща и плащането на цената са действия в изпълнение на
вече сключения договор, а не са елементи от състава по сключването му. При
търговската продажба е възможно страните да не са уговорили цена към момента на
сключване на сделката (чл. 326, ал. 2 ТЗ). Следователно, страните се смятат
обвързани от момента на постигането на съгласието и всяка от тях дължи
определената престация. При търговската продажба на продавача е възложено
задължението да издаде фактура за продадената стока винаги, когато купувачът
поиска това - чл. 321 ТЗ. Фактурата в търговския оборот има основно
доказателствено значение за наличието на постигнатото между страните съгласие
по сделката.
В отговор на възраженията на
ответника в жалбата - за недоказано извършване на доставка на стоките, за които
са издадени процесните две фактури, следва да се посочи, че като частен свидетелстващ документ, фактурата има формална
доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство
и като свидетелстващ документ материализира удостоверителното изявление на
издателя относно определени факти - в случая за доставянето и
получаването на стоките.
Относно получаването на стоките, пред СРС са приети 5
броя приемателни протоколи един от 24.09.2017 г. и 4 броя от 26.09.2017 г.,
които са подписани за ответника от лицето С.С.и по оригиналите на които съдът е
направил констатация в съдебно заседание на 22.10.2019 г.
Съдът намира, че получаването на стоките от ответника
по процесните фактури се установява и от показанията на разпитаната
пред СРС свидетелка С.А.С., които са непротиворечиви и съответстват на
останалите писмени доказателства по спора. Тази свидетелка е заявила, че работи
при ответника като специалист в отдел „Ремонти и снабдяване“, сектор
„Снабдяване“ и в задълженията й влиза поръчването и приемането на материали и
консумативи. Тя е била категорична, че подписът на двете процесни фактури,
както и на четирите приемо - предавателни протоколи - от л. 53 до л. 56 по
делото на СРС, е неин. Свидетелката дава показания, че винаги проверява на
място при доставката дали стоките, които получава съответстват на фактурата.
Втората
свидетелка - Д.М.Н., професор в Биологическия факултет в СУ, е поддържала, че
подписът на приемо - предавателния протокол на л. 57 от делото на СРС е неин. Тя
дава показания, че като ръководител на магистърската програма трябва да
съблюдава нуждите от материали и е получила стоката по приемо - предавателния
протокол, за което е имала разрешение от ректора.
Във връзка с възраженията на
ответника в производството и пред въззивния съд касаещи подписването на
фактурите от лице без представителна власт, следва да се посочи, че доколкото
сделките са търговски, съгласно нормата на чл. 301 ТЗ е въведена законова презумпция, че ненадлежно
представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако
веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им.
Независимо дали липсата на представителна власт засяга сключването на сделка от
името на търговец или изпълнението на сключена от търговеца сделка, и в двете
хипотези извършените без представителна власт действия пораждат правни
последици за търговеца, ако той не извести своевременно насрещната страна, че
те не го обвързват. Приложението на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага
изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът
е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените от негово име без
представителна власт действия. За да се приложи чл. 301 ТЗ, е достатъчно да се
докаже, че търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без
представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях
правен резултат. В този смисъл Решение № 89 от 12.06.2013 г. на ВКС по
т. д. № 431/2012 г., II т. о., ТК и др.
В случая от приетото и неоспорено от страните
заключение на ССчЕ се установява, че двете процесни фактури са били надлежно осчетоводени при ответника за
съответните периоди, включени са в дневниците за покупки в месеците на тяхното
издаване и в Справките декларации за периодите, ползван е данъчен кредит и се водят като неизплатени задължения към ищеца. В счетоводството на ответника не
е отразено заплащане на сумите по тези фактури.
Като съобрази писмените и гласни доказателства,
включително - заключението на
експертизата, въззивният състав споделя извода, до които достига и СРС, че
фактурите са осчетоводени редовно от ответника, което действие има характер на
извънсъдебно признание на вземанията по тях.
Другият извод, който може да се направи от
осчетоводяването на фактурите е, че ответникът
е узнал за сделките по фактурите, за които твърди, че не са подписани от негов
представител, много преди завеждане на делото и няма данни да се е
противопоставил на доставените от ищеца стоки по тях, каквото е изискването на
чл. 301 ТЗ. Следователно търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на
извършените действия и намерение да се
ползва от целения с тях правен резултат.
Осчетоводяването на фактурите
представлява извънсъдебно признание на ответника на неблагоприятното за него
обстоятелство, че в негова тежест е възникнало задължението за заплащането на
възнаграждението за доставените от ищеца стоки по тези фактури. Възраженията на въззивника -
ответник, че не дължи плащане на цената, понеже не е получил стоката, са изцяло
недоказани и неоснователни.
Изпълнението на задължението на
купувача (въззивника – ответник) да плати цялата цена по договора е изцяло в
негова доказателствена тежест, по общите правила на разпределението на
доказателствената тежест, по чл. 154, ал. 1 ГПК. Ответникът не е ангажирал
доказателства за плащане на установения размер на задълженията по двете
фактури, поради което до този размер
вземанията на ищеца са установени и исковете основателно са били уважени от
СРС, в съответствие със събраните доказателства и материалния закон.
Доколкото изводите на въззивният състав
съвпадат изцяло с тези на СРС, решението следва да се потвърди, както е
постановено.
По частната жалба на ищеца „Р.“ ООД срещу определение от 08.04.2019 г.,
с което СРС е отхвърлил молбата му по чл. 248 ГПК - за изменение на решението в
частта по разноските за адвокат на ищеца, въззивният съд намира следното :
Разпоредбата на
чл. 78 ГПК определя, че при уважаване на иска направените от ищеца разноски за такси, депозити и
възнаграждение за един адвокат, се заплащат съразмерно от ответника и обратно – при отхвърлянето му - платените
от ответника разноски се възлагат на ищеца, ако това е поискано. Страните имат
право само на реално направените разноски, за които са представени доказателства
за извършването им, както и списък, по смисъла на чл. 80 ГПК в случаите, в
които се иска изменение на решението по разноските, по чл. 248 ГПК.
По отношение размера на адвокатското
възнаграждение присъдено в полза на ищеца от СРС, настоящият състав, като
съобрази нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2 НМРАВ, както и
фактическата сложност на спора, проведените две заседания по събиране на
доказателствата пред СРС, намира, че присъденото възнаграждение от 400 лв. за
адвокат на ищеца съответства на интереса по спора. Съдът намира, че въпрос на
добросъвестно упражняване на процесуални права на ищеца е да заяви отделните
фактури по един и същ договор в различни производства. Както е приел и СРС при
заявения по делото материален интерес, съгласно НМРАВ, адвокатското
възнаграждение възлиза на 328. 58 лв. - 394, 30 лв. с ДДС. Поради това възнаграждение
за един адвокат в размер на 400 лв. съответства на фактическата и правна
сложност на спора и извършените от ищеца процесуални действия в двете заседания
пред СРС. Не са налице основания за промяна на изводите на СРС.
Определението от 08.04.2019 г., с което
СРС е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК - за изменение на решението в частта по
разноските за адвокат на ищеца, следва да се потвърди.
По разноските пред СГС : Предвид изхода на спора, право на разноски в тази
инстанция също ищеца, но само за основната въззивна жалба на ответника.
В конкретния случай, настоящият
състав приема, че разноски за адвокат не
следват да се присъждат на ищеца, понеже липсват предприети процесуални
действия от тази страна. Въззиваемият – ищец не е депозирал отговор по
въззивната жалба, по чл. 263 ГПК, а единствено е подал бланкетна молба за
разглеждане на делото в негово отсъствие, в която моли да се потвърди
обжалваното решение. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от НМРАВ, предвижда
възнаграждение в размер на 3/4 от размера на възнаграждението по чл. 7 от
същата в случаите, когато е изготвен само отговор на въззивната жалба, без да
се осъществява процесуално представителство. Молбата на ищеца „Р.“ ООД от 21.09.2020 г. не може се окачестви като отговор по
въззивната жалба, още по – малко като действие на процесуално представителство.
Предвид изложеното и доколкото въззиваемият не е изпратил процесуален
представител в единственото проведено пред настоящата инстанция съдебно
заседание, съдът не присъжда възнаграждение в негова полза.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.01.2019
г. на СРС, 35 с - в по гр. д. № 16906/2018 г., включително в частта по
разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение
от 08.04.2019 г., СРС, 35 с - в
по гр. д. № 16906/2018 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.