№ 5979
гр. София, 22.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Людм. Дранчовска
при участието на секретаря Христина Сп. К.
като разгледа докладваното от Василена Людм. Дранчовска Въззивно
гражданско дело № 20211100506760 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника К. Г. Д. срещу решение № 221046/25.09.2017 г. (в което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка с решение от 23.10.2019 г.), постановено по гр.д.
№ 41360/2016 г. по описа на СРС, 120 състав, с което по предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД е признато
за установено, че К. Г. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 293,89 лв.,
стойност на потребена топлинна енергия за периода м. 03.2013 г. – м. 04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 19.04.2016 г. до окончателното й изплащане, сумата от
39,20 лв., лихва за забава върху главницата за периода 30.04.2013 г. – 05.04.2016 г., сумата от
24,29 лв., главница за разпределение на топлинна енергия за периода м. 03.2013 г. – м.
04.2015 г., както и сумата от 5,01 лв., лихва за забава за периода 30.04.2013 г. – 05.04.2016 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 21371/2016 г. по описа
на СРС, 120 състав.
Въззивникът поддържа, че решението на СРС е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Не било
установено съществуването на договорни отношения между страните, както и реалното
1
потребление на топлинна енергия в имота, като твърди, че отоплителните уреди са били
неизправни и липсват доказателства за реалния им отчет и за въвеждане на абонатната
станция в експлоатация. Представените от ищеца документи не установявали дължимостта
на процесните суми, а в Общите условия имало неравноправни клаузи. Установено било
извършване на прихващане със стари задължения без съгласието на ответника, което било
недопустимо. Ето защо моли решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД не подава отговор на въззивната жалба. С
писмена молба преди открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба и моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Т.“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
Наведените от ответника едва във въззивната жалба правоизключващи факти във връзка с
твърденията за липса на реална доставка на топлинна енергия до процесния имот, за липса
на доказателства за въвеждане на абонатната станция в експлоатация, за неизправност на
топломерите и за реален отчет, за извършено прихващане със стари задължения без
съгласието на ответника, са преклудирани. По силата на изричната разпоредба на чл. 133
във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира
възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и
известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса
страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради
собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство (в този
смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). В настоящия случай въззивникът
твърди, че не е потребявал топлинна енергия през процесния период, че уредите за
измерване на топлинна енергия са били неизправни, че не е извършен реален отчет на
уредите и че ищецът е извършил без негово съгласие прихващане на платени суми със стари
задължения. Тези обстоятелства обаче са били известни на страната още към датата на
изтичане на срока по чл. 131 ГПК, но ответникът не е подал отговор на исковата молба и не
2
е релевирал тези възражения своевременно, поради което във въззивното производство те се
явяват преклудирани и настоящият съдебен състав не следва да ги обсъжда по същество.
В рамките на първоинстанционното производство преди първото открито съдебно заседание
ответникът единствено е оспорил качеството си на потребител на топлинна енергия в имота
(в молба от 19.09.2017 г.), но същото се установява несъмнено от събраните по делото
писмени доказателства – от приложения на л. 23 от делото на СРС нотариален акт е видно,
че през 1997 г. К. Г. Д. е купил топлоснабдения имот, представляващ ап. 58, находящ се в гр.
София, ж.к. „******* Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребители, респ. битови клиенти на топлинна
енергия през процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот,
които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Следователно, ответникът се явява потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови
нужди в имота през процесния период като негов собственик (при липсата на данни за
учредено вещно право на ползване върху имота в полза на трето лице).
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия – съобразно разпоредбата на чл. 153
ЗЕ, от момента, в който ответникът е придобил собствеността върху процесния имот, между
страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в
качеството на собственик на имота в топлоснабдената сграда (респ. на клиент на топлинна
енергия), има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия.
Предвид възраженията на въззивника, основани на разпоредби на ЗЗП (за чието нарушение
съдът следи служебно), следва да се отбележи, че в случая не е налице принудителна
продажба по смисъла на чл. 62 ЗЗП, тъй като видно от представения протокол от общо
събрание на етажната собственост (подписан и от ответната страна), етажната собственост е
поискала извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, т.е. не може
3
да се говори за принудителното доставяне на такава в сградата от страна на ищцовото
дружество; респ. в имота на ответника е доставяна и измервана топлинна енергия, видно от
двустранно подписаните документи за отчет, поради което и по отношение на него лично не
е налице принудителна продажба на топлинна енергия.
С оглед на изложеното, при установеното облигационно правоотношение между страните и
доколкото останалите възражения на въззивника се явяват преклудирани и не следва да се
обсъждат по същество от въззивната инстанция, настоящият съдебен състав достига до
идентични правни изводи, поради което първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 221046/25.09.2017 г. (в което е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка с решение от 23.10.2019 г.), постановено по гр.д. № 41360/2016
г. по описа на СРС, 120 състав.
ОСЪЖДА К. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* ап. 58, да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., разноски пред
въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София” ЕАД – „Т.” ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4