№ 15621
гр. София, 17.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:****
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от **** Гражданско дело № 20221110161782 по
описа за 2022 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР за
признаване за установено, че Т. О. Б. дължи на „***“ ЕООД сумата от 1245.83 лева,
представляваща непогасена част от задължение за връщане на предоставена в заем от ищеца
в полза на ответника сума по силата на сключен помежду им договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 276204/09.12.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 30.11.2020г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от
330.67 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 09.12.2019г. до
03.11.2020г., за които парични притезания по ч. гр. дело № 59819/2020г. по описа на СРС, 54
състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 276204/09.12.2019г., като изяснява, че на уеб адрес minizaem.bg били
публикувани общите условия за предоставяне на кредит от разстояние, съгласно които
сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на
въпросник, както и след маркиране на полето „съгласен съм с общите условия“, с което
същите се считали за приети от кандидата за отпускане на паричен заем. Впоследствие,
последният получавал електронно писмо- и- мейл, съдържащ преддоговорна информация, а
в случай че бъде одобрен- и договор, и общи условия за писмено потвърждаване, което се
извършвало по следния начин: на посочен от клиента телефонен номер той получавал
кратко текстово съобщение с четирицифрен уникален код, който следвало да въведе в
интернет страница, линк за достъп до която получавал на последващо изпратено му
електронно писмо на посочения от самия него и- мейл- адрес. В случая тази процедура била
изпълнена от ответника Т. Б., който при кандидатстване за паричния заем посочил следните
свои телефонен номер и електронен адрес: ****, на който получил активиращ код, както
следва: 1304, респ. *******@***.**. В резултат, на същия бил предоставен паричен заем от
1300.00 лева, която сума му била изплатена на каса на „***“ АД. Съгласно уговорките в
договора заетата сума, както и следващата се за ползването й възнаградителна лихва в
размер на 40.15 % годишно следвало да бъдат изплатени на заемодателя на месечни вноски
1
в периода от 08.01.2020г. до 28.11.2021г. Ответникът извършил частични плащания, след
което преустановил същите, поради което след настъпване на крайния срок за погасяване на
всички задължения по договора, непогасени останали сумите, предмет на разглежданите
претенции. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК от името на ответника, с който предявените срещу него искове се оспорват с довод,
че в случая не се установява надлежно и валидно възникнало договорно правоотношение.
Оспорва се в тази връзка доказаността именно ищецът да оперира и предоставя парични
заеми посредством сочения от него в исковата молба интернет сайт- minizaem.bg, както и
авторството на евентуално електронно изявление за сключване на договора за заем от страна
на потребителя, доколкото не било установено сочените в исковата молба телефонен номер
и електронен адрес да принадлежат на ответника. Поддържа се, че недоказано по надлежния
начин- предвидения в разпоредбите на чл. 18, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР, е изпълнението на
задължението на ищеца като доставчик на финансова услуга от разстояние да предостави
информация на потребителя и да получи съгласието на потребителя за сключване на
договора- чл. 18, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗПФУР, а с това- сключването на договор за кредит от
разстояние при спазване на изискванията на ЗПФУР. Като допълнителен довод за липса на
възникнало между страните заемно правоотношение се сочи, че договорът за заем е реален,
а по делото не били ангажирани доказателства за получаване на заетата сума от ответника.
Поддържа се, че дори и да се приеме, че съгласие за встъпване в правоотношение е
постигнато, съглашението е недействително, тъй като не били спазени изискванията на чл.
11, ал. 2 ЗПК за подписване на приложимите към договора общи условия на всяка страница,
както и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за посочване в договора на условията за прилагане на
годишния лихвен процент, както и за посочване на общия размер на задължението и за
предоставяне на ясна информация за формиране на годишния процент на разходите и
елементите на същия, освен уговорения годишен лихвен процент.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни
актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и от правна страна:
По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване: 1/ възникването между страните по делото на
правоотношение по валиден договор за паричен заем, сключен от разстояние, при спазване
на законоустановената процедура за това; 2/ съдържанието на този договор- насрещни права
и задължения на страните по него, вкл. задължение на ответника да заплаща сочените в
исковата молба суми в посочените в същата срокове; 3/ предаване на заетата сума, предмет
на договора, в полза на потребителя на финансовата услуга; 4/ настъпване на изискуемостта
на паричните задължения на ответника по процесния договор за паричен заем.
Установява се от надлежно приобщената и неоспорена от страните разписка №
0700010084303710/09.12.2019г., че на посочената дата Т. Б. е получил на каса на „***“ АД
сумата от 1300.00 лева, за което саморъчно е изписал имената си в разписката и е подписал
същата, като авторството на документа, вкл. в тази му част, не е оспорено от името на
ответника. Изрично в разписката като основание за заплащане на сумата е посочено:
„Договор за заем номер 276204“, а като наредител- наименованието на ищцовото дружество.
Следователно, подписвайки коментираната разписка с посоченото конкретно съдържание,
ответникът извънсъдебно е признал неизгодни за него в хода на настоящото производство
обстоятелства- че страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение
по договор за паричен заем № 276204, на който именно ищецът се позовава, претендирайки
процесните вземания, както и че последният в качеството си на заемодател е предал сумата,
предмет на договора за заем, на ответника като заемополучател съобразно разпоредбата на
2
чл. 9, ал. 1 ЗПК, приложим в случая при съобразяване на сочената дата на възникване на
правоотношението- 09.12.2019г., както и на качеството на страните по него- физическо
лице- потребител по смисъла на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 3 ЗПК, и кредитор-
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност съобразно определителната разпоредба на чл. 9, ал. 4
ЗПК.
А признанието на неизгодни за страната факти с правно значение представлява едно от
най- надеждните и достоверни доказателствени средства в българския граждански процес,
което, преценено по реда на чл. 175 ГПК- с оглед на всички обстоятелства по делото, намира
опора в останалата доказателствена съвкупност.
Така, съгласно доказателствените (фактическите) изводи в заключението на съдебно-
компютърната експертиза (извършена след проучване и проверка на софтуера на ищеца),
което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно
изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, „***“ ЕООД
използва софтуер, който е вътрешна разработка на дружеството и се намира на хардуер-
сървър, находящ се в офиса му. Експертът е констатирал, че процесът по регистрация за
сключване на договор за кредит е публично достъпен на уеб- адрес: https://www.minizaem.bg,
като доколкото при проверката си е установил, че уеб- адресът и софтуерът не са
променяни, е обобщил, че извършените от него констатации към момента на извършване на
експертизата са относими и към предходни моменти, вкл. към момента, касаещ делото. В
писменото си заключение експертът е възпроизвел екранни снимки от административния
панел на софтуера на ищеца по отношение на ответника, използвайки като критерий за
търсене в системата на дружеството номера на процесния договор за кредит. В резултат се
визуализира екран, съдържащ имената и ЕГН именно на ответника Т. О. Б., както и данни за
процесния кредит- л. 3 от писменото заключение. А в същото меню- в поле „лични данни“,
се установяват и други данни за кредитополучателя, вкл. неговите телефонен номер: ****, и
електронен адрес: *******@***.**. При извършване на проверката в системата на ищеца
вещото лице е констатирало, че на 09.12.2019г., в 13:26 часа до ответника на посочения
електронен адрес е изпратено писмо, съгласно което същият е одобрен за заем от „***“
ЕООД, съдържащ указания и препратка (линк), който, след като бъде активиран, отваря
екран, очакващ въвеждане на четирицифрен код, който следва да е изпратен чрез кратко
текстово съобщение на посочения от потребителя телефонен номер. Наред с това, като
прикачени файлове в посоченото електронно писмо до ответника са били изпратени и
преддоговорна информация, както и приложимите общи условия. Експертът е констатирал,
че едновременно с изпращането на електронното писмо- в 13:26 часа на 09.12.2019г., на
телефонния номер на Т. Б. е изпратено кратко текстово съобщение със съдържание:
„Одобрен сте за кредит. Потвърдете договора с код 1304 в писмото, което сме изпратили на
електронната Ви поща. MiniZaem.bg“, след получаването на който код същият е бил въведен
на страницата, отворена чрез линка, изпратен на ответника по електронната му поща, поради
което системата на заемодателя е маркирала договора като потвърден от страна на заявилия
искането за заем. С оглед извършеното потвърждаване на същия ден- 09.12.2019г., в 13:36
часа на електронната поща на Т. Б. от служебния и- мейл- адрес на ищеца е изпратено
изявление, че в полза на заемополучателя е извършен превод на сума в размер на 1300.00
лева на каса на „***“ АД.
С оглед на така установеното от фактическа страна относно формата, под която се е
осъществила кореспонденцията между страните по повод учредяване помежду им на
процесното заемно правоотношение, следва да се приеме, че в случая се касае за договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на нормата на чл. 6 ЗПФУР,
съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
3
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно разпоредбите на чл. 18, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗПФУР при договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения
договор. А съгласно изричната норма на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР доказването на тези
правнорелевантни обстоятелства се извършва съобразно правилата на чл. 293 ТЗ, а за
електронните изявления, каквито в случая са изявленията на страните по делото съобразно
установения начин на общуване помежду им по повод сключването на договора за паричен
заем, се прилага Закона за електронния документ и електронния подпис, понастоящем Закон
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Така, съгласно дефинитивната разпоредба на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ (в действащата
понастоящем и приложима към сочения от ищеца момент на сключване на договора за
кредит редакция), съдържаща пряко препращане към дефиницията, възприета в Регламент
(ЕС) № 910/2014, електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г.
относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни
трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28
август 2014 г.), а съгласно последната „електронен документ" означава всяко съдържание,
съхранявано в електронна форма, по- специално текстови или звуков, визуален или аудио-
визуален запис. Наред с това, изрично в чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ е предвидено, че писмената
форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление. Същевременно, съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване,
разчитане и представяне на информацията.
А съгласно нормата на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис
по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, съгласно която разпоредба на
Регламента „електронен подпис" означава данни в електронна форма, които се добавят към
други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва. Като такива данни в електронна форма,
добавени към електронното изявление на ответника, в случая следва да се приемат
посочените от Т. Б. при кандидатстването в системата на ищеца ЕГН, адрес по
местоживеене, телефонен номер, електронен адрес, които в достатъчна степен го
индивидуализират, респ. придават на договора, представляващ единство от насрещни
електронни словесни изявления на страните, правната характеристика на документ,
подписан от потребителя с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, респ. на
ползващ се с формална доказателствена сила по смисъла на нормата на чл. 180 ГПК.
С оглед на така изложеното, при съобразяване на обстоятелството, че в случая
изявленията на страните, чието авторство се установява въз основа на заключението на
съдебно- техническата експертиза и при приложение на цитираните норми на ЗЕДЕУУ, вкл.
препращащите към определителните разпоредби на Регламент (ЕС) № 910/2014, са
извършени в електронна форма, т. е. касае се за електронни словесни изявления, които по
своето съдържание са насочени към учредяване на заемно правоотношение, съдът намира за
доказано, че между страните е постигнато съгласие в изискуемата от приложимите в случая
ЗПФУР и ЗПК форма, чието съдържание е обективирано в представения на хартиен носител
за целите на настоящия процес договор за предоставяне на кредит № 276204/09.12.2019г.
В допълнение към горното следва да се изясни, че изрично нормата на чл. 18, ал. 3
ЗПФУР признава доказателствената сила на осъществената между страните електронна
4
кореспонденция, доказателства за която в случая са както представените с исковата молба
разпечатани на хартиен носител електронни писма помежду им, така и доказателствените
изводи в заключението на съдебно- техническата експертиза, приемайки, че
преддоговорната информация, както и изявленията на страните, извършени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях.
От съдържанието на договора за потребителски кредит, сключен между страните на
09.12.2019г., се установява, че същите са постигнали съгласие „***“ ЕООД като заемодател
да предостави на ответника Т. О. Б. като заемополучател сумата от 1300.00 лева, което свое
задължение, както бе изяснено, ищецът е изпълнил съобразно данните в представената от
трето за производството лице- „***“ АД, разписка от 09.12.2019г., а потребителят се е
задължил да върне заетата сума в срок до 28.11.2021г. на равни месечни вноски съобразно
погасителен план, инкорпориран в чл. 4, ал. 3 от съглашението. В чл. 3, ал. 1 от договора е
предвидено, че за обезпечаване на вземанията на кредитора потребителят се задължава в
срок до пет дни, считано от датата на сключването му, да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора; или 2/ две физически лица-
поръчители, които да отговарят на изрично посочени в договора изисквания, а в ал. 2 е
предвидена дължимост на неустойка от заемополучателя в размер на 513.48 лева, в случай
че не изпълни задължението си да предостави едно от посочените обезпечения в полза на
кредитора, като съгласно т. 2 на ал. 2 от договора тази сума се изплаща разсрочено- на
вноски, чиито брой и размери са определени в погасителния план. В случая между страните
не съществува спор, че потребителят не е учредил което и да е от уговорените в чл. 3, ал. 1
обезпечения, както и че ищецът е начислил към дълга му посочената като неустойка сума,
като последното следва и от изричните изявления от името на „***“ ЕООД в тази насока
както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК, така и в исковата молба.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, съдът е
длъжен служебно да установи нищожността на правна сделка и да не зачете правните й
последици в случаите, в които нарушаване на императивна правна норма е установимо при
съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Същевременно, съгласно
изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Настоящият съдебен състав намира, че чрез възпроизведената по- горе клауза за
неустойка се достига до непозволен от закона- императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
резултат, тъй като, наред с уговорения годишен процент на разходите, възлизащ на 48.3 %,
се уговаря „неустойка“, чието плащане е разсрочено и дължимо на падежите на вноските за
главница и възнаградителна лихва, чийто размер е фиксиран без наличие на каквато и да е
яснота относно начина или критериите за определянето му, чрез което на практика се
достига до размер на годишните разходи, надвишаващ допустимия петкратен размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С тази „неустойка“, дължима
за неизпълнение, от което към момента на неизпълнението вреди не са произтекли, като към
този момент не е налице и яснота дали такива ще настъпят за заемодателя, по същество се
достига до необосновано оскъпяване (до начисляване на допълнително възнаграждение за
ползване на паричния ресурс, наред с изрично уговорената като такава възнаградителна
лихва) на предоставения паричен заем, което води и до съществено неравновесие между
интересите на заемодателя и тези на икономически по- слабата страна- потребителя, което е
още едно допълнително основание за нищожност на коментираната клауза- поради нейната
неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
5
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя" означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако
в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
А съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (последният приет в изпълнение на задължението на
Република България да транспонира в националното законодателство разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ,
L 133/66 от 22 май 2008 г.- арг. изричната норма на § 2 ДР на ЗПК), „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В чл. 19, ал. 4 ЗПК (в действащата понастоящем редакция) е предвидено, че годишният
процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
По изложените фактически и правни съображения, касаещи действителната правна
същност и практическа цел на уговорката за неустойка за непредоставено обезпечение,
представляваща допълнителен доход за заемополучателя, вземането за тази неустойка
следва да бъде включено в т. нар. „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, а с това и в посочения в чл. 2, т. 5 от договора ГПР, което в случая не е
сторено. С оглед на това и съобразно задължителните за националните юрисдикции
разяснение в т. 56 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C-714/22, че член 10, параграф
2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница, следва да се приеме, че некоректното посочване на размера на ГПР е равносилно
на непосочването му, а с това, че не е спазено изискването на императивната разпоредба на
6
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В последния смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК
Решение № 50013 от 05.08.2024г. на ВКС по т.д. № 1646/2022г., II т.о. С оглед на това, на
основание нормата на чл. 22 ЗПК и само на коментираното основание- неправилно
посочване на ГПР в договора за потребителси кредит, сключен между страните, последният
се явява недействителен, а това, от своя страна, обосновава задължение за потребителя да
върне единствено т. нар. „чиста стойност на кредита“, т. е. заетата сума, но не и уговорените
лихва и други разходи по кредита- арг. нормата на чл. 23 ЗПК.
По изложените съображения, доколкото ответникът не оспорва начина на формиране и
стойността на сочената като неплатена главница, като не се установява, а не се и твърди
същият като потребител на финансовата услуга да е извършил плащане за погасяване на
претендираната като непогасена част от заетата сума, искът с правно основание чл. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 6 ЗПФУР следва да бъде изцяло уважен, а искът с правно основание
чл. 240, ал. 2 ЗЗД, имащ за предмет възнаградителна лихва, следва да бъде изцяло отхвърлен,
доколкото вземането за тази лихва се основава на съглашение, за което по изложените
мотиви бе прието, че е изцяло недействително.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че правният извод в последния смисъл не
се разколебава от изложеното от името на ищеца в молбата му от 19.12.2024г., че в отговор
на писмо от КЗП бил признал неравноправността на клаузата за неустойка за непредоставено
обезпечение, като се „отказал“ от приложимостта на тези клаузи, вкл. по заварени
правоотношения. Това е така от една страна- доколкото към датата, на която това се е
случило, процесното заемно правоотношение не е било „заварено“, тъй като падежът по
договора за кредит в случая е настъпил на 28.11.2021г., а от друга- доколкото не се
установява, а и не се поддържа между страните по договора за финансова услуга да е
постигнато съгласие в изискуемата от закона форма за изменение на съдържанието му, вкл.
по отношение на коментираната договорна клауза.
В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноските в заповедното и
исковото производство.
При този изход на спора пред настоящата инстанция по правило разноски се следват и
на двете страни.
На основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК при съобразяване на уважената част от
исковете в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 57.86 лева, както и сумата от
860.70 лева, представляващи разноски съответно за заповедното и за исковото производство,
включващи заплатени държавни такси, депозити за възнаграждения на вещото лице и на
особения представител на ответника, както и определените от съда на основание нормите на
чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1, респ. чл. 26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ юрисконсултски възнаграждения в минимален размер с
оглед липсата на фактическа и/или правна сложност на делото.
В случая в полза на ответника разноски не следва да бъдат присъждани, доколкото не е
заявявана претенция такива да са били извършени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР, че Т. О.
7
Б., ЕГН **********, дължи на „***“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 1245.83 лева,
представляваща непогасена част от задължение за връщане на предоставена в заем от ищеца
в полза на ответника сума по силата на сключен помежду им договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 276204/09.12.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 30.11.2020г. до окончателно изплащане на задължението, за което парично
притезание по ч. гр. дело № 59819/2020г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 240,
ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 6, ал. 1 ЗПФУР за признаване за установено,
че Т. О. Б., ЕГН **********, дължи на „***“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 330.67 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 09.12.2019г. до 03.11.2020г., за която
сума по ч. гр. дело № 59819/2020г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т. О. Б., ЕГН **********, да заплати на
„***“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 57.86 лева, представляваща разноски за заповедното
производство, както и сумата от 860.70 лева, представляваща разноски за исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8