№ 3022
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Петър Ив. Минчев
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Гражданско дело №
20231110133607 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „M.P.M.“ АД срещу Ц. С. М., с която са
предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с искане да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 1730,27 лева –
главница, представляваща 8 броя незаплатени вноски главница по Договор за кредит №
М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., ведно със законната
лихва считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 11.01.2023г., до
окончателно изплащане; сумата 4891,31 лева, представляваща 8 броя незаплатени вноски за
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г.; сумата 201,35 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 20.12.2021г. до 04.08.2022г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.01.2023г. по ч.гр.д. № 1670/2023г. по
описа на СРС, 175-ти състав.
Предявени са и осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК за осъждането на ответника да заплати на ищеца следните суми: 2909,95
лева, представляваща 10 броя незаплатени вноски за главница по Договор за кредит №
М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба- 16.06.2023г., до окончателното
изплащане и сумата от 5499,45 лева, представляваща 10 броя незаплатени вноски за
възнаградителна лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г. включително.
Ищецът твърди, че на 16.08.2021г. между страните е сключен Договор за кредит №
М00000***** за сумата от 20 000 лева, като съгласно договореностите между страните,
ищецът превел сумата по кредита в размер на 16 447,36 лева по банкови сметки на трети
лица-кредитори на ответника, а остатъка от 4 177,44 лева превел по банкова сметка на
потребителя. Сочи, че договореният лихвен процент между страните е в размер на 40 %, а
ГПР 48,2748 %, като общата сума, която подлежи на връщане твърди, че е в размер на 40
475,71 лева. Излага, че срокът на погасяване е 48 месеца, а крайният срок сочи, че е до
20.08.2025г. Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си по договора, поради
което претендира падежиралите вноски по договора за главница и възнаградителна лихва за
периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., както и тези падежирали след подаване на
1
заявлението по чл. 410 ГПК, за периода 20.08.2022г. до 20.05.2023г., като за последните
предявява осъдителни искове. Искането към съда е да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез
назначения от съда особен представил- адв. Н.. Ответникът оспорва осъдителните искове
като недопустими. Оспорва клаузата относно възнаградителната лихва като неравноправна и
развива подробни съображения в тази насока. Твърди, че всякакви претенции извън
главницата за просрочени вноски по кредита са неоснователни. Моли съда да отхвърли
предявените искове.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна.
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
Релевираното от особения представител на ответника възражение за недопустимост
на осъдителните искове с оглед специфичния характер на производството по чл. 422, ал. 1
ГПК, целящо установяване на вземанията по заповедта за изпълнение, е неоснователно.
Както е изяснено с т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в
производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, е допустимо да
се приеме за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл.210, ал.1 ГПК ако са налице
условията за приемането му за съвместно разглеждане с иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1
ГПК. Съобразно мотивите на тълкувателното решение, не е допустимо съединяването на
осъдителен иск заедно с установителния, само когато се касае за същото вземане /по размер
и основание/, за което е издадена заповедта за изпълнение. Настоящата хипотеза не е такава,
тъй като предмет на установителните искове са неплатените вноски по главницата и
възнаградителната лихва по процесния кредит за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г.,
докато предмет на осъдителните искове са следващите неплатени погасителни вноски по
главницата и възнаградителната лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., чиито
падежи са настъпили след издаването на заповедта за изпълнение и които не са включени в
нея. При липса на идентичност между предмета на установителните искове и този на
осъдителните такива, липсва процесуална пречка за приемане за съвместно разглеждане на
първоначално съединените от ищеца с исковата молба по реда на чл. 210, ал. 1 ГПК
осъдителни искове.
По исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК
/установителни и осъдителни/, в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: наличието на сключен Договор за кредит № М00000*****/16.08.2021г., по
силата на който да е предоставил кредит в размер на 20 000 лв.; че за ответника е
възникнало задължението да върне кредита; че част от съдържанието на договора е клауза,
предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, размера на същата. В доказателствена
тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже погасяване на дълга.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да
установи съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и
размера на обезщетението за забава. В доказателствена тежест на ответника при
2
установяване на горните факти е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството,
че между страните обстоятелствата, че е бил сключен Договор за кредит №
М00000*****/16.08.2021г. Освен безспорния му характер, това обстоятелство се установява
и от представения договор за кредит ведно с искане за отпускането му и стандартен
европейски формуляр.
От съдържанието на договора за кредит се установява, че на 16.08.2021г. ищецът
„M.P.M.“ ЕАД като кредитор и ответникът Ц. С. М. като потребител са се уговорили
кредиторът да отпусне на потребителя потребителски кредит в размер на 20 000 лева за срок
от 48 месеца, платим на 48 анюитетни месечни погасителни вноски от по 840,94 лева с
падеж 20-то число на всеки месец за периода от 20.09.2021г. до 20.08.2025г. Уговорено е, че
сумата от 16 447,36 лева се отпуска за погасяване на съществуващи задължения на
потребителя към трети лица /описани подробно в договора за кредит/, а остатъкът от 3552,64
лева се отпуска за текущи нужди на потребителя. Съгласно чл. 9 от договора, годишният
лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, е в размер на 40 %. Лихвата се
изчислява ежемесечно на база брой дни за месеца при 360 дни в годината. Договореният
лихвен процент не зависи от друг референтен лихвен процент и/или друг индекс. В чл. 10 от
договора е уговорено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48,27%
като всички изчисления на ГПР по кредита са извършени съгласно законоустановената
формула за пресмятане, по сочена в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При
изчисляване на ГПР са взети предвид следните допускания: 1. Настоящият договор ще
запази обвързващата си сила между страните за целия посочен срок; 2. Всяка от страните ще
изпълнява точно и без забава задълженията си, съответно във връзка с изпълнението по
договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на просрочени задължения, лихви
за забава и неустойки.
От приетото удостоверение, издадено от „P.K. България“ ЕООД се установява, че
ответникът има непогасен кредит подлежащ на рефинансиране в размер на 1372,15 лева,
която сума ищецът е превел на посоченото дружество с платежно нареждане за кредитен
превод от 17.08.2021г. съобразно постигнатата уговорка за рефинансиране на задължението
с процесния кредит.
От приетото удостоверение, издадено от „Т.Б.А. Банк“ ЕАД се установява, че
ответникът има непогасен кредит подлежащ на рефинансиране в размер на 10 496,51 лева,
която сума ищецът е превел на посоченото дружество с платежно нареждане за кредитен
превод от 17.08.2021г. съобразно постигнатата уговорка за рефинансиране на задължението
с процесния кредит.
От приетото удостоверение, издадено от „K“ ЕАД се установява, че ответникът има
непогасен кредит подлежащ на рефинансиране в размер на 4202,42 лева, а задължението
към „Ай Тръст“ ЕООД е в размер на 376,28 лева. С платежно нареждане за кредитен превод
от 17.08.2021г. ищецът е превяел на „K“ ЕАД сумата от общо 4578,70 лева съобразно
3
постигнатата уговорка за рефинансиране на задължението с процесния кредит.
Общият размер на рефинансирането е 16 447,36 лева, както е уговорено в договора за
кредит, а разликата до пълния размер на кредита от 20 000 лева /сумата от 3552,64 лева/ е
преведен по сметката на ответника с платежно нареждане за вътрешнобанков превод от
17.08.2021г.
От приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и в
съответствие с писмените доказателства по делото се установява, че към датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК и към датата на подаване на исковата молба кредитът не е
обслужван редовно, като е извършено погасяване само на три вноски. Вещото лице е
установило, че за периода от 20.09.2021г. до 11.02.2022г. кредитополучателят е заплатил по
кредита сумата от общо 2780 лева. С тях са погасени изцяло вноските по главницата и
лихвата с падежи 20.09.2021г., 20.10.2021г. и 20.11.2021г. Към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК задълженията на ответника кредитополучател са в размер на
1730,27 лева – 8 неплатени вноски по главницата за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г.;
4891,31 лева – 8 неплатени вноски по възнаградителната лихва за перидоа от 20.12.2021г. до
20.07.2022г. и 230,79 лева, представляваща мораторна лихва върху неплатената главница за
периода от 20.12.2021г. до датата на заявлението /11.01.2023г./. Към датата на подаване на
исковата молба /16.06.2023г./ вече са дължими и вноските по главницата и
възнаградителната лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., вследствие на което
общото задължение на ответника за главница е станали 4640,22 лева, а за договорна лихва –
10 390,76 лева.
Относно възражението на особения представител за недължимост на
възнаградителната лихва поради нейната прекомерност, съдът намира следното. Съгласно
чл. 9 от процесния договор за кредит, размерът на лихвата е определен като фиксиран
лихвен процент от 40 % годишно за срока на договора. Предвид така договорения размер
съдът намира, че посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно /в този смисъл Тълкувателно
решение № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС/. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена
престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да
съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т. е. нищожността на клаузата /в
този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т. д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение №
252/21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО/. Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните
задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на
неоправдано имуществено разместване. В трайно установената практика на ВКС
/Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение №
1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от
30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма
4
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва-
при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.
В случая договорът за заем е със срок от 48 месеца /четири години/, с главница от 20
000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 40 %, като дължимата при този лихвен
процент възнаградителна лихва възлиза на 20 475,71 лева, а общата сума по кредита е в
размер на 40 475,71 лева. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Договорената възнаградителна лихва надвишава трикратния
размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/ и за
период от само четири години нейният размер надхвърля този на главницата по
потребителския кредит. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на
кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор
за кредит не е възникнало.
Доводът на ищеца, че след като нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничава размера на
годишния процент на разходите до петкратния размер на законната лихва /в настоящата
хипотеза до 50 %/, то в случаите, в които липсват други разходи по кредита, законът допуска
размерът на възнаградителната лихва да достига до 50 % годишно, е неоснователен.
Нормата ограничава размера на общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар.
1, т. 1 от ДР на ЗПК и не касае пряко размера на договорната лихва. В случаите като
настоящия, в които кредитното правоотношение не предвижда други разходи освен
възнаградителната лихва, установеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК пределен размер на ГПР не
означава, че законът допуска кредиторът да компенсира липсата на други разходи по кредита
като увеличи размера на възнаградителната лихва до 50 % годишно. В такава хипотеза дори
годишният процент на разходите да се явява законосъобразен, това не означава, че размерът
на договорната лихва сам по себе си отговаря на изискването за валидност и не е
свръхпрекомерен. Преценката за съответствие на посочения в договора ГПР със закона не
изключва по какъвто и да било начин преценката за валидност на лихвената клауза с оглед
нейното съответствие с добрите нрави. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 19, ал.
7 ЗПК, която беше отменена считано от датата на нейното влизане в сила именно с оглед
обстоятелството, че пределният размер на ГПР не може да рефлектира върху преценката на
съда за съответствие на лихвата с добрите нрави.
Предвид гореизложеното, предявеният установителен иск за сумата от 4891,31 лева,
представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода от 20.12.2021г. до
20.07.2022г. и предявеният осъдителен иск за сумата от 5499,45 лева, представляваща
неплатена възнаградителна лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., са
5
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
На следващо място от приетото експертно заключение по ССчЕ се установява, че на
30.09.2021г. ответникът е заплатил на ищеца сумата от 965 лева, на 08.11.2021г. е заплатил
сумата от 965 лева и на 11.02.2022г. е заплатил сумата от 850 лева, или общо 2780 лева. Тази
сума е отнесена от ищеца в погашение изцяло на три вноски с падежи на 20.09.2021г.,
20.10.2021г. и 20.11.2021г., състоящи се от главница в общ размер на 539,92 лева,
възнаградителна лихва в размер на 2106,09 лева, ведно с мораторната лихва върху тях в
размер на 12,60 лева. Освен това е погасена част от начислената възнаградителна лихва по
вноската с падеж 20.12.2021г. в размер на 93,34 лева, както и лихвата за просрочие върху
вноските с падежи 20.12.2021г. и 20.01.2022г. в размер на 28,05 лева.
Съгласно гореизложеното, възнаградителната лихва е недължима, поради което
неправилно ищецът е прихванал извършеното от ответника плащане с нейния размер.
Общият размер на платената от ответника възнаградителна лихва съгласно заключението е
2199,43 лева. След отнасяне на тази сума в погашение на главницата, с нея се погасява
изцяло сумата от 1730,27 лева, представляваща главница по вноските с падежи от
20.12.2021г. до 20.07.2022г. /предмет на установителния иск/ и е останала надплатена сума от
469,16 лева. Тъй като плащането е извършено преди падежа на посочените вноски,
недължима е била и платената от ответника мораторна лихва върху вноските с падеж
20.12.2021г. до 20.01.2022г. в размер на 28,05 лева, следователно общият надплатен остатък
е 497,21 лева. С този остатък е погасена изцяло вноската по главницата с падеж 20.08.2022г.
в размер на 249,69 лева и е погасена частично вноската по главницата с падеж 20.09.2022г.
до размера от 247,25 лева. Следователно неплатена е останала сумата от 11,05 лева - част от
вноската по главницата с падеж 20.09.2022г., както и следващите вноски по главницата за
периода от 20.10.2022г. до 20.05.2023г. в размер на 2401,69 лева, или общо 2412,74 лева за
периода от 20.09.2022г. до 20.05.2023г.
Предвид гореизложеното, предявеният установителен иск за сумата от 1730,27 лева –
главница, представляваща 8 броя незаплатени вноски главница по Договор за кредит №
М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., ведно със законната
лихва считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 11.01.2023г., до
окончателно изплащане, следва да бъде отхвърлен изцяло, тъй като сумите се явяват
заплатени след правилно отнасяне на извършеното от ответника плащане.
Предявеният установителен иск за сумата от 4891,31 лева, представляваща 8 броя
незаплатени вноски за възнаградителна лихва за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г.
следва да бъде отхвърлен изцяло поради нищожност на лихвената клауза.
Предявеният установителен иск за сумата от 201,35 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 20.12.2021г. до 04.08.2022г. следва да бъде отхвърлен изцяло поради
недължимост на лихвата, доколкото при правилно отнасяне на плащанията, вземанията за
периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г. се явяват платени преди техните падежи.
Предявеният осъдителен иск за главница следва да бъде уважен до размера от 2412,74
лева за периода от 20.09.2022г. до 20.05.2023г., а за разликата до пълния претендиран размер
от 2909,95 лева и за периода от 20.08.2022г. до 19.09.2022г. искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен с оглед правилното отнасяне на извършеното плащане.
Предявеният осъдителен иск за сумата от 5499,45 лева, представляваща 10 броя
незаплатени вноски за възнаградителна лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г.,
следва да бъде отхвърлен изцяло поради нищожност на лихвената клауза.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. Ответникът не е
сторил разноски, а е бил защитаван от особен представител, поради което разноски не му се
дължат. Ищецът е сторил разноски в заповедното производство в общ размер на 941,84 лева,
6
които следва да останат изцяло за негова сметка, тъй като исковете за установяване на
вземанията по заповедта за изпълнение са изцяло неоснователни. В исковото производство
ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 472,84 лева, за депозит за
възнаграждение на особен представител на ответника в размер на 1200 лева, за депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 350 лева и за адвокатско възнаграждение в размер
на 2125,09 лева, платени изцяло в брой съгласно представения договор за правна защита и
съдействие, или общо 4147,93 лева. С оглед уважената част от исковете следва да му бъдат
присъдени разноски в исковото производство в размер на 657,01 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „M.P.M.“ АД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Р.П.К.“ № 4, ет. 6, срещу Ц. С. М., с ЕГН: **********, с адрес:
гр. София, ул. „И.Й.“ № 5А, ет. 2, ап. 7, установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване за установено, че Ц. С. М. дължи на „M.P.M.“ АД сумата от 1730,27 лева,
представляваща 8 броя незаплатени вноски по главницата по Договор за кредит №
М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., ведно със законната
лихва считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 11.01.2023г., до
окончателно изплащане; сумата 4891,31 лева, представляваща 8 броя незаплатени вноски зо
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г. и сумата 201,35 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 20.12.2021г. до 04.08.2022г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.01.2023г. по ч.гр.д. № 1670/2023г. по
описа на СРС, 175-ти състав.
ОСЪЖДА Ц. С. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „И.Й.“ № 5А, ет. 2, ап.
7, да заплати на „M.P.M.“ АД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Р.П.К.“ № 4, ет. 6, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК сумата от 2412,74
лева, представляваща неплатени вноски по главницата по Договор за кредит №
М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.09.2022г. до 20.05.2023г., ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2023г. до изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за разликата над 2412,74 лева до пълния
претендиран размер от 2909,95 лева и за периода от 20.08.2022г. до 19.09.2022г., както и
предявения осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 5499,45 лева,
представляваща 10 броя незаплатени вноски за възнаградителна лихва за периода от
20.08.2022г. до 20.05.2023г.
ОСЪЖДА Ц. С. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „И.Й.“ № 5А, ет. 2, ап.
7, да заплати на „M.P.M.“ АД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Р.П.К.“ № 4, ет. 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 657,01 лева, представляваща
разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7