Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 352
16.03.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на пети
март две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №254/2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на Л. А. К. ***,
ЕГН **********, чрез пълномощника
й по
делото адв. Н. К., против Решение №4090 от 28.10.2019г., постановено по
гр.д. №9907/2018г. по описа на Районен
съд- Пловдив, ХХІІ гр.с., с което са били
отхвърлени предявените от
нея против ответника
В.М.К., ЕГН **********, с адрес: ***, осъдителни искове за присъждане на
сумата в размер на 790 лева,
представляваща неплатена наемна цена по договор за наем от 05.04.2017 г., от
които за месец ноември 2017 г. - 160 лева, за месец декември 2017 г. – 210
лева, за месец януари 2018 г. – 210 лева и за месец февруари 2018 г. – 210
лева, както и сумата в размер на 483 лева, представляваща обезщетение за
ползване на имота, след изтичане на срока на действие на договора, считано от
05.04.2018 г. до 14.06.2018 г., както и за предаване на владението на имота, предмет на договора
за наем от 05.04.2017 г.- апартамент,
находящ се в гр. Пловдив, *** В жалбата се
излагат доводи за
неправилност на решението,
като се иска отмяната
му и уважаване
на предявените искове.
Ответната страна
по въззивната жалба- В.М.К., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
назначения му особен
представител по делото адв. М. Л.,
оспорва същата и иска оставянето
й без уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба
е подадена в срок, от
страна, която има
право да обжалва
и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран
с искове с
правно основание чл.232, ал.2, чл.236, ал.1 и
чл.233, ал.1 от Закона
за задълженията и
договорите, като ищцата
Л. А. К.
и искала постановяване
на решение, с което
ответникът В. М. К. да бъде осъден да
й заплати сумата от 790
лева, представляваща неплатена наемна цена по договор за наем от 05.04.2017 г.,
от които за месец ноември 2017 г. - 160 лева, за месец декември 2017 г.- 210
лева, за месец януари 2018 г.- 210 лева и за месец февруари 2018 г.- 210 лева,
както и сумата от 483 лева,
представляваща обезщетение за ползване на имота, след изтичане на срока на
действие на договора, считано от 05.04.2018 г. до 14.06.2018 г., както и да й предаде владението на имота, предмет на
договора за наем от 05.04.2017 г.-
апартамент, находящ се в гр. Пловдив, ***С постановеното
по делото решение съдът
е приел от
фактическа страна, че ищцата
не е страна по договора за наем,
на който основава
претенциите си, тъй като
наемодател по същия е
съпругът й П. Й. П..
Предвид горното съдът
е приел, че независимо, че
ищцата е собственик на
имота- предмет на договора за наем,
то от последния за нея не
са възникнали права
и тя не може
да претендира от ответника
заплащане на наемна цена и
обезщетение за ползване на имота след
прекратяване на договора, както
и връщане на имота.
По така изложените
съображения съдът е
отхвърлил исковите претенции.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо и при постановяването му не
е било
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и
съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде проверена правилността
на решението по
изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивната
инстанция се произнесе
правния спор между
страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от
онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна
на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая ищцата
основава исковите си претенции на представения по делото
договор за наем от 05.04.2017г., сключен между
П. Й. П.,
като наемодател, и ответника
В. М. К., като наемател, за срок от 12 месеца. Твърди,
че е собственик
на имота- предмет на
договора, както и
че устно е
упълномощила съпруга си П. Й. П. да
сключи от нейно име договора
за наем, като
в представена по
делото писмена декларация
от 05.06.2018г. е потвърдила
съгласието си. От договора за наем е видно,
че същият е
сключен за наемодател от П. Й. П. в собствено
качество, а не като
пълномощник на ищцата
Л. А. К.,
поради което от
така сключения договор
е възникнало облигационно отношение
между П. Й. П. и наемателя В. М. к..
Съгласно разпоредбата на чл.292, ал.1
от ЗЗД ако довереникът
действа от името на доверителя
като негов пълномощник правата
и задълженията по сделките,
които той сключва с трети лица, възникват направо за
доверителя. Съгласно разпоредбата на чл.292, ал.2
от ЗЗД ако
довереникът действа от свое име, правата и
задълженията по сделки
с трети лица възникват за
него, но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети
недобросъвестни лица се смятат
за права на доверителя.
В случая при сключването на процесния договор за наем
съпругът на ищцата
П. Й. П.
не се е
легитимирал и не
е действал като нейн пълномощник,
поради което не може да намери
приложение разпоредбата на
чл.292, ал.1 от ЗЗД и
права по посочения договор
не са възникнали за
ищцата. Тъй като той е
действал от свое име, то
съгласно чл.292, ал.2, изр.1 от ЗЗД правата
и задълженията по договора за
наем са възникнали за него.
По делото не се
твърди и не се ангажират доказателства от
ищцата ответникът да
е трето недобросъвестно лице
по смисъла на чл.292, ал.2, изр.2 от ЗЗД, т.е. да му е било
известно обстоятелството, че П. Й. П.
действа като пълномощник
на ищцата, за да се
приеме, че по отношение
на него правата по договора могат да се
смятат за права на ищцата.
От изложеното дотук се налага
изводът, че ищцата
не е страна по договора
за наем и за нея
не са възникнали права и
задължения по силата
на същия. Ето защо
и доколкото тя
е предявила в настоящото
производство искови
претенции на договорно основание, основаващи
се именно на договора за
наем, по който не е страна,
то същите са неоснователни
и следва да се отхвърлят. На разположение на действителния титуляр на
правата по договора за наем П. Й. П.в остава
възможността да предяви
от свое име
същите искови претенции.
До същите
фактически и правни
изводи е стигнал
и първоинстанционният съд, поради
което горното обжалваното
решение следва да
се потвърди, като
на основание чл.272 от
ГПК се препрати
и към мотивите
му.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№4090 от 28.10.2019г., постановено по гр.д. №9907/2018г. по описа на Районен съд- Пловдив,
ХХІІ гр.с.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.