№ 2451
гр. София, 23.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100506030 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 5644 от 10.04.2023 г. по гр.д. № 38518/2022 г. Софийски
районен съд, 62 състав осъдил „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, да заплати на „К.“ ООД, ЕИК *******, на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ
вр. чл. 59 ЗЗД сумата от 17 149.22 лв., представляваща обезщетение за
ползване на присъединителен топлопровод и съответна дължина по трасе и
абонатна станция, находящи се в гр. София, ж.к. „Надежда“, ул. „*******
******* за периода 18.07.2017 г. – 14.07.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 18.07.2022 г., до окончателното изплащане на
сумата, като отхвърлил иска за разликата над 17 149.22 лв. до пълния му
предявен размер от 21 647.04 лв. и за периода 14.07.2016 г. – 18.07.2017 г.
като погасен по давност. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден
да заплати на ищеца сумата от 2 864.57 лв. - разноски по делото; На
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника
сумата от 41.56 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, който го обжалва в осъдителната му част
1
с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. От представените доказателства не можело да се направи
извод, че ищецът е собственик на движимата вещ, за която твърдял, че се
ползва неоснователно от ответника. Това не се установявало от представените
разрешение за ползване, договор за присъединяване и справка от аналитична
партида. Липсвали доказателства, че ищецът е изградил абонатната станция и
присъединителния топлопровод. Разрешението за ползване не представлявало
документ за собственост, а в него като възложител на присъединителния
тръбопровод се сочела Столична община – район „Надежда“, а за абонатната
станция – неперсонифициран субект – етажна собственост. С договора за
присъединяване не се установявало право на собственост, а се поемало
задължение от топлопреносното предприятие да присъедини клиента към
топлопреносната мрежа. Не били представени счетоводни документи, от
които да е видно, че абонатната станция е заприходена като материален актив
на ищцовото дружество. В условията на евентуалност поддържа, че не било
налице основание за заплащане на цена за ползване с оглед поведението на
кредитора, който не предоставил всички необходими документи, за да бъде
сключен договор за изкупуване. Отправените от ищеца покани не съдържали
дата, час и място за сключване на договора за изкупуване, а били формални.
Поведението на ищеца симулирало желание за изкупуване на съоръженията,
като подавал формално покани или представял в дружеството непълен
комплект документи, с цел воденето на искови производства за различни
периоди и да се обогатява с дължимата цена за ползване. Въззивникът правел
и възражение по чл. 80 ЗС за придобиване по давност на съоръжението, което
било в негово владение от 2006 г. Поради това твърдението, че съоръжението
се ползва от ответника без основание било несъстоятелно и същият не дължал
цена за ползването. В условията на евентуалност правел и изрично
възражение за погасяване по давност на вземането с приложимата според
въззивника кратка тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД. Поради това моли
съда да отмени решението в обжалваната част, вкл. в частта за разноските и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5
ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
2
Въззиваемата страна „К.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
След допуснато изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК,
първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД за сумата 21 647.04 лв., представляваща
обезщетение за ползване в периода 14.07.2016 г. - 14.07.2021 г. на съоръжения
за присъединяване - присъединителен топлопровод и абонатна станция,
находящи се на адрес гр. София, ж.к. „Надежда“, ул. „******* *******.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявения иск с възражения, поддържани и във
въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.
Настоящият състав намира, че при постановяването му не са нарушени
императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата
решението е правилно в обжалваната част по следните съображения:
Съгласно чл. 137 ЗЕ в относимата му за спора редакция, при
присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди
присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната
3
станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова
собственост (ал. 1), като в случай, че изграждането на съоръженията се
извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие,
последното заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от
клиентите (ал. 2). Разпоредбата санкционира неоснователното разместване на
имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ
обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие
и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов
клиент и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В
тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията (ал. 3 на чл. 137 ЗЕ)
топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за
своя сметка, цена за ползването им. В съдебната практика се приема
еднозначно, че предвиденото в чл. 137, ал. 2 ЗЕ задължение за плащане на
цена за ползването на съоръженията е проявление на принципа за забрана на
неоснователно обогатяване и представлява частна хипотеза на общата по чл.
59 ЗЗД. При липса на договорна обвързаност между страните отношенията
между тях следва да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване,
след като се установи разместване на имуществени блага без основание.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че между страните
е сключен договор от 02.11.2005 г., в изпълнение на който ищцовото
дружество е изградило за собствена сметка присъединителен топлопровод,
съоръженията към него и абонатна станция за сграда - етажна собственост,
находяща се на адрес: гр. София, ж.к. „Надежда“, ул. „******* *******. В чл.
2 е предвидено, че присъединяването на сградата се извършва чрез
изграждане на присъединителен топлопровод, съоръжения към него и
абонатна станция. Посочени са техническите параметри на съоръженията и
срокът за изграждане - 10 дни от датата на влизане на договора в сила.
Съгласно уговореното между страните в чл. 8 и чл. 24 от договора,
съръженията са собственост на ищеца до изкупуването им от ответника.
Не е било спорно и по делото се установява, че съоръженията са
изградени в съответствие с техническите правила и норми и са въведени в
експлоатация, за което е издадено разрешение за ползване № ДК-07-142 от
13.04.2006 г. от Столична РДНСК.
Не е било спорно и че изградените от ищеца съоръжения са предадени
4
на ответното топлопреносно дружество, което ги е ползвало в процесния
период.
От заключението на СТЕ, което не е оспорено от страните, а съдът
кредитира като обективно и компетентно се установява, че процесните
съоръжения са изградени за сметка на ищеца, като са изпълнени всички
технически изисквания при изграждането на обекта. Съоръжението е
присъединено към централната отоплителна система в София през м. 04.2006
г., от когато се ползва от ответника. При съобразяване на Методиката за
определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби
и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и
преноса на ел.енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на
природен газ, одобрена от ДКЕВР с решение по протокол № 27/04.02.2008 г.,
размерът на цената за ползване на съоръжението за периода 14.07.2016 г. –
14.07.2021 г. по определените цени на ДКЕВР възлиза на 21 647.04 лв.
С оглед така установеното, предявеният иск е доказан по основание.
Установи се, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по сключения
между страните договор от 02.11.2005 г., като е изградил съоръженията в
съответствие с уговореното, същите са въведени в експлоатация и се ползват
от ответното дружество от м. 04.2006 г., вкл. в процесния период. След като
ищецът е изпълнил задълженията си по договора, за ответника е възникнало
задължение да придобие правото на собственост върху изградените от ищеца
съоръжения. Съгласно уговореното в чл. 24 от договора, прехвърлянето на
собствеността следва да стане с отделен договор, какъвто не се спори, че не е
сключен. В чл. 8 и чл. 24 страните изрично са уговорили, че до момента на
прехвърляне на собствеността на съоръженията потребителят остава техен
собственик. Поради това въззивният съд намира за неоснователен довода в
жалбата по делото да не било установено ищецът да е собственик на
изградените от него енергийни съоръжения. Възражението на ответника да
бил станал собственик на съоръженията по силата на установената в чл. 80,
ал. 1 ЗС 5-годишна придобивна давност е напълно недоказано и като такова –
неоснователни.
По делото не е било спорно, че и преди 2021 г. ищецът многократно е
канил ответното дружество да сключат договор за изкупуване, доказателство
5
за което са и представените две писма от 26.02.2015 г. и 12.06.2015 г.
Ответникът не е ангажирал доказателства за твърденията си, че
несключването на договор за изкупуване се дължало на виновно поведение на
ищеца - непредставяне на „всички изискуеми документи“, без да се
конкретизира кои точно документи не са били представени. Такъв извод не
следва от представените две писма от 26.02.2015 г. и 12.06.2015 г.
Единственият документ, който към 12.06.2015 г. ответното дружество е
изисквало от ищеца, е протокол от ОС на ЕС или декларации, че етажните
собственици в сградата нямат финансови и собственически претенции върху
обекта. Ответникът обаче не е имал основание да изисква такъв документ,
защото топлопроводните съоръжения, включително абонатната станция
(разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е
изградена), не са обща част на сградата - етажна собственост и не стават
съсобствени между отделните етажни собственици при придобиване на
индивидуални обекти в сградата. Както правилно е приел и районният съд,
след като ищецът е изградил за своя сметка и в съответствие с всички
технически изисквания енергийния обект, който е въведен в експлоатация, и
при изрично уговореното в чл. 8 и чл. 24 от договора, че до прехвърляне на
собствеността на топлопреносното дружество ищецът е собственик на
съоръженията, условията за сключване на договор за изкупуване са били
налице. Поради това не може да се направи и извод за недобросъвестно
поведение на ищцовото дружество или за злоупотреба с права, както се
твърди в жалбата.
При установеното, че ответното дружество ползва съоръженията и
реализира търговска печалба, същото дължи на ищеца цена за ползване на
съоръженията, по същество представляваща обезщетение за ползите, които
ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца - собственик. От
заключението на СТЕ се установи, че за периода 14.07.2016 г. – 14.07.2021 г.
размерът на обезщетението за ползване на съоръженията по определените от
ДКЕВР цени възлиза на 21 647.04 лв., като при съобразяване на своевременно
релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на част от
вземането и на основание чл. 162 ГПК районният съд правилно е приел, че
непогасената част от вземането за периода 18.07.2017 г. – 14.07.2021 г.
възлиза на 17 149.22 лв., до който размер искът е основателен.
Доводът в жалбата в случая да не бил приложим общият петгодишен
6
давностен срок, установен в чл. 110 ЗЗД, а краткият тригодишен срок по чл.
111 ЗЗД е неоснователен. В съдебната практика е безспорно, че вземанията,
основани на института на неоснователното обогатяване, каквото е и
настоящото обезщетение, се погасяват с петгодишната давност по чл. 110
ЗЗД - така и мотивите към т. 7 на ППВС № 1/1979 г. Вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване,
включително по чл. 59 ЗЗД, не покриват дефиницията на „периодичните
плащания“, дадена с Тълкувателното решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело
№ 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, които „се характеризират с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи,
имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви“ (в този смисъл определение № 60587 от
23.07.2021 г. по гр. д. № 3993/2020 г., ІV ГО на ВКС, определение № 326 от
06.06.2022 г. по т. д. № 1858/2021 г., І ТО на ВКС, определение № 704 от
11.04.2023 г. по гр. д. № 4633/2022 г., ІV ГО на ВКС и др.).
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 2 100 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 26.03.2024 г. Възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съгласно
задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС
по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба №
1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й, тъй като същата
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Съобразявайки
обжалваемия интерес, но и липсата на фактическа и/или правна сложност на
делото в настоящата инстанция и извършеното от пълномощник на
въззиваемия, въззивният съд намира за справедливо възнаграждение в размер
на 1 500 лв.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5644 от 10.04.2023 г., постановено по
гр.д. № 38518/2022 г. на Софийски районен съд, 62 състав в обжалваната
част, с която „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, е осъдено да
заплати на „К.“ ООД, ЕИК *******, на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59
ЗЗД сумата от 17 149.22 лв., представляваща обезщетение за ползване на
присъединителен топлопровод и съответна дължина по трасе и абонатна
станция, находящи се в гр. София, ж.к. „Надежда“, ул. „******* ******* за
периода 18.07.2017 г. – 14.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 18.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* да заплати на „К.“
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 38518/2022
г. на Софийски районен съд, 62 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8