Р Е Ш Е Н И Е
№ 260009 07.01.2021 г. гр.Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,
в открито съдебно заседание, проведено на
девети декември две хиляди и двадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС А.
Секретар: Таня Кемерова
като разгледа докладваното от съдия
Атанас А. в.гр.д. № 3345 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на Д.К.Й. ***, действащ
чрез адв.Д.В. *** против решение № 967/07.08.2020 г. по гр.д.№ 3948/2019 г. по
описа на Районен съд – Стара Загора.
Наведени са оплаквания, че обжалваното
решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, а по съществото си е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при
неправилно изследване и тълкуване на доказателствата по делото.
Претендира се обезсилване, респ. отмяна на
първоинстанционното решение и връщането на делото на първоинстанционния съд за
ново разглеждане от друг състав, респ. постановяване на ново решение, с което
съдът да отхвърли предявения срещу Д.К.Й. иск с правно основание чл.422 от ГПК,
вр. с чл.55, ал.1 пр.първо от ЗЗД, както и да обезсили издадената в полза на П.С.С.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
5219/2018 г. по описа на Районен съд Стара Загора.
Претендират се направените по делото
разноски пред двете съдебни инстанции.
С подадения отговор въззиваемата П.С.С. ***,
действаща чрез адв.П.К. *** възразява, че въззивната жалба е недопустима,
поради липса на правен интерес от обжалване.
Посочва, че след постановяване на
първоинстанционното решение са настъпили факти от значение за правилното
решаване на делото пред въззивната инстанция, а именно доброволното плащане на задълженията по делото от Д.К.Й. към П.С.С..
Претендира
потвърждаване на първоинстанционното решение, като валидно, допустимо и
правилно излага съображения за неговата правилност.
Претендира и присъждането на сторените по делото
разноски пред въззивната инстанция.
В откритото съдебно заседание въззивникът не се явява
и не се представлява. Представя писмено становище, с което заявява, че поддържа
жалбата си и не признава съществуването на вземането, а по отношение на
извършеното плащане сочи, че е направено с оглед да не дължи лихви.
Въззиваемата се представлява от пълномощника си-адвокат,
чрез когото оспорва въззивната жалба и пледира за потвърждаване на обжалваното
решение и присъждането на разноските пред въззивната истанция.
След обсъждане твърденията и възраженията на страните,
въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа
страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от П.С.С.
*** срещу Д.К.Й. от ***, с която е предявен иск по чл.415, ал.1 от ГПК за установяване
съществуването на вземането на ищцата за сумата от 1 000,00 лв., за което
е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№ 5219/2018 г. по описа на СтРС.
Ищцата е
изложила твърдения, че на 20.03.2017 г. е внесла по банковата сметка на
ответника исковата сума без основание, а от своя страна последният отказал да я
върне, въпреки че бил канен многократно.
С отговора на исковата молба ответника е оспорил предявения иск като
неоснователен.
Изложил е възражения, че плащането на сумата по банковата му сметка не
било извършено от ищцата без основание, а въз основа на възлагане от страна на
майката на ответника – Д.Д.Й., с която П.С. била в близки приятелски и
колегиални отношения.
Евентуално възразява, че плащането е било извършено от ищцата в изпълнение на
неин нравствен дълг. Оспорва, че е бил канен многократно да върне сумата.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е уважил иска, т.к. е приел, че не е установено
основание за извършеното от ищцата по сметката на ответника плащане.
Въз основа на събраните в първоинстанционното производство
доказателства въззивният съдебен състав намира за установено от фактическа
страна следното:
На 19.10.2018 г. П.С.С. е подала заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Д.К.Й. за сумата от
1 000,00 лв., дадена без основание.
Заповедният съд е уважил заявлението и е издал заповед
№ 3006/23.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 5219/2018 г. на СтРС, с която е разпоредил Д.К.Й.
да заплати на П.С.С. сумата от 1 000,00 лв., ведно със законната лихва от
19.10.2018 г. до изплащането й, както и разноски в заповедното производство в
размер на 325,00 лв.
Заповедта за изпълнение е връчена на Д.К.Й. по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, а в едномесечния срок от уведомяването си П.С.С. е
предявила иск за установяване съществуването на вземането си.
С вносна бележка от 20.03.2017 г. П.С.С. е внесла в
брой по банковата сметка на Д.К.Й. в „С.Е.“ АД - ***сумата от 1 000,00 лв., с
основание „захранване“.
Към 20.03.2017 г. П.С.С. и Д.К.Й. не са се познавали,
като съдът приема това за доказано, т.к. с отговора на исковата си молба Д.Й. е
въвел подобно твърдение, което не е било оспорено от ищцата в откритото съдебно
заседание.
От представените с отговора на исковата
молба писмени доказателства е видно, че към 20.03.2017 г. Д.К.Й. е учил във висше учебно заведение в гр.Бордо,
Франция, а по банковата си сметка в „С.Е.“ АД през месец март 2017 година е
получил вносни плащания съответно от баща си К.Д.Й. на 07.03.2017 г. и от П.С.С.
на 20.03.2017 г.
От 09.11.2015 г. Д.Д.Й. е работила като търговски
консултант по граждански договор с „В.С.К.“ ЕООД – ***, чийто едноличен
собственик на капитала и управител е С.М.С., а до 16.10.2015 г. е била П.С.С..
От показанията на свидетеля А.Д.М.се установява,
че познава майката на Д.Й. –Д., и П.С..
Двете работели заедно – Д. работела във фирмата на П. като консултант по бизнес
дела, а фирмата се казвала „В.“, с офис в „***“ в ***. През 2017 година синът
на Д. –Д., бил студент във Франция, а за издръжката му се грижели баща му и
майка му, които не живеели заедно. През същата година свидетелят ползвал
услугите на Д. във връзка с наемането на
шивашки цех в ***, като по това време Д. и П. работели заедно. През месец март,
около 20-ти- 22-ри, А.М.и Д. Й. имали пътуване до ***, като се наложило да
тръгнат рано сутринта, но преди това минали през офиса на фирмата, където Д.
предала на П. сумата от 1 000,00 лв., която последната трябвало спешно да
преведе по сметката на Д.Й.. Д. Й. преброила сумата от 1 000,00 лв.пред
свидетеля и я предала на П.С., а последната взела парите и обещала да ги
преведе по сметката на Д.. След тази дата П.С. и Д. Й. продължили да работят
заедно, а свидетелят не бил чувал П. да има претенции за връщане на сумата.
Видно от преводно
нареждане от 01.09.2020 г. на „У.Б.“ Д.К.Й. е превел по сметката на П.С.С.
сумата от 1 839,73 лв., с основание „ главница,, лихви и разноски по дело
3948/2018 г. на СтРС.
Въз основа на така установените факти съдът направи
следните правни изводи:
Въззивната жалба е
редовна и е допустима, т.к. е подадена от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в предвидения в закона срок
за обжалване.
Съдът приема, че
жалбата е допустима, въпреки че преди подаването й Д.К.Й. е заплатил на ищцата
сумата от 1 839,73 лв., с основание „ главница, лихви и разноски по дело
3948/2018 г. на СтРС“, т.к. той е направил изрично изявление пред въззивния
съд, че поддържа жалбата си и оспорва съществуването на вземането на П.С.С..
Тъй като с първоинстанционното
решение се признава съществуването на претендираното вземане, и едно от
оплакванията в жалбата е за недопустимост на решението, то за Д.К.Й. е налице правен интерес от въззивно
обжалване.
От своя страна
извършеното плащане съставлява новонастъпил факт от значение за съществуването
на спорното материално право, който съда следва да вземе предвид по реда на
чл.235, ал.3 от ГПК при постановяване на решението си, но не засяга
процесуалното право на страната на въззивно обжалване.
В рамките на
правомощията си въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като не споделя възражението за произнасяне по
непредявен иск.
Първоинстанционният
съд се е произнесъл по предявеният иск, т.к. е обсъдил именно спорното между
страните право, очертано със своите правопораждащи факти, при дадена правилна
правна квалификация на иска.
По същество решението е
неправилно, по следните съображения:
Разпоредбата на чл.55,
ал.1 пр.І-во от ЗЗД повелява, че всеки е длъжен да върне полученото при липса
на правно основание.
Съгласно
задължителните указания по приложението на закона, дадени с ППВС № 1/1979 г., такава
липса на основание е налице в случаите, когато е налице предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице
в имуществото на друго; в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването
на унищожаемостта.
В конкретният случай в
исковата молба се твърди, че превеждането на сумата от 1 000,00 лв. от П.С. на Д.Й.
е станало без наличието на някакво правоотношение.
В този случай в доказателствена
тежест на ответника /сега въззивник/ е да докаже съществуването правно призната
причина за разместването на благата, което дава право на ответника да задържи
полученото.
С отговора си на
исковата молба Д.Й. твърди, че е получил сумата от ищцата, т.к. последната е
изпълнила възложена й от Д. Й. – майка на Д.Й., поръчка /мандат/ за извършване
на фактическите действия по внасяне на паричната сума по банковата му сметка.
Ангажираните от
въззивника доказателства несъмнено установяват, че към 20.03.2017 г. Д. Й. и П.С.
са работели заедно и са били в
приятелски отношения, поради което Д. Й. е предала на П.С. сумата от
1 000,00 лв., с молба да я внесе от нейно име по банковата сметка на сина
й Д.Й..
Ето защо следва да се
приеме, че извършената от П.С. вноска по сметката на Д.Й. на сумата от 1 000,00 лв. е в изпълнение на възлагане от страна на трето
лице – Д. Й., т.е. С. не е превела по сметката на въззивника свои пари, а предоставени й от Д. Й. за изпълнение на
поръчката.
Наличието на
твърдяното от въззивника Й. основание за извършеното от П.С. плащане по
банковата му сметка не е било оспорено от нейна страна, а ангажираните от него
доказателства са достатъчни да го установят.
При това положение не е налице хипотезата
на чл.55, ал.1 т.1 от ЗЗД, обуславяща връщането на сумата от 1 000,00 лв.
от Д.Й. на П.С. като дадена без основание.
Освен това е налице
писмено доказателство, което удостоверява наличието на някакво основание за
извършеното плащане, т.к. в платежния документ самата П.С. е посочила като
основание „захранване“.
Съзнателно извършената
от страна на въззиваемата вноска на паричната сума именно по банковата сметка
на въззивника и посоченото от самата нея в платежния документ основание
изключват хипотезата плащането да е било извършено погрешка и за същото да
липсва основание.
По изложените мотиви Старозагорският окръжен съд
намира, че обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което предявения
установителен иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
Самостоятелно
основание за отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което
се отхвърля установителния иск по чл.415, ал.1 от ГПК представлява и
извършеното в хода на процеса плащане, което следва да има правопогасяващо
действие в случай, че бъде установено съществуването на вземането по оспорената
заповед за изпълнение.
При този изход на
делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на въззивника следва да се присъдят
разноски за двете съдебни инстанции.
С оглед на представените
доказателства за платено адвокатско възнаграждение пред СтРС и държавна такса
по сметка на СтОС, следва да бъдат присъдени разноски в размер на 625,00 лв.
Водим от изложените
мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.ІІ – ро Старозагорски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 967/07.08.2020
г. по гр.д.№ 3948/2019 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от П.С.С.,
ЕГН – **********, с адрес: *** срещу Д.К.Й.,
ЕГН – **********, с адрес: *** иск по чл.415, ал.1 от ГПК, с който се претендира установяване съществуването на оспореното вземане,
за което е била издадена заповед № 3006/23.10.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 5219/2018 г. на СтРС за сумата
от 1 000,00 лв., ведно със законната лихва от 19.10.2018 г. до изплащането
й, както и разноски в заповедното производство в размер на 325,00 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК П.С.С., ЕГН – **********, с адрес: *** да заплати на Д.К.Й., ЕГН – **********,
с адрес: *** сумата от 625,00 лв. / шестстотин двадесет и пет лева/ - съдебно-деловодни
разноски пред двете съдебни инстанции.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.