Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 25.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав в открито съдебно заседание на осемнадесети
януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов
в.гр.д. № 8911/2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 25.04.2019 г. на „И.С.К.“ ООД (предишно наименование „Бързи кредити“
ООД) чрез адв. Б.В.срещу Решение № 73713 от 24.03.2019 г. по гр.д. № 70087/2018
г. на СРС, с което е отхвърлен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 535 вр. чл. 538 ТЗ от
„И.С.К.“ ООД срещу Д.К. за признаване на установено, че ответницата дължи
сумата от 4245,81 евро - главница, представляваща непогасена част от вземане,
произтичащо от запис на заповед от 14.10.2016 г., ведно с обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху търсената главница считано от 16.05.2017 г.
до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.417 ГПК от 31.10.2017 г. по ч.гр.д. № 30632/2017 г. на
СРС.
Твърди, че ответницата общо
оспорила записа на заповед, поради което не е въвела своевременно в процеса
възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на каузално
правоотношение, и съответно ищецът следва да докаже само редовен от външна
страна запис на заповед. Договорът за заем е действителен и в него липсват
неравноправни и неиндивидуално уговорени клаузи. Иска отмяна на обжалвания акт като
неправилен и уважаване на исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от Д.К., в който я оспорва като неоснователна по изложени
съображения.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло
валидно, а в обжалваната част допустимо
(чл. 269 ГПК).
Предявен е иск по чл. 535 вр.
чл. 538 ТЗ.
С обжалваното решение е
прието, че валидно възникналите и изискуеми към момента на приключване на
устните състезания в първоинстанционното производство вземания по каузалното
правоотношение относно главница и възнаградителна лихва, във връзка с което правоотношение
е издаден записът на заповед, са в размер на 1 140,57 евро, а ответницата
е платила сума в по-голям размер - 1 169,33 евро. Неустоечната клауза в
договора за заем е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Производството пред районния
съд е образувано по искова молба, подадена в срока по чл. 415 ГПК от заявителя
и ищец по делото. Постъпило е възражение в срок от длъжника и ответник срещу
издадената заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът да заплати на
заявителя суми на основание и в размери, за които е предявен искът.
Неоснователни са доводите на
въззивника относно разпределената доказателствената тежест по делото.
Ответникът е направил конкретно възражение за каузално правоотношение,
задълженията по което са обезпечени с процесния запис на заповед, като изрично
е посочил в отговора на исковата молба функционалната връзка между ефекта и
индивидуален договор за заем SO-1974 от
14.10.2016 г. (I - 12). В съответствие с чл. 154,
ал. 1 ГПК в негова тежест правилно е възложено да докаже наличието на такова
правоотношение, както и възраженията си, свързани с него, а в тежест на ищеца -
да докаже изискуемо вземане по същото правоотношение, съответно и валидността
на правоотношението.
На 14.10.2016 г. ответницата
е издала запис на заповед на ищцовото дружество, която представлява валидна
ценна книга съгласно чл. 535 вр. чл. 536 ТЗ. От индивидуален договор за заем SO – 1974 от 14.10.2016 г. се установява, че на същата дата
страните по делото са сключили договор за заем, който по своята правна същност
представлява договор за потребителски кредит, за чиято валидност и действие се
прилагат специалните правила на ЗПК и ЗЗП, както и общите правила на ЗЗД (арг.
чл. 9, ал. 3 и 4 ЗПК; § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП).
Ефектът е издаден като
обезпечение по договора поради следните факти: двата правни акта са извършени
на 14.10.2016 г.; сумата по ефекта съвпада с общия размер на задълженията за
главница, възнаградителна лихва и неустойка по договора - € 5 096,56; падежът на
ефекта съвпада с падежа на първата месечна погасителна вноска по договора - 05.11.2016
г.; превод по сметка на потребителката на 14.10.2016 г. на сумата в размер на
2 000 лв. – главница по договора, като основанието за плащане по преводното
нареждане от 14.10.2016 г. е потребителски кредит SO-1974, каквото е и част от наименованието
на процесния договор; сумите, отбелязани като заплатени на гърба на ефекта
съвпадат по размер и дата на плащане с част от сумите по платежните документи
от 07.11.2016 г., 13.01.2017 г.,
05.04.2017 г., 11.05.2017 г., в чието основание за плащане е посочено наименованието
на процесния договор - SO-1974 (I - 40-36).
Уговорката за възнаградителна
лихва в размер на 36,42 % не противоречи на добрите нрави. Горепосоченият
размер на годишния лихвен процент, който единствено в случая формира годишния
процент на разходите, е в рамките на пределите по чл. 19, ал. 4 ЗПК - до пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (50 %).
Процесната неустойка
представлява разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорните
задължения на потребителя, поради което не може се определи като
възнаградителна лихва и съответно не може да се отнесе към годишния процент на
разходите (ГПР) (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). В противен случай би се стигнало до
неправилно определяне на размера на ГПР.
Липсва неяснота в обхвата на
задълженията на въззиваемата, доколкото в договора е посочен точният размер на главницата
- € 1 022,58, годишната договорна лихва – 36,42 %, общият размер на
задължението, определен към крайния срок на издължаването - € 1 955,18,
както и общият размер на неустойката по чл. 3.2 от договора - € 3 141,38.
В договора са отбелязани основните данни, въз основа на които е изчислен ГПР в
съответен процент, посочен в договора - главница, срок на договора, брой
погасителни вноски и фиксиран годишен лихвен процент, при чието изчисление
съдът констатира, че ГПР е в размер именно на 43,16 % след извършената служебна
проверка с помощта на електронен калкулатор - https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html#det (чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и и
Решение на Съда от 20.09.2018 г. по дело C-448/17; чл. 10, § 2 от Директива
2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета и Решение
на Съда от 09.11.2016 г. по дело C-42/15).
Спазено е изискването на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като от погасителния план към договора (I - 25) ясно
се извлича информация за начина на погасяване на кредита - размер, брой,
периодичност и дати на плащане на отделните погасителни вноски (Решение на Съда
от 09.11.2016 г. по дело C-42/15).
Неоснователно е оплакването
на въззиваемата за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, чиято разпоредба
въвежда задължение за кредитора да
включи в договора информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Това
правило е спазено видно от уговореното в чл. 4.2 от договора (I - 20). Касае се за ситуация, в която потребителят погаси
предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се
поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва
да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е
и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал.
1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това
следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК не следва да се смесва с
тази по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в която не е предвидено такова завишено по
съдържание изискване към погасителния план (Заключение на генералния адвокат Е.
Ш., представено на 09.06.2016 г. по дело C‑42/15 на СЕС; Решение № 413 от
16.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 14132/2019 г.; Решение № 7728 от 14.11.2019
г. на СГС по в. гр. д. № 11496/2019 г.; Решение № 3407 от 13.05.2019 г. на СГС
по в. гр. д. № 14688/2018 г.). Поради това са неоснователни
доводите на въззиваемата за изначална нищожност на процесния договор във връзка
с размера на възнаградителната лихва, неустойката, съдържанието на погасителния
план и правилното изчисляване и посочване на ГПР.
В хипотезата на предявен иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането
си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост на
кредита (т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Тази постановка важи не само когато кредиторът е банка, но и във всички
хипотези, при които страните са предвидили, че длъжниковата забава води до
предсрочна изискуемост на цялото вземане, тъй като предсрочната изискуемост при
банковия кредит има същите последици като при потребителския кредит (Решение № 200 от
18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 665/2018 г., I т. о.). Поради това кредитът не
е станал предсрочно изискуем въпреки изричната уговорка в чл. 2, раздел V от договора, която предвижда настъпване на предсрочна
изискуемост при определени обстоятелства без уведомяване на длъжника.
В производството по чл. 422 ГПК вземането ще се признае за съществуващо и подлежащо на изпълнение на
основание запис на заповед, ако е изискуемо към падежа на ценната книга, при
условие че е предварително доказана обезпечителната функция на същото по отношение
на конкретното задължение по каузалното правоотношение между издателя и
поемателя. За тези обезпечени конкретни вземания, които не са изискуеми към
датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение
вземане и по ценната книга, тъй като в противен случай би се постигнало
неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на
заповед. Затова, ако не се спори относно обезпечителната функция на записа на
заповед досежно изпълнението на конкретно по вид задължение, то ще следва да се
установи изискуемостта на това задължение към падежа на ефекта (Решение № 52 от
13.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60103/2016 г., III г. о.; Решение № 16 от
14.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 352/2019 г., I т. о.; Решение № 59 от 29.05.2019
г. на ВКС по т. д. № 1680/2018 г., II т. о.; Решение № 252 от 21.03.2018 г. на
ВКС по т. д. № 951/2017 г., II т. о.; Решение № 61 от 21.10.2015 г. на ВКС по
т. д. № 894/2014 г., I т. о.; Решение № 249 от 2.02.2015 г. на ВКС по т. д. №
4223/2013 г., I т. о.; Решение № 171 от 11.11.2014 г. на ВКС по т. д. №
2913/2013 г., I т. о.; Решение № 108 от 22.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2418/2013 г., I т. о.).
В случая към датата на падежа
на ценната книга на 05.11.2016 г. е настъпила изискуемостта на първата погасителна
вноска по кредита в размер на 79,67 лв., включваща съответна част от главницата
и възнаградителната лихва, платима на 05.11.2016 г. съгласно Погасителен план -
Приложение 1 към процесния договор (I - 25). Съгласно
направеното отбелязване върху гърба на записа на заповед тази вноска е погасена
от ответника на 07.11.2016 г. (вж. оригинал на ценната книга: I, 30632/2017 - 8г), видно и от
неоспорена от ищеца вносна бележка от 07.11.2016 г. за сумата от 207,67 лв. (I - 40). Същото плащане, направено преди
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, е взето предвид при подаване на
исковата молба, както е признато в молба от 27.02.2019 г. на ищеца (I - 54).
Съгласно чл. 3.2 вр. чл. 3.1
от процесния договор относно предоставяне на банкова гаранция неустойката е
размер на € 3 141,38, който надвишава повече от 1,5 пъти главницата и
възнаградителната лихва взети заедно - € 1 955,18. Този размер на неустойката е
прекомерен, което я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като
е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция
(т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС).
Неустоечната клауза е и неравноправна клауза по смисъла на т. 1, б. „д“ от
Приложение по чл. 3, § 3 вр. чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй
като от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като
компенсация, когато не изпълни задълженията си.
Ищецът, на когото принадлежи
процесуалното задължение съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП, не установи в процеса на
доказване и пред настоящата съдебна инстанция, че неустоечната клауза е
уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално
уговорени между страните, когато те са предварително изготвени от търговеца,
най-често в общите условия към договора, но и когато се съдържат в „индивидуалния“
договор. Те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой
потребители на кредитни услуги, респ. потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им (чл. 3, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Решение
№ 65 от 6.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1556/2017 г., I т. о.; Решение № 98 от
25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о.; Решение № 571 от
1.03.2019 г. на САС по в. гр. д. № 3426/2018 г.).
Процесният договор би бил
сключен и без недействителната клауза, поради което установената нищожност на
неустоечната клауза не влече нищожност на целия договор (чл. 26, ал. 4 ЗЗД вр.
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Тази клауза има санкционен характер и не засяга
основните престации на страните, които го определят като договор за
потребителски кредит (Решение № 261726 от 11.03.2021г. на СГС по в. гр. д. №
1192/2020 г.; Решение № 260868 от 10.02.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6901/2019
г.).
С оглед на гореизложеното и при
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, макар и при различни мотиви, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно, тъй като претендираната с
исковата молба сума в размер на € 4 245,81 в частта относно главницата и
възнаградителната лихва е недължима като неизискуема, а в частта относно
неустойката е недължима поради нищожност на неустоечната клауза.
По разноските
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата има право на разноски за адвокатско
възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лв., чието заплащане
е доказано с договор за правна защита и съдействие от 25.06.2019 г. и разписка
от 23.05.2019 г. (II - 19, 20).
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 73713 от 24.03.2019 г. по гр.д. № 70087/2018г. на СРС.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „И.С.К.“ ООД (предишно наименование „Бързи кредити“
ООД), ЕИК: *******да заплати на Д.Й.К., ЕГН: ********** сумата в размер на 100
лв. - разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването (чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 113, изр. 2 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.