РЕШЕНИЕ
№ 671
гр. Сливен, 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230101318 по описа за 2024 година
Предмет на разглеждане е установителен иск за обявяване на
нищожност на сключен Договор за потребителски кредит №
720031262243/27.06.2023г. – чл.22, вр.11, т.10 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 27.06.2023г. сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит № 720031262243, по силата на който
получил сумата от 2 700 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 41.05
% и ГПР 46.92%. Сочи, че сключил застраховка „BANK ЖИВОТ АГЕНТ“, с
размер на премията 712.80 лв., като тази сума се превеждала от кредитора към
сметка на застрахователя, съгласно чл. 7.2.2 от Договора за кредит. Така
общото крайно задължение по договора възлизало на 5 058.41 лв., която сума
била разсрочена на 24 погасителни месечни всяка в размер на 210.76 лв.
Счита, че не била спазена разпоредбата на чл.11, ал.1. т. 11 ЗПК и
погасителния план по договора установявал единствено броят, размерът на
погасителните вноски, както и падежът за всяка от тях, без да са посочени
поотделно каква част от главницата, застраховката, лихвата се погасявала с
тази вноска. Не било конкретизирано кои компоненти точно били включени в
ГПР, каква била неговата структура и как се формирал същият, което било в
разрез с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Бланкетното посочване
1
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. ГПР в размер от 46.92% бил
несъразмерно висок спрямо средния процент на годишните потребителски
кредити, който възлизал на 16.34% (по официална статистика на БНБ,
достъпна на сайта на банката), което било в нарушение на ЗЗП. На следващо
място сочи, че клаузата на чл.7, в частта предвиждаща формирането на
главницата по кредитния договор с включване на дължими по пакет „BANK
ЖИВОТ АГЕНТ“ застрахователна премия била неравноправна по смисъла на
чл. 143 ЗЗП, като уговорена във вреда на потребителя, не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, предвид и
размера на вноската по кредита и тази по сключения пакет за застраховка.
Предвид неразривната й свързаност с договора за кредит, с договарянето й
дължимото възнаграждение за застрахователната премия да се разсрочи и да
се изплаща едновременно с погасителната вноска по заема се заобикаляла
разпоредбата на чл. 19. ат. 4 от ЗПК. По този застрахователен договор,
правата на банката били единствено да търси изплащане на уговорената
застраховка от застрахователя, в случай на настъпване на застрахователното
събитие, а кредитор на застрахователните вноски била застрахователната
компания, а не банката. Обстоятелството, че било предвидено вноските за
застраховката да се разсрочат и обслужват заедно с тези по кредита, не я
легитимирало като титуляр на това вземане към кредитополучателя.
В процесния договор за потребителски кредит липсвала яснота и относно
лихвения процент на ден и годишния лихвен процент, които отново са
фиксира, с определени стойности. Не било ясно как посоченият лихвен
процент по кредита и годишно оскъпяване по кредита се отнасят към ГПР по
договора. Лихвеният процент в размер на 41.05% бил несъразмерно висок
спрямо средния лихвен процент от 14.61% при отпускане на потребителски
кредити в страната и следвало да бъде редуциран до средния такъв.
Иска се от съда да бъде прогласена нищожност на договора за
потребителски кредит № 720031262243/ 27.06.2023г. на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 10, ал. 1,2 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК във вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД
2
Претендира деловодни разноски. Прави възражение за прекомерност на
юрисконсултско/адвокатско/ възнаграждение на ответника
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва
претенциите.
Твърди, че погасителния план отговарял на изискванията на ЗПК, като
били посочени брой вноски, падеж, размер, вкл. стойност на главница и лихва,
както и остатък от главницата след погасяване на вноска.
На следващо място, сочи, че не е основание за нищожност това, че
лихвеният процент по договора бил в по-голям размер от средния лихвен
процент за страната, тъй като чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК съдържал едно от
изискванията за съдържание на договора, а не изискване за размера на
лихвения процент. Същият се определя от страните по договора, доколкото
съдържанието му не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави (чл.9 ЗЗД).
Неоснователни били доводите за нищожност по 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй
като как бил изчислен ГПР, кои разходи се включвали при изчисляването му,
било предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 ЗПК. Тази информация била
налична в самия закон и кредиторът нямал задължение да я предоставя на
потребителя, защото нямало такова изискване и защото тази информация не
можела да бъде представена по ясен и разбираем за потребителя начин.
Твърди, че в процесния договор за потребителски кредит, сключен между
страните, липсвали неясноти, обуславящи използването на допускания при
изчислението на ГПР. Договорът за кредит бил сключен за конкретна сума, за
конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се
усвоявала еднократно и в началото на договора. Налице била яснота, че
лихвата се начислявала върху остатъчния размер на кредита, а не върху цялата
сума, която следвало да се върне. Касаело се за фиксиран лихвен процент,
като по отношение на него н нямало допускания.
Неоснователно било възражението и за неравноправност на клаузата за
заплащане на застраховката , както и че заобикаляла чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според
чл.19 от договора потребителят не бил длъжен да сключва застраховка, а по
свое желание и усмотрение можел да сключи някоя от застраховките или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, които предлагал
кредиторът в качеството му на застрахователен агент, като това не било
3
задължително условие за сключването на договора. Сочи, че преди сключване
на ДПК ищецът изрично заявил желание, чрез “Заявление - декларация за
установяване на договорни отношения”, подадена в процеса по
кандидатстване за получаване на потребителски кредит, да бъде сключена
застраховка. Ищецът подписал декларация за определяне на изискванията и
потребностите и за присъединяване на застраховано лице към застрахователна
програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от “Ти Би Ай
Банк” ЕАД и Допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, в
която заявил, че се интересува от застрахователна защита срещу непредвидени
неблагоприятни събития, свързани с неговия живот, здраве и
работоспособност, в резултат на които може да претърпи загуба на обичайния
си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността му да обслужва
надлежно погасителните вноски по кредита, както и от допълнителна защита
при загуба на обичайния му доход, влияеща неблагоприятно върху
възможността да посреща текущите разходи/сметки на семейството си,
поради което приел, че застрахователни програми „Защита на кредита“ и
„Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити,
предоставени от “Ти Би Ай Банк” ЕАД, съответстват на изискванията и
потребностите му.
В случая сключването на застраховката не било условие за сключване на
договора за потребителски кредит и застрахователните премии не били разход
по кредита и не следвало да се включват в ГПР.
Иска се отхвърляне на претенциите и присъждане на деловодни
разноски.
Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на пълномощника на ищеца с искане за редуцирането му до минимален
размер.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
На 27.06.2023г. ищецът депозирал заявление декларация за
установяване на договорни отношения с ответното дружество. На същата дата
между страните бил подписан договор за потребителски кредит №
720031262243, по силата на който ответника отпуснал кредит на ищеца в
4
размер на 2 700 лв. при лихвен процент 41,05%, ГПР 46,92%, с платими
месечни вноски 24 бр. с дата на последната вноска 15.07.2025г. На същата
дата 27.06.2023г. ищецът сключил и застраховка „защита на кредита“ и
„защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити,
предоставени от ответника по сертификат № 17200312622432023 с размер на
застрахователната премия 712,80 лв. Така общия размер на кредита е 3 412,80
лв., а общата дължима сума от потребителя в размер на 5 058,41 лв.
В хода на процеса е допусната, изготвена и приета съдебно
икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че ищеца е
заплатил по кредита сума в общ размер на 1 274,44 лв., от която 614,56 лв.
главница, 655,29 лв. договорна лихва и 4,59 лв. наказателна лихва.
Застрахователната премия от 712,80 лв. била преведена от ответника
кредитодател на застрахователя с две платежни нареждания от 13.07.2023г.
Посоченият в договора ГПР в размер на 46,92% бил формиран като към общия
размер на кредита 3 412,80 лв. били включени разходите за лихви. В този
случай застрахователната премия била включена в общия размер на кредита –
главницата, при първоначален размер на кредита 2 700 лв., застрахователна
премия 712,80 лв. и общ размер на кредита 3 412,80 лв. Ако се приеме, че
главницата по кредита е в размер на 2 700 лв. при включване на разходите за
застрахователна премия в размер на 712,80 лв., то ГПР би се увеличил до 96%.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Съдът кредитира изцяло и заключението на изготвената съдебно-
счетоводна експертиза, тъй като няма съмнение в знанията и уменията на
вещото лице.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният установителен иск за обявяване на нищожност на сключен
Договор за потребителски кредит № 720031262243/27.06.2023г., като
противоречащ на закона – чл.22, вр.11, т.10 ЗПК е допустим, а разгледан по
същество и основателен.
Неоснователно е възражението на ищеца, относно съдържанието на
погасителния план по договора. Последният съдържа елементите съобразно
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК - информация за размера, броя, периодичността и датите
5
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. Това, че в погасителния план не
се съдържа разбивка на сумите за главница, лихва и застраховка не води до
недействителност на договора за кредит. Този въпрос е разгледан и решен с
Решение № 106/03.06.2022г. по гр.д. № 3253/2021г. III г.о. ВКС, като е прието,
че само по искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му
предостави извлечение под формата на погасителен план със съответните
разбивки по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. Когато не са приложими различни лихвени
проценти, какъвто е настоящия случай /при фиксиран лихвен процент/ не е
необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска.
В случая в договора за кредит е посочен ГПР 46,92 % без обаче да е
включена застрахователната премия. От изслушването на вещото лице се
установи, че дължимата премия по застраховката е включена в главницата по
договора и така е определен ГПР в законовите стойности. Уговорената в
процесния договор застрахователна премия е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на ГПР, но отделно от главницата – като
допълнителен разход – чл.19, ал.1 и ал.2 ЗПК. ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. ГПР включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Този извод следва и от обстоятелството, че в случая застрахователната
премия, представлява част от месечната погасителна вноска по кредита. В
Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща"
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това
от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва
6
да плати потребителят е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния
план от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват и
задължението за плащане на застрахователна премия. Плащането на
застрахователна премия обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки, че е включена в общия дълг към главницата и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. При отчитането на застрахователната премия
като несъмнен разход, не към главницата, действителният ГПР би бил
значително завишен – 96 % , което означава, че процесният договор е в
противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ответното дружество нарушило
изискванията на ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23
ЗПК.
С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да
прогласи нищожността.
С оглед изхода на спора, ответното дружество дължи разноски на ищеца.
Основателно е възражението му обаче за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца, доколкото делото не е с голяма фактическа и
правна сложност и съдът следва да редуцира възнаграждението на адвоката на
ищеца до минималния размер, определен по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
именно 570 лв. Така ответникът бива осъден да заплати на ищеца разноски в
общ размер на 928 лв., от които 108 лв. платена държавна такса, 250 лв.,
възнаграждение з вещо лице и 570 лв. адвокатски хонорар.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл.22, вр.11, т.10 ЗПК
Договор за потребителски кредит № 720031262243/27.06.2023г., сключен
7
между Б. И. К., ЕГН: ********** от гр.***, ул.“***“, вх.**, ап.** и „ ТИ БИ
АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“ Димитър Хаджикоцев““ 52-54.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „ ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“ Димитър
Хаджикоцев““ 52-54 ДА ЗАПЛАТИ на Б. И. К., ЕГН: ********** от гр.***,
ул.“***“, вх.**, ап.**, сума в размер на 928 лв. /деветстотин двадесет и осем
лева/, деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8