РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева
в. гр. дело № 11496 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от К.Р.М., чрез особения
представител адв. Г.Д., против Решение № 131473 от 03.06.2019 г. по гр.д. № 20471/2018
г. на Софийския районен съд, 153-ти състав, с което е признато за установено на
основание чл. 422, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл.99 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К.Р.М., ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******сумата
428,81 лв. по цедирано вземане по договор за цесия от 21.03.2016 г.,
представляваща непогасена част от главница по договор за потребителски кредит
от 07.01.2015 г. и сумата 95,29 лв. лихва за забава за периода 22.03.2015 г. -
30.05.2017г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението - 05.07.2017г.
до окончателното изплащане. С решението са отхвърлени останалите съединени
искове по чл. 422, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 и чл. 10а ЗПК, вр.
чл.99 ЗЗД за установяване съществуването на вземания за сумата 70,15 лв.,
представляваща договорна лихва по договора за предоставяне на кредит за периода
22.03.2015 г. - 04.03.2016 г. и сумата 346,15 лв., представляваща такса за
обслужване на кредита по чл. 25 от договора и за оценка на досие за периода
22.03.2015 г. - 04.03.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 17.07.2017 г. по ч.гр.д. № 44952/2017 г.
по описа на CPC, I ГО, 153-ти състав.
Недоволен
от първоинстанционното решение, в частта, в която съдът е признал за установена
дължимостта на процесните суми, ответникът К.М. го оспорва като неправилно.
Счита, че процесният договор е недействителен, тъй като в противоречие на
разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от ЗПК, договорът не е бил съставен в шрифт не
по-малък от 12. Твърди, че това обстоятелство го е затруднило да се запознае
със съдържанието на договора и да вземе информирано решение за неговото
сключване. Посочва, че не са налице и задължителните реквизити, посочени в чл.
11, ал. 1 от ЗПК. Не са посочени в договора условията за прилагането на лихвен
процент и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент по
чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК. Твърди, че липсват реквизитите и по чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 23 от ЗПК – условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително и погасителен план и реда за прекратяване на договора за креди.
Счита, че поради това договорът е недействителен и на основание чл. 22 от ЗПК.
Посочва, че съгласно чл. 23 от ЗПК, в този случай той дължи само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Излага
доводи за недължимост на възнаградителна лихва в размер на 70,15 лева. Поради
изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалвана част,
а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира направените по
делото разноски.
Уведомена
за подадената въззивна жалба на 11.07.2019 г., въззиваемата страна „Ф.И.“ ЕАД, не
се е възползвала от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба,
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК
от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на
оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба на „Ф.И.“ ЕАД против К.Р.М., с която са предявени обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във
вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9, вр. чл. 10а от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД за
установяване съществуване на: сумата от 428,81 лева, представляваща главница по
договор за потребителски кредит № *********/07.01.2015 г., сключен с „П.Ф.Б.“
ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от
21.03.2016 г.; сумата от 70,15 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода от 22.03.2015 г. до 04.03.2016 г., сумата от 95,29 лева, представляваща лихва за забава за
периода 22.03.2015 г. до 30.05.2017 г. и
сумата 346,15 лева, представляваща такси за периода от 22.03.2015 г. до
04.03.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 17.07.2017 г. по ч.гр.д. № 44952/2017 г. по описа
на CPC, I ГО, 153-ти състав. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК е постъпило
възражение срещу издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение.
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК, представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК
парично вземане, ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето
защо, съдът дължи произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на
предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му
се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане
съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила и следва
въз основа на нея да бъде издаден изпълнителен лист.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, допусната е съдебно-счетоводна експертиза. За да постанови
своето решение първоинстанционният съд е приел, че определени клаузи от
договора са нищожни като противоречащи на ЗПК и поради това претендираната сума
в размер на 346,15 лева за такси не се дължи, а сумата от 70,15 лева –
договорна възнаградителна лихва е изплатена от длъжника. Съдът е приел, че
дължими се явяват главницата в размер на 428,81 лева и лихвата за забава в
размер на 95,29 лева.
Настоящата въззивна инстанция намира, че предмет на
проверка е първоинстанционното решение, в частта в която са уважени предявените
искове. В отхвърлителната му част, решението е влязло в сила, тъй като не е
обжалвано. Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269,
изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания
съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Според чл. 10а, ал. 1 от ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът
или естеството на вземането не допускат това.
Следователно основателността на предявените искове зависи
от следните предпоставки: 1/ да е възникнало валидно облигационно правоотношение
по договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на
ответника уговорената сума; 2/ задълженията на ответника да са станали
изискуеми; 3/ вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за
цесия, за което ответникът да е бил уведомен.
По делото е представен договор за потребителски кредит от
07.01.2015 г., сключен между ответника К.М. и „П.Ф.Б.“ ООД, по силата на който
кредиторът е предоставил на ответника заем в размер на 500 лева при фиксирана
лихва размер на 31,82 % годишно и ГПР 48,0 %. Договорът е сключен за срок от 60
седмици при седмична вноска в размер на 16,92 лева и последна вноска в размер
на 16,83 лева, като първата вноска е дължима на 13.01.2015 г., плащането се
дължи всеки вторник от седмицата. Въз основа на сключения договор е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит.
От приетата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ответникът е усвоил сума в размер на 500 лева,
като е направил плащания в размер на 170 лева, а последната му вноска е от
21.03.2015 г. Според вещото лице
непогасената е главница в размер на 428,78 лева. Вещото лице е изчислило и
дължимата лихва за забава върху главницата за периода от 22.03.2015 г. до
30.06.2015 г., която е в размер на 95,37 лева. Задълженията по договора са
станали изискуеми с настъпването на падежа на последната погасителна вноска на
02.03.2016 г. поради което ответникът дължи връщане на остатъка от заетата сума
и уговорена възнаградителна лихва, както и обезщетение за забавата върху всяка
непогасена седмична вноска от датата на падежа.
По делото е представен и договор за прехвърляне на
вземания от 21.03.2016 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и „Ф.И.“ ЕАД, по силата
на който вземанията по процесния договор за потребителски кредит са прехвърлени
на ищеца. Цесията е проявила действие и спрямо ответника, съгласно правилото на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД с получаването на приложеното към исковата молба
уведомление за цесия. Връчването на уведомлението за цесия в хода на процеса с
връчването на препис от исковата молба има действие спрямо длъжника /така
Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на II ТО на ВКС/. Това остава в сила и когато препис от исковата молба е бил
връчен на особен представител на ответника, доколкото той се явява надлежен
адресат на всички твърдения на ищеца в исковата молба, в това число и за
извършена цесия. Връчването на всички съобщения по делото на ответника е
надлежно ако е направено на особения представител. Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК посоченото обстоятелство следва да бъде съобразено от съда като настъпило в
хода на процеса. От представеното по делото пълномощно от цедента към цесионера
се установява, че „Ф.И.“ ЕАД е упълномощен да уведоми длъжниците за извършената
цесия. В принципен аспект е допустимо по силата на свободата на договарянето
предишния кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването на
длъжника за сключения договор за цесия като пълномощник. Според чл. 36 от ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се
определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 от ЗЗД/ и не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията.Този тип упълномощаване не
противоречи на правилото на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор /в този смисъл
Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на трето ГО на ВКС/.
Ето защо настоящият съдебен състав намира, че цесията е породила действие
спрямо ответника.
Неоснователни се явяват възраженията, наведени във
въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит поради противоречие с правилата на
ЗПК. На първо място, неоснователни са доводите, че договорът е бил съставен в
шрифт по-малък от 12. Съгласно чл. 5, ал. 4 от ЗПК информацията за кредита,
както и общите условия се предоставят на потребителя безвъзмездно, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
информацията и на общите условия се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт - не по-малък от 12. Настоящият състав намира, че в процесния случай
това правило е изпълнено. Договорът е написан по ясен и разбираем начин, в
изискуемия от закона шрифт. Освен това е използван и регламентирания в чл. 5,
ал. 2, вр. Приложение № 2 от ЗПК стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити. На следващо място, настоящият състав
намира за неоснователни и възраженията на жалбоподателя, че не са налице
задължителните реквизити на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1,
т. 9а, т. 11 и т. 23 от ЗПК. В договора се съдържа ясна информация за начина на
издължаване на кредита за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски – посочен е общият размер на дълга /1015,11 лева/, срока на договора /60
седмици/, посочен е размерът на вноските /16,92 лева/, че са седмични и, че се
дължат всеки вторник от седмицата. Посочено е кога е първото плащане –
13.01.2015 г. В договора се съдържа и информация за реда, по който може да бъде
прекратен - в чл. 14 е уредена
възможността заемателят да се откаже от договора в 14-дневен срок от
подписването, което по своето естество представлява упражняване на субективно
потестативно право за едностранно прекратяване на договора. Ето защо договорът
за кредит е обвързал ответника и той дължи процесните суми за главница и лихва
за забава за периода от 22.03.2015 г. до 30.05.2017 г.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който
въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответства на крайните правни
съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има
само страната, в полза на която е постановен съдебният акт. Доколкото
въззивната жалба се оставя без уважение, право на разноски има само въззиваемата
страна – „Ф.И.“ ЕАД. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Настоящата инстанция намира, че следва да се присъди сумата в размер от 100
лева, доколкото страната е представлявана от юрисконсулт в рамките на
производството.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 131473 от 03.06.2019
г. по гр.д. № 20471/2018 г. на Софийския районен съд, 153-ти състав.
ОСЪЖДА К.Р.М., с ЕГН: **********, на
основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК: *******, сумата
от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение за представителство пред
въззивната инстанция.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.