Решение по дело №6449/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265377
Дата: 12 август 2021 г. (в сила от 12 август 2021 г.)
Съдия: Мария Илчева Илиева
Дело: 20201100506449
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 12.08.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 Мл. с. М. ИЛИЕВА

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 6449 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 300274 от 12.12.2019 г., постановено по гр. д. № 46464/2019 г., Софийският районен съд, ГО, 62 състав, е отхвърлил предявеният от „Ф.М.“ ЕООД срещу ответника „ВСБ А.-*Ъ.“ ЕООД иск, квалифициран цифрово по чл. 266, ал. 1 и чл. 286 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1552,82 лева, представляващи неплатен остатък от такси за управление и поддръжка за периода 01.05.2018 г. до 31.12.2018 г. по фактура № 100972/31.12.2018 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 08.08.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.

С оглед изхода на спора, ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 975.52 лева – разноски по делото.

С определение № 65315 от 10.03.2020 г., постановено по делото, съдът е оставил без уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските по чл. 248, ал. 1 от ГПК, което не е обжалвано и е влязло в сила.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Ф.М.“ ЕООД чрез адв. М.С., в която се правят оплаквания, че решението е неправилно, тъй като съдът погрешно е приел, че към датата на сключване на договора действащата уредба на ЗУЕС е позволявала сключване на договор за поддръжка и управление само с физически лица. Сочи, че задължението на ответника за заплащане разходите за управлението и поддръжката на общите части произтича от закона и от решението, независимо от уговореното в договора. Освен това всеки етажен собственик се явява възложител по договора, поради което ищецът има право да претендира възнаграждение. Позовава се на нормата на чл. 11 от ЗУЕС според които общото събрание на може да приеме решение за възлагане на дейностите по поддръжка на общите част на физическо или юридическо лице срещу възнаграждение. Излага правни доводи, че съдът погрешно е тълкувал чл. 19, ал. 4 от ЗУЕС, а с договора е възложено на дружеството да събира определена от ОС на ЕС такса. Твърди, че решението на етажната собственост не е обжалвано в срока по чл. 40 от ЗУЕС, поради което законосъобразността му не подлежи на проверка. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил по делото от въззиваемата страна „ВСБ А.-*Ъ.“ ЕООД чрез адв. П.И., в която оспорва въззивната жалба и прави искане същата да бъде оставена без уважение, като излага подробни доводи в тази връзка. Сочи, че правилно първата съдебна инстанция е приела, че договорът за управление на етажната собственост, сключен с юридическо лице противоречи на закона, като договорът не е за поддръжка, а за управление, ето защо дружеството няма право да събира таксата за поддръжка на общите части по смисъла на пара. 1, т. 13 от ДР на ЗУЕС. Твърди, че ищецът няма право да предявява иск срещу собственик по силата на договора, тъй като таксата за поддръжка по чл. 51 от ЗУЕС може да се търси само от етажната собственост или от надлежно упълномощено лице. Сочи, че независимо, че решението на общото събрание не е оспорено по надлежния ред по чл. 40 от ЗУЕС, договорът не обвързва етажните собственици. Поддържа оспорванията на договора, заявени в първата съдебна инстанция и излага подробно доводи в тази връзка. Оспорва възникването на етажна собственост, тъй като в комплекса са били налице множество самостоятелни сгради, а съвместно общо събрание по чл. 18 от ЗУЕС не е проведено. Оспорва действителността  на решението и неговата законосъобразност. Твърди, че сумата е изцяло платена чрез трето лице – търговско дружество, както и че паркомястото, за което се търси сумата не е използвано повече от 30 календарни дни през 2018 г. Оспорва начина на изчисляване на сумата. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Не възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.  Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, решението е правилно по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във вр. с чл.  51 по ЗУЕС, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1552,82 лева, представляващи неплатен остатък от такси за управление и поддръжка на комплекса, в който се намират обектите, собственост на ответника – апартамент № 3 и гараж № 18.

По иска ищецът се легитимира като дружество, избрано с решение на ОС да извършва управление и поддръжка на общите части в комплекса, с което е сключен и договор за поддръжка и управление, по чиято сметка следва да се изплащат дължимите за тази дейност такси, като с оглед заявеното в исковата молба, с решение № 8, взето на ОС на ЕС от 15.01.2016 г., общото събрание на етажната собственост е предоставило право на управителя да прехвърли част от правомощията си, в частност тези за събиране на дължимите такси за поддръжка и управление по административен и съдебен ред на ищцовото дружество, за което последното е упълномощено.

Видно от фактическите твърдения в исковата молба, на която ищецът основава претенцията си, и които представляват основанието на иска, ищецът претендира заплащане на таксите за управление и поддръжка, определени с решение № 4, във вр. с решение № 6 от Протокол от Общото събрание на собствениците на самостоятелни обекти в режим на етажна собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б.Б.Р.“ от 15.01.2016 г.

Решенията на общото събрание на етажната собственост са правни актове на общност от лица, които не са персонифицирани. След влизането им в сила, решенията на етажните собственици са задължителни за всички етажни собственици, включително за тези, които са гласували против, за неучаствалите във вземането им и за лицата, които по-късно ще станат етажни собственици или обитатели. По своята правна природа решенията на етажната собственост се доближават до решенията на общото събрание на търговските дружества и по отношение на тях по аналогия са относими разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2002 г., за които не се прилагат правилата за недействителност по ЗЗД. За вземането на тези решения и начина на отмяната им, са уредени специални правила, които изключват общите правила за недействителност на сделките (така Решение № 659/20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4357/2008 г.).

Решенията на етажната собственост може да са нищожни и незаконосъобразни. В ЗС и ЗУЕС не са уредени специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на етажната собственост. Решението на етажната собственост е нищожно, когато редът на ЗУЕС е изключен, защото етажна собственост не съществува или дори да съществува, е налице отклонението от чл. 2 или изключението от чл. 3 ЗУЕС, когато Общото събрание на етажната собственост е упражнило правомощия, които не произтичат от чл. 11 и чл. 33 от ЗУЕС, както и когато липсва (не е взето) решение на ОС, въпреки че така е отразено в протокола по чл. 16, ал. 7 от ЗУЕС (така Определение № 89 от 22.05.2017 г. по ч. гр. дело № 1464/2017 г. на I ГО на ВКС).

Сочените предпоставки не се установяват по делото. Спорното решение е обективирано в Протокол от събрание на етажната собственост, за което не се установява да не е провеждано, както и да не отразява действително взетите на него решения. От друга страна, на основание чл. 11, ал. 1, т. 5 от ЗУЕС, вземането на решението за определя размера на паричните вноски за разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата е от компетентността на общото събрание на етажната собственост. В конкретния случай решението има посоченото в чл. 48, ал. 6 от ЗУЕС съдържание, поради което вземането му е било в компетентността на общото събрание и обвързва етажните собственици.

Всеки от собствениците има право да оспори законосъобразността на провеждането и на взетите решения на общото събрание, като защитата по реда на чл. 40 от ЗУЕС чрез предявяване на конститутивен иск за тяхната отмяна пред районния съд се осъществява в преклузивен 30-дневен срок, считано от получаване на решението. С изтичане на сроковете за оспорване и атакуване пред съда, се преклудира възможността за последващо оспорване и осъществяване на инцидентен съдебен контрол в рамките на други съдебни производства. Етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление, т.е. не е персонифицирана се управлява от общото събраните на етажните собственици чрез взетите от него решения. След влизането им в сила решенията са задължителни за всички етажни собственици, включително за тези, които са гласували против, за неучаствалите във вземането им и за лицата, които по-късно ще станат етажни собственици или обитатели. Две са хипотезите, при които решението на общото събрание на етажната собственост преустановява действието си - първата е отмяната му по съдебен ред, поради нарушаване на процедурата по приемането му или поради неспазване на императивни правни норми, а втората - приемане от общото събраните на етажната собственост на ново решение, по силата на което предходното преустановява действието си. Това се отнася и до решенията, приети на основание чл. 11, ал. 1, т. 5 ЗУЕС за определяне размера на паричните вноски за управлението и поддържането на общите части на сградата (така Решение № 313 от 07.04.2020 г. по гр. дело № 1332/2019 г. на IV ГО на ВКС).

По делото не се установява решението да е атакувано по съответния ред, поради което същото е действащ акт, а проверката за неговата законосъобразност е изключена в настоящото производство, тъй като вземането на относимите към спора решения е било в компетентността на общото събрание на ЕС.

Задължението на етажния собственик за заплащане на такси за управление и поддръжка, определени с решение № 4, във вр. с решение № 6 от Протокол от Общото събрание на собствениците на самостоятелни обекти в режим на етажна собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б.Б.Р.“ от 15.01.2016 г., възниква на основание чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, а размерът им се определя по решение на Общото събрание на ЕС, на основание чл. 11, ал. 1, т. 5 от ЗУЕС. Това задължение е различно по своя правопораждащ юридически факт от вземането за възнаграждение по договора за изработка или по който и да е друг договор, сключен между етажната собственост и физическо или юридическо лице, осъществяващо дейностите по управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост по смисъла на чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС или по тяхната поддръжката по смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗУЕС.

В конкретния случай, ищцовото дружество в исковата си молба нито твърди, нито се установява да има качеството на управител на етажната собственост по смисъла на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, откъдето да произтичат и правомощията му по чл. 23, ал. 4, във вр. с чл. 23, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС да предявява искове от името на етажната собственост срещу собственик, който не изпълнява задълженията си за заплащане на дължимите такси по ЗУЕС, определени по размер с решение на етажната собственост. Както се установява от материалите по делото, за управител на етажната собственост по смисъла на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС ищецът не е избиран, тъй като както правилно е приел и първоинстанционният съд, такава възможност към датата на приемане на решението на ЕС от 15.01.2016 г., Законът за управление на етажната собственост не е предвиждал. Изменението на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, където е предвидено, че по решение на общото събрание, взето с мнозинството повече от 67 на сто идеални части от общите части на етажната собственост, правомощията или част от тях на управителния съвет (управителя) могат да бъдат възлагани и на физически или юридически лица, които не са собственици, е обнародвано в ДВ., бр. 26 от 01.04.2016 г. До този момент възможността лице да бъде избрано за управител е обвързана с качеството на собственик или ползвател или лице, което живее в сградата и е вписано в книгата на етажната собственост – чл. 19, ал. 5 от ЗУЕС в приложимата редакция. В този смисъл, доколкото на първо място няма твърдения ищецът да е избиран за управител на ЕС и второ – да е отговарял на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗУЕС, съдът не следва да анализира доводите на страните по приложението на чл. 19, ал. 8 от закона като неотносими.

Според исковата молба, ищецът се легитимира като лице по чл. 11, т. 11 от ЗУЕС, на което ОС е възложило дейности по поддържането на общите части на сградата срещу възнаграждение, като на същото основание, а не като управител, са му възложени за изпълнение и конкретни правомощия на управителния съвет (управителя) - това да събира таксата по чл. 51 от ЗУЕС за поддръжка на общите части, така както е определена с решението от 15.01.2016 г. Същият обаче я събира от неизправния собственик за етажната собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б.Б.Р.“, която е и възложител по Договора за поддържа и управление на общите части на сграда в режим на етажна собственост от 20.01.2016 г. (лист. 14 от делото), а не за себе си като възнаграждение по договора, защото в този смисъл е взетото Решение № 8 от Протокола на ОС на ЕС от 15.01.2016 г. (лист 12 гръб).

Вземането за таксата за разходи за управление и поддържане на общите части по чл. 51 от ЗУЕС, определено по размер от ОС в Решение № 4 не е прехвърлено от етажната собственост на изпълнителя, на който е възложено извършаването на конкретните дейности, включително но не само дейности по поддръжка на общите части, срещу възнаграждение – също посочено като такса по буква “r”, т. 1, раздел I от Договора, според който „такса за целите на договора означава сумите, определение по размер в този договор, които собствениците са длъжни да заплащат на изпълнителя за покриване на допустимите разходи възнаграждението на последния“. Поради това ищецът, който има и качеството на изпълнител по договора, не е титуляр на вземането и не може да го събира от собствениците за себе си на заявеното в исковата молба основание.

Въпросът за дължимостта на възнаграждението, също наречено такса по чл. 2, във вр. с буква “r”, т. 1, раздел I по Договора за поддържа и управление на общите части на сграда в режим на етажна собственост от 20.01.2016 г., вземането за което възниква на договорно основание при съществуващо валидно договорно правоотношение и доказано по правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК изпълнение от страна на „Ф.М.“ ЕООД срещу Етажната собственост, съответно срещу собствениците на обекти в сградата, представлявани от управителя, съдът не следва да обсъжда, тъй като с оглед основанието, въведено от ищеца в исковата молба, предмет на делото не е иск за реално изпълнение по договора.

Ето защо, тъй като ищецът няма материалноправна легитимация да претендира за себе си таксите по чл. 51 от ЗУЕС за поддръжка на общите части от ответника като етажен собственик, искът, като предявен от лице, което не е легитимирано от материалното право като титуляр на спорното вземане, правилно е бил отхвърлен.

Поради изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и като такова следва да се потвърди.

 

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец няма право на разноски.

С оглед изхода на делото и предявената претенция въззивникът следва да заплати на въззиваемия направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 338,70 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което въззивният съд счита за основателно.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

                                                                   Р Е Ш И:                                    

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 300274 от 12.12.2019 г., постановено по гр. дело № 46464/2019 г. на Софийски районен съд, 62 състав.

ОСЪЖДА „Ф.М.“ ЕООД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „ВСБ А.-*Ъ.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 338,70 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.