Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 18.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, първи граждански състав, в открито заседание на осемнадесети февруари
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря Борянка Георгиева, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4557 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 415 от ГПК от ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ
против И.И.К..
Ищецът
твърди, че по силата на Договор за продажба на вземания /цесия/ от 25.01.2016
г. и Приемо-предавателен протокол към него БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК ********* му
прехвърлила вземания по договори за кредити, предоставени на физически лица,
като сред цедираните вземания било и това по отношение на ответника,
произтичащо от сключен с банката Договор за стоков кредит №
86590 от 10.03.2015 г., съгласно който тя му предоставила стоков кредит в
размер на 263.00 лв. за закупуване/заплащане на стоки от търговец „Технополис
България" ЕАД, а ответникът се е
задължил да върне кредита за срок от 6 месеца, заедно с начислените договорни
лихви разсрочено, на ежемесечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на
48.57 лева, при падеж 10- то число на месеца, за който се отнасят, и последна
изравнителна в размер на 48.56 лева и падеж 10.09.2015 г. На 10.03.2015 г.
разрешеният кредит е бил усвоен еднократно, безкасово, по сметка на търговеца,
от когото са закупени стоките, след получаване на оригиналните документи в
банката за сключения договор за продажба. В срока на действие на договора за
кредит ответникът не е
изпълнявал коректно задължението си за заплащане на дължимите вноски, поради
което към 25.01.2016 г. – датата на прехвърлянето на вземането, дължимата от него сума възлиза на 485.43 лева и
включва:
-263.00 лв. -
главница, дължима за периода от 10.04.2015 г. до 10.09.2015 г. вкл.,
-86.86 лв.
-договорна/възнаградителна лихва, дължима за периода от 10.04.2015 г. до
10.09.2015 г. вкл.,
-120 лв. -
начислени такси съгласно раздел IX, т.11 от Тарифата за таксите, които банката
прилага по извършвани услуги на клиенти физически лица и
-15.57 лв. - наказателна лихва,
начислена върху просрочените суми за периода от 10.04.2015 п до 25.01.2016 г.
вкл.
Ищецът твърди,
че ответникът е уведомен за извършената цесия.
Моли да се постанови
решение, с което да се
признае за установено, че И.И.К., ЕГН ********** дължи на ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ,
ЕИК ********* сумите, заявени по реда на заповедното производство и предмет на
заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 405/2019 г. по описа на РС - Русе, като бъдат присъдени направените в заповедното и
исковото производство разноски.
Ответникът е подал отговор чрез назначения му особен
представител. Оспорва иска, прави възражение за изтекла погасителна давност на лихвите, както и за
нищожност на клаузата за начисляване на такса разходи при изискуем кредит.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
В чл. 3 от
процесния договор страните са уговорили, че кредитът се усвоява еднократно,
безкасово по сметка на търговеца. Ответникът не е оспорил факта на отпускането
на стоков кредит и получаването на мобилния телефон от търговеца, поради което
съдът намира за доказано твърдението но ищеца за реалното предаване на сумата
на Технополис България ЕАД.
Разпоредбата на
чл. 26, ал. 1 от ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава
възможност в случая е предвидена в клаузата на чл. 16 от Общите условия по
договори за стокови кредити.
Във формираната
с редица решения на ВКС задължителна практика (вж. решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др.),
безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4
от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3
от ГПК.
Така е и в
разглеждания случай. Като приложение към исковата молба ищецът е представил и
уведомително писмо за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цесионера
и адресирано до ответника в качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно с
исковата молба и останалите писмени доказателства, се счита връчено на
ответника на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК, на 14.09.2019 год., поради което
следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за стоков
кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последния.
Последователна
е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова
възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143
– чл.148 от ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи че, макар и поместени в индивидуалния договор с ответника,
а не в общи условия към него, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по
смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за кредит,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно
на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито
е доказал условията по договора да са били уговорени с ответника индивидуално.
По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на
проверка за тяхната равноправност – арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Нищожни като
заобикалящи закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 33, ал. 1 от ЗПК, е
клаузата на чл. 5 от общите условия към договора, според която кредитополучателят
дължи на кредитора разходи по обслужване на задължението и принудителното
събиране на вземането. Когато кредитополучателят не внесе дължимите суми, с
размера им се увеличава дългът. В случая се претендира сумата 120 лева-
начислени такси съгласно раздел IX, т.11 от Тарифата за таксите, които банката
прилага по извършвани услуги на клиенти физически лица. Посочената тарифа не е
представена по делото. Макар вземанията да са наименувани „разходи“, то те на
практика представляват такса, но срещу тях не се дължи никакво поведение от
страна на заемодателя, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава, без значение дали са
извършени посочените действия. По делото липсват както твърдения, така и
доказателства такива разходи да са били действително извършени. При това
положение следва да се приеме, че тази клауза всъщност прикрива една неустойка
за забава, а съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при
забава на потребителя кредиторът има право само на мораторната лихва.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Посоченият в договора ГПР е неверен. В него не е включена сумата
120.00 лева за начислени такси. Ако сумата беше включена в годишния
процент на разходите, то заедно с общия размер на фиксираната лихва, общият
размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и следователно тази
клауза би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
При
съобразяване на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят дължи връщането само на чистата стойност на
получения кредит, то в случая искането може да се уважи само в частта за
главницата.
Съразмерно с
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право
на направените в исковото и заповедното производства разноски в общ размер на 40.63
лева (от 75.00 лева) в заповедното
производство и 311.53 лева (от 575.00 лева)- в исковото производство за
държавна такса, възнаграждение за особения представител на ответника и
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, или общо разноски в размер на 352.16 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на И.И.К., ЕГН ********** *** че дължи на ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. Х* К* № *,
представлявано от Г* А*Г*-
изпълнителен директор и юрисконсулт И* З*,
сумата 263.00 лева – неплатена
главница по Договор за стоков
кредит № 86590 от 10.03.2015 год.,
прехвърлен на ищеца с Договор за продажба на вземания /цесия/ от 25.01.2016
г. и Приемо-предавателен протокол към него от БАНКА ДСК ЕАД, ведно
със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 24.01.2019 год. до окончателното й
изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 405 по описа за 2019 год. на
Русенския районен съд е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
ОТХВЪРЛЯ предявените от
ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. Х* К* № *, представлявано от Г* А* Г*- изпълнителен директор и юрисконсулт И*З* против И.И.К., ЕГН ********** *** искове за признаване за установено
по отношение на ответника, че дължи на ищеца по Договор за стоков кредит № 86590 от 10.03.2015 год. сумите 86.86 лева-договорна/възнаградителна
лихва, дължима за периода от 10.04.2015 г. до 10.09.2015 г. включително, 120.00 лева- начислени такси съгласно
раздел IX, т.11 от Тарифата за таксите, които банката прилага по извършвани
услуги на клиенти физически лица и 15.57
лева- наказателна лихва, начислена върху просрочените суми за периода от
10.04.2015 г. до 25.01.2016 г. включително, както и законна лихва за забава
върху главницата от датата на депозиране на заявлението по ч.гр.д. № 405/2019
по описа на РРС до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА И.И.К., ЕГН ********** *** да заплати на ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. Х*К* № *,
представлявано от Г* А* Г*-
изпълнителен директор и юрисконсулт И* З*сумата 352.16 лева, представляваща съдебно- деловодни
разноски в исковото и заповедното производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: