№ 162
гр. Силистра, 13.12.2019
В ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренският окръжен
съд, в открито заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен
Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Краева
2. Огнян Маладжиков
при
секретаря Данаила Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков
в.гр.д. № 267 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Въззивното производство е второ
поред по чл. 258 и сл. от ГПК, след като Решение № 142 от 13.12.2018 г. по
в.гр.д. № 232 / 2018 г. на СсОС е отменено с Решение № 139 от 02.10.2019 г. на
ВКС по гр.д. № 1087 / 2019 г., I-во г.о. и делото е върнато за ново разглеждане
от друг състав на Силистренския окръжен съд.
С въззивната жалба „Лъки СИС“ ЕООД и
„Търговия на едро – СС“ ЕООД обжалват Решение № 160 от 30.05.2018 г. по гр.д. №
2123 / 2017 г. на Силистренския районен съд в частта, с която са уважени
исковете срещу ответниците. В прекратителната част първоинстанционното решение
е влязло в сила.
Изтъкват се доводи за недопустимост
и неправилност на обжалваното решение, като се моли същото да бъде обезсилено,
евентуално да се отмени като неправилно и да се отхвърлят предявените искове.
Въззиваемият ищец счита жалбата за
неоснователна, оспорва наведените с нея доводи за недопустимост и неправилност
на първоинстанционното решение, като моли въззивния съд да го потвърди.
Производство има за предмет също и
частната жалба на виззивниците срещу Определение № 1806 от 27.07.218 г. на
районния съд, с което е оставено без уважение молбата им за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските. Въззиваемият счита частната
жалба за неоснователна и моли определението да бъде потвърдено.
Окръжният съд, като обсъди
становищата на страните в двете инстанции, доказателствата по делото и
оплакванията в жалбата, приема за установено от фактическа страна следното:
На 08.11.2010 г. по искане на ЧСИ
във връзка с изп.д.№ 20107670401397 е вписана възбрана върху поземлен имот (ПИ)
в гр. Силистра с идентификатор 66425.514.502 и площ от 18066 кв.м., както и
върху построените в имота сгради, сред които: склад № 2 с идентификатор 66425.514.502.2
и площ от 44 кв.м; склад № 3 с идентификатор 66425.514.502.3 и площ от 83
кв.м., и склад № 10 с идентификатор 66425.514.502.11 и площ 143 кв.м.,
собственост на „Търговия на едро – СС“ ЕООД.
С нотариален акт № 66 от 17.01.2011
г. на нотариус Румен Тодоров „Търговия на едро – СС“ ЕООД продава на „Лъки СИС“
ЕООД 13,04 % ид.ч. от поземления имот, заедно с 13,04 % ид.ч. от всяка една
сграда в него.
С три постановления от 31.03.2016 г.
по изп.д.№ 20107670401397 ищецът „Диел“ ООД придобива правото на собственост
върху трите склада, заедно със съответните им идеални части от правото на
собственост върху поземления имот: 104 + 196 +338 / 18066 ид.ч., чийто общ сбор
е 638 / 18066 ид.ч.
Изрично в постановленията е
посочено, че заедно със собствеността върху складовете „Диел“ ООД придобива
съответните идеални части от изградените в поземления имот комуникации, без
обаче да се конкретизира какво се включва в понятието комуникации.
При издаване на скица от СГКК за
всеки от трите склада, като собственици се посочват „Лъки СИС“ ЕООД с 13,04 %
ид.ч. и „Диел“ ООД с 1/1 ид.ч. Причината е, че в службата по вписванията към
имотния регистър са вписани както нотариалният акт от 17.01.2011 г. за сделката
между ответниците, така и възлагателните постановления, с които ищецът се
легитимира като собственик, а в такива случаи чл. 41, ал. 6 от ЗКИР изисква в
скиците да се отразяват всички конкуриращи се собственици.
„Диел“ ООД счита, че правото му на
собственост е смутено, тъй като от записванията в имотния и кадастралния
регистър се създава привидно правно положение, че не е единствен собственик на
процесните три склада. На това основание завежда установителен иск пред
районния съд, с който моли да бъде признат за собственик спрямо двамата
ответници на 13,04 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот и на
13,04 % ид.ч. от правото на собственост върху всеки от трите склада с № 2, 3 и
10, заедно със съответните идеални части от изградените в поземления имот комуникации.
Тази фактическа обстановка е възприета и от районния съд, а въззивната
жалба не съдържа оплаквания по фактите.
Районният съд е прекратил
производството в частта за правото на собственост върху поземления имот,
приемайки че ищецът няма правен интерес да търси защита за своите 638 / 18066
ид.ч. от него (3,53 %), при положение че те не се конкурират с 13,04-те % ид.ч.
от правото на „Лъки СИС“ ЕООД върху същия ПИ. В тази част решението е влязло в
сила.
По отношение на складовете
първоинстанционният съд уважава исковете.
С оглед на прекратената и уважената част от исковата молба са присъдени
разноски и на двете страни, като недоволни са останали ответниците, тъй като
считат за неправилно определени и недостатъчно присъдените им по 181,41 лева. С
Определение № 1806 / 27.07.2018 г. молбата им по чл. 248 от ГПК е оставена без
уважение, тъй като съдът е приел, че претенциите за собственост над идеалните
части от поземления имот, прилежащи към всяка от процесните сгради, не могат да
се определят като самостоятелни искове.
От правна страна въззивният съд намира следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Районният съд е извършил всички поискани, допустими и законосъобразни
процесуалния действия по изясняване на спора и е постановил правилно и законосъобразно
решение. Същото съдържа подробни, обосновани и законосъобразни мотиви, които
въззивният съд изцяло споделя, поради което и на основание допустимата
препратка на чл.272 от ГПК счита, че обжалваното решение следва изцяло да се
потвърди без преповтаряне на мотивите.
Неоснователно е оплакването по т. 1 от въззивната жалба, че липсва правен
интерес за ищеца от завеждането на установителен иск срещу ответниците, щом
сделката от 17.01.2011 г. не му е противопоставима. Това е въпросът, по който е
допуснато касационното обжалване на първото въззивно решение по казуса. При
положение че се касае не изобщо за решение по чл. 290 от ГПК по сходен предмет,
а за решение на ВКС по конкретния казус, то осъщественият касационен контрол и
дадените указания са задължителни за въззивния съд и настоящият състав не може
да пререшава въпроса, дал повод за отмяна на Решение № 142 от 13.12.2018 г. по
в.гр.д. № 232 / 2018 г. на СсОС.
Неоснователно е оплакването по т. 2 от въззивната жалба, че
установителният иск по чл. 124 от ГПК е погасен по давност, тъй като от
сделката между ответниците са минали повече от пет години. Напълно погрешно е
разбирането на въззивниците, че ищецът се опитва да установи недействителността
на сделката от 17.01.2011 г. Предмет на делото е установяване правото на
собственост върху спорна идеална част от него, а не за прогласяване
недействителността на покупко-продажбата. Законът не предвижда давност за
предявяване на установителните искове, защото не е ясно в кой момент ще
възникне правният спор и докога ще продължи. За ищеца правният интерес от
завеждане на настоящия иск е възникнал от момента, в който са влезли в сила
постановленията на ЧСИ за възлагане на процесните имоти нему. И оттогава не е
преставал да съществува, защото правото му на собственост продължава да е
смутено от вписания договор за покупко-продажба между ответниците. Затова установителните
искове, в частност и този за собственост, не се погасяват по давност, тъй като
защитата, която се дири с тях, е винаги допустима, докато е наличен правен
интерес за ищеца от нея.
Неоснователно е оплакването по т. 3 от въззивната жалба, че придобитите
от „Лъки СИС“ ЕООД 13,04 % идеални части от правото на собственост върху
процесните три склада не противоречат на предявените с исковата молба 13,04 %
идеални части върху същите сгради. С това възражение се навежда довод за липса
на правен интерес при така определения петитум, оттук че постановеното по този
иск решение е недопустимо. Това становище е доразвито в хода на устните
състезания, като процесуалният представител на въззивниците черпи аргументи от
мотивите, с които районният съд е прекратил производството в частта за
поземления имот. Правилно е съждението, че идеалните части не са конкретно
определяем обект (физически). Това обаче не е пречка те да се индивидуализират
юридически, и точно това е сторено в исковата молба, като е посочено че
13,04-те % ид.ч. от съответните три сгради „са
предмет на договор за продажба, сключен с нотариален акт № 66, том I…“.
Именно с конкретната сделка се оспорва правото на собственост на ищеца в
посочения обем – 13,04 %. Затова правилно искът е предявен за него, а не за 100
% върху собствеността, както неоснователно настояват въззивниците, че би
следвало да се предяви. В последната хипотеза за горницата над 13,04 % искът би
бил недопустим поради липса на правен интерес, тъй като сделката между
ответниците не смущава ищцовото право на собственост в тази му част – за 86,96
% ид.ч. Точно това е разликата с прекратеното производство в частта за
поземления имот, от който ищецът притежава само 638 / 18066 ид.ч., или
приблизително 3,53 %, сборувани от трите възлагателни постановления. При него
действително 13,04-те % ид.ч. на ответника „Лъки СИС“ ЕООД се съвместяват с
ищцовите 3,53 % ид.ч. от ПИ, за разлика от собствеността върху трите склада,
които са 100 % собственост на ищеца. Ето защо аналогията, черпена от мотивите,
с които е прекратено производството по отношение на поземления имот, е
неправилна. Във връзка с гореизложеното неоснователно е оплакването, че с
произнасянето си районният съд фактически санирал груба грешка в петитума на
исковите молби. Произнасянето на районния съд по обжалваното решение е в
съответствие с петитуама на исковата молба.
Неоснователно е оплакването в т. 4 от въззивната жалба, че ответникът
„Търговия на едро – СС“ ЕООД не е процесуално легитимиран да отговаря по
предявения иск, тъй като той не оспорва правата на „Диел“ ООД. Този довод
изрично е поставен на вниманието на ВКС с отговора на касационната жалба срещу
първото въззивно решение. В Решение № 139 от 02.10.2019 г. на ВКС по гр.д. №
1087 / 2019 г., I-во г.о., се казва, че правен интерес от предявения иск за
собственост е налице и срещу първия ответник, който се е разпоредил със спорния
имот в полза на втория ответник преди завеждането на исковата молба. Решението
на ВКС се явява задължително за настоящата инстанция, тъй като е постановено по
конкретния казус, и настоящият съдебен състав не може да пререшава въпроса,
като прекрати производството спрямо „Търговия на едро – СС“ ЕООД, въпреки
указанието делото да се гледа отново, в т.ч. спрямо същите страни.
Неоснователно е оплакването по т. 5 от въззивната жалба, че решението в
частта за комуникациите е недопустимо, неправилно и необосновано. Пак по същата
причина, че този въпрос изрично е бил поставен на вниманието на ВКС, а
отменителното решение, с което делото се връща за ново разглеждане, не съдържа
произнасяне за частично оставяне в сила на първото въззивно решение по
отношение на комуникациите, означава, че предмет на настоящото въззивно
производство следва да е решението на районния съд така както е постановено.
Включително в частта за комуникациите, което прави възражението за
недопустимост отхвърлено със задължителна за настоящата инстанция сила. Освен
това ВКС е имал възможност да се произнесе по този въпрос по друго идентично
дело срещу същите ответници, като е намерил възражението за неоснователно:
„Липсата на конкретизация е без значение, предвид същността им на общи части по
смисъла на чл. 38 от ЗС“ – се казва в Определение № 473 / 22.10.2019 г. на ВКС
по гр.д.№ 2015 / 2019 г, на първо г.о. Първоинстанционното решение не е
неправилно и необосновано в частта за комуникациите, тъй като то възпроизвежда
петитума на исковата молба, а тя – възлагателните постановления, с които ищецът
е придобил собствеността върху трите склада „…заедно със съответните идеални
части от изградените в поземления имот комуникации,…“
Неоснователна е жалбата срещу Определение № 1806 / 27.07.2018 г. по
гр.д.№ 2123 / 2017 г. на Силистренския районен съд, постановено по реда на чл.
248 от ГПК. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита
и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Съгласно чл. 7, ал.
2 от Наредбата пък, база за определяне на размера на минималното адвокатско
възнаграждение е материалният интерес. В практиката на съдилищата се наблюдават
противоречия по приложението на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от Наредбата.
Според настоящия състав, размерът на минималното адвокатско възнаграждение
следва да се определя върху интереса, като сбор от цената на всички искове, в
случаите когато с една искова молба са предявени няколко обективно съединени
иска, чийто предмет произтича от едно и също правоотношение между страните –
напр. от един договор, от едно увреждащо събитие и т. н. Когато спорния предмет
на предявените с една искова молба обективно съединени искове произтичат от различни
правоотношения между страните, нямат връзка на преюдициалност или акцесорност,
възнаграждението следва да се определи по всеки иск поотделно. Това е така
защото се касае до различни интереси и единствено по волята на ищеца исковете
са предявени с една искова молба, с което се постига процесуална икономия и
избягване на разходи за събиране на доказателства /напр. – посредством
експертизи/ по всяко дело. В същия смисъл е изменението на чл. 72, ал. 1 от ГПК
с ДВ, бр. 86 от 2017 г., с което законодателят е възприел защитавания интерес
като критерий за определяне на държавната такса, а не аритметичния сбор на
исковете. В настоящия случай претенциите на ищеца са основани на един
правопораждащ факт – договорът за покупко-продажба от 17.01.2011 г. между ответниците,
който засяга правата му, придобити с процесните възлагателни постановления.
Тоест, касае се за различни искове в защита на един интерес, което налага
присъждането на разноски на ответниците съобразно пропорционалната част на
прекратените искове спрямо цената на исковата молба. Данните от данъчните
оценки за трите склада и поземления имот разкриват следната картина: (778,50 +
1305,70 + 2378,20) х 13,04 % = 581,90 лева цена на исковете само за ПИ, спрямо
(3865,30 + 9184,60 + 16732,80) х 13,04 % = 3883,66 лева цена на всички искове.
При платени по 1200 лева адвокатски хонорар от всеки ответник, това прави по
179,80 лева = (581,90 х 1200) : 3883,66 дължими от ищците разноски за всеки от
тях. Районният съд е присъдил по 181,41 лева и е отказал увеличаването им. Тъй
като не може по жалба на ответниците да се влоши тяхното положение, макар и със
съвсем малката разлика от 1,61 лева в изчисленията, за правилна следва да се
приеме сумата от 181,41 лева.
Изводите на въззивния съд съвпадат с решението на първата инстанция по
разноските, поради което частната жалба срещу определението, с което не е
уважено искането на ответниците по чл. 248 от ГПК за увеличение на присъдените
им разноски, се явява неоснователна и като такава следва да се устави без
уважение, а Определение № 1806 / 27.07.2018 г. по гр.д.№ 2123 / 2017 г.
на Силистренския районен съд – да се потвърди.
С Решение № 139 от 02.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1087 / 2019 г., I-во
г.о. касационната инстанция е дала указания на въззивния съд при новото разглеждане
на делото да се произнесе по приложението на чл. 41, ал. 6 от ЗКИР за
необходимостта от записването и на ответника като легитимен носител на правото
на собственост. Съгласно чл. 53, ал. 1, т. 2 от ЗКИР измененията в кадастралния
регистър на недвижимите имоти се извършват при отпадане на основанието за
извършеното записване по чл. 41, ал. 6 от ЗКИР. Това изменение, на основание
чл. 53а, т. 1 от ЗКИР, се извършва без административна заповед, а в изпълнение
на влязло в сила съдебно решение. Ето защо след влизане в сила на съдебното
решение, следва да се изпрати заверен препис от него на Службата по геодезия,
картография и кадастър – гр. Силистра, като се разпореди заличаване на
записването в кадастралния регистър, че „Лъки СИС“ ЕООД с ЕИК ********* се легитимира
като собственик по силата на нотариален акт № 59 том 1 рег. 226 от 17.01.2011
г., издаден от Службата по вписванията гр. Силистра, на 13,04 % от правото на
собственост върху следните недвижими имоти:
-
Промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.2, площ 44 кв.м.;
-
Промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.3, площ 83 кв.м.;
-
Промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.11, площ 143 кв.м., и
трите с адрес гр. Силистра, п.к. 7500, ИНДУСТРИАЛНА ЗОНА ЗАПАД, разположени в
поземлен имот с идентификатор 66425.514.502
С горното
разпореждане не се излиза извън предмета на въззивното дело, тъй като
изменението в кадастралния регистър на недвижимите имоти по чл. 53, ал. 1, т. 2
във връзка с чл. 53а, т. 1 от ЗКИР е законова последица на решението, а не самостоятелен
иск, по който легитимирани ответници да са АГКК и „Местни данъци и такси“ към
Община Силистра. Затова е неоснователен доводът на процесуалния представител на
ответниците, че изпълнението на указанието на ВКС от настоящата инстанция ще
бъде произнасяне свръх петитум. Логично е това разпореждане да изхожда от
първоинстанционния съд по служебна инициатива, тъй като СГКК изпълнява публични
функции, в обществен интерес, и затова е предвидена законовата възможност съдът
пряко да разпорежда съответните изменения. Този ред обезпечава по-висока
гаранция за правната сигурност и доверие в предоставената от СГКК информация. В
същото време, щом такова разпореждане липсва в обжалваното решение, няма пречка
въззивният съд да го замести.
По
разноските:
С оглед
изхода на делото на въззиваемия ищец следва да се присъдят сторените разноски
за производството пред Окръжен съд Силистра по в.гр.д. № 232 / 2018 г. в размер
на 400 лева за адвокатски хонорар, а за това пред Върховния касационен съд –
300 лева за адвокатски хонорар и 55 лева за държавни такси, платими от двамата
ответници солидарно, на основание чл. 53 от ЗЗД, тъй като отговорността
за разноски е вид деликтна отговорност.
В
настоящото дело разноски от страна на „Диел“ ООД не са сторени и не се
претендират.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 160 от 30.05.2018 г. по гр.д. № 2123 / 2017
г. на Силистренския районен съд в обжалваната му част, с която е уважена
исковата молба.
В останалата част, с която производството е прекратено,
първоинстанционното решение е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1806 / 27.07.2018 г. по гр.д.№ 2123 / 2017 г.
на Силистренския районен съд.
ОСЪЖДА „Търговия на едро – СС“ ЕООД с ЕИК ********* и „Лъки СИС“ ЕООД с
ЕИК ********* солидарно да платят на „Диел“ ООД с ЕИК ********* сумата от 755
лева (седемстотин петдесет и пет) за разноски по в.гр.д. № 232 / 2018 г. на
СсОС и гр.д. № 1087 / 2019 г. на ВКС, I-во г.о.
РАЗПОРЕЖДА на Службата по геодезия, картография и кадастър – гр.
Силистра, ДА ЗАЛИЧИ от кадастралния регистър записването, че „Лъки СИС“ ЕООД с
ЕИК ********* се легитимира като собственик по силата на нотариален акт № 59
том 1 рег. 226 от 17.01.2011 г., издаден от Службата по вписванията гр.
Силистра, на 13,04 % ид.ч. от правото на собственост върху следните недвижими
имоти:
-
Промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.2,
площ 44 кв.м.;
-
Промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.3,
площ 83 кв.м.,
-
Промишлена сграда с идентификатор 66425.514.502.11, площ 143 кв.м., и трите с адрес гр. Силистра,
п.к. 7500, ИНДУСТРИАЛНА ЗОНА ЗАПАД, разположени в поземлен имот с идентификатор
66425.514.502.
След влизане в сила на решението, ако остане в сила изцяло, да се изпрати
заверен препис от него на Службата по геодезия, картография и кадастър – гр.
Силистра за сведение и изпълнение, заедно с преписи от първоинстанционното
решение и евентуално от последващите актовете на ВКС по касационен контрол на
настоящото решение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.