Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 21.05.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА МИТЕВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при
секретаря Христина Христова, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д.
№ 86 по описа на съда за 2018г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 467/20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 1020/2017 г. на РС – Ловеч, е отхвърлен
предявеният от Б.П.С. против Н.Д.Н. иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 5000 лв. ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба. Със същото решение съдът се е произнесъл по
отговорността за разноските, осъждайки ищеца да заплати на ответника сумата 500
лв., респ. отхвърляйки претенцията на ищеца за заплащане на сторените по делото
разноски.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от Б.П.С., подадена чрез пълномощника адв.
Н. Бозев. В жалбата са
направени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до
необоснованост и противоречие с материалния закон, като е направено искане за
неговата отмяна, за уважаване на предявения иск по чл. 240 ЗЗД и за присъждане
на разноските за двете инстанции. Според оплакванията във въззивната жалба съдът
не е обсъдил всички писмени и гласни доказателства по делото, което обусловило
неправилността на обжалваното решение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от Н.Д.Н. чрез адв. П.П. е подаден писмен отговор на въззивната жалба, в
който се дава становище за правилност на атакуваното съдебно решение и е
направено искане за неговото потвърждаване и за присъждане на разноските по
делото за въззивната инстанция. В писмения отговор се поддържа, че от събраните
по делото доказателства не се установява сключване на договор за заем,
предаване на сумата от ищеца на ответника със задължение на последния да я
върне.
Въззивникът Б.П.С. взема
участие в съдебното заседание лично и чрез процесуалния представител по
пълномощие адв. Бозев, който поддържа жалбата, излага
съображения за нейната основателност и моли за отмяна на обжалваното решение и
присъждане на разноските по делото.
Въззиваемият Н.Д.Н. взема
участие в съдебното заседание лично и чрез процесуалния представител по
пълномощие адв. П., който оспорва жалбата, навежда
съображения за нейната неоснователност и моли за потвърждаване обжалваното решение
и присъждане на разноските по делото. В представени по
делото писмени бележки доразвива съображенията си за неоснователност на
въззивната жалба и на предявения иск.
Ловешкият
окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди
неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното
производство е образувано по иск с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от Б.П.С. против Н.Д.Н., като първоначалният размер на претендираната
сума е 5500 лв. С определение от 29.09.2017 г.
първоинстанционният съд е допуснал изменение последните иска като намалил
размера му на 5000 лв.
В
срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил писмен отговор на исковата молба,
в който е дадено становище за неоснователност на предявения иск, като от
ответника е направено правоизключващо възражение,
основано на оспорване твърденията за наличие на договор за заем между страните.
Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в
тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
От копие на две нареждания разписки се установява, че по нейно нареждане Б.П.С. изтеглила от нейна сметка в „Сосиете Женерал Експресбанк” следните две суми: 5010 лв. - на
29.06.2015 г. и 2000 лв. – на 09.07.2015 г., като и двете суми са получени от
нея в брой.
На
20.07.2015 г. в гр. Ловеч между „Юробанк България”АД и Б.П.С. е сключен договор
за разплащателна сметка на физически лица, с който Банката се задължава да
открие и води безсрочна разплащателна сметка български лева на името на
титуляра (Б.С.). От извлечение на сметка се установява, че на 21.07.2015 г., в
изпълнение на задължението си по договора, банката отпуснала по сметката сумата
от 5 303,85 лева, от която Б.П.С. изтеглила в същия ден на каса 4 820
лв., а разликата била удържана за плащане на премия по полица към кредитна
сделка и за дължима автоматична такса.
От
ответника се признава (вкл. извънсъдебно, направено в писмено обяснение в
полицейска преписка № 176200-4627/2016 год. по описа на РУ Полиция гр. Ловеч),
че Б.П.С. изтеглила кредита от негово име, че той получил сумата по кредита и
се задължил да я изплаща с начисленото оскъпяване. Признанието на ответника за
изтегления банков кредит (от 20.07.2015 г.) се подкрепя и от показанията на
свидетеля Д.Т., ценени от съда според обстоятелствата по чл. 172 ГПК
(свидетелят е син на ищцата), от които се установява, че на същата дата
ответникът дошъл в дома им и откарал майка му до банката, където тя изтеглила
кредита, въпреки настояването на свидетеля да не го прави.
От
показанията на същия свидетел Д.Т., ценени отново с по-висока критичност според
обстоятелствата по чл. 172 ГПК и от копие на преписка на № 176200-4627/2016
год. по описа на РУ Полиция гр. Ловеч, се установява, че между същия свидетел и
ищцата, от една страна, и ответника, от друга, възникнал спор относно
обслужването на кредита, който прераснал в скарване помежду им. По този повод
от Д.Т. подал до полицията жалба с оплакване за заплаха с физическа
саморазправа от страна ответника, извършена на 27.12.2015 г. спрямо него и ищцата.
Преписката е приключила с писмени обяснения от Б.П.С., Д.Т. Т., Д.Н.Н.и Н.Д.Н.,
като последният е предупреден с протокол по чл. 65 ЗМВР.
От
посочените доказателствени средства както и от показанията на свидетелите С.Б.,
Р.Н.и К.К.не се установява пряко или косвено нито постигнато между страните
съгласие, по което ищцата да е поела задължение спрямо ответника да му даде в
заем суми от 3500 лв. и от 2000 лв., нито предаване на същите суми, което да е извършено
на 29.06.2015 г. (за първата сума), респ. на 09.07.2015 г.
(за втората). Няма пряко установяване, защото нито едно от събраните
доказателствени средства не съдържа и не е носител на информационна следа за същите
правно релевантни факти (постигнатото съгласие за даване на заем и предаване на
сумите). В показанията на свидетелите Д.Т., С.Б. и Р.Н.се съдържа информация за направени пред тях изявления от ищцата
за благоприятен за нея факт - че е дала на ответника в заем суми от 3500 лв. и
от 2000 лв. - а не за техни непосредствени възприятия относно уговорките между
страните и давене на същите суми в заем. След като само възпроизвеждат
твърденията на ищцата за благоприятния за нея правно релевантен факт,
показанията на свидетелите не съставляват доказателствено средство и не доказват
пряко или косвено същия факт. Той не се доказва и от показанията на свидетеля К.К.,
в които се съдържа информация за кредита от 5000 лв.,
изтеглен от името на ищцата, но за сметка на ответника, по който свидетелят е
станал поръчител. Макар свидетелят да споменава датата 29.06.2015 г., като ден
на изтегляне на кредита, която в случая тя се явява негово грешно
възпроизвеждане, доколкото от писмените доказателства се установява, че кредитът,
по който свидетелят е поръчител, е изтеглен на 21.07.2015 г., че други кредити
не са били теглени от ищцата и че на 29.06.2015 г. Б.С. е изтеглила сумата 3500 лв., но от своя спестовна сметка, за което поръчител
не е нужен.
В гражданското съдопроизводство е
допустимо установяването на правно релевантен факт да стане и чрез косвени
доказателства, но пълното доказване ще е проведено само при такова тяхно
наличие и брой, при което би се стигнало до изграждане на несъмнен извод за
този факт. Такава съвкупност в случая не е налична. От наличието и съвкупната
оценка на безспорно установените факти, че на същите дати Б.П.С. изтеглила от своята сметка двете суми (5010
лв. - на 29.06.2015 г. и 2000 лв. – на 09.07.2015 г.), че на 21.07.2015
г. тя е изтеглила от свое име, но в полза на ответника кредит от 5000 лв., че
до есента на 2015 г. ответникът е контактувал с нея, търсейки я в отделението,
където тя работела, и че през месец декември е възникнало скарване между ищцата
и нейния син, от една страна, и
ответника, от друга, заради обслужването на кредита, не
би могло да се изгради несъмнен извод, че на 29.06.2015 г. ищцата дала на
ответника в заем сумата от 3500 лв., а на 09.07.2015 г. – 2000 лв. Изброените
косвени доказателства не са достатъчни, защото в разкритата от тях цялостна картина
не се открива необходимата безспорна връзка между изтеглените от ищцата суми и
предаването им в заем на ответника. Отделно от това, в нито едно от
доказателствените средства за тези факти (получаване от ищцата в заем на двете
суми) не се съдържа признание на ответника, което съдът би могъл да прецени с
оглед на всички останали обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК). Напротив, той
ги отрича и признава единствено кредитът от месец юли за сумата от 5000 лв., изтеглен
от името на ищцата, но за негова сметка, който факт обаче не е наведен от ищеца
като основание на предявения иск.
При така установените факти настоящата инстанция прави
следните правни изводи:
Предявеният иск по чл. 240 ЗЗД е неоснователен. По делото
не се установи двата елемента от фактическия състав на заемното правоотношение –
постигнато между страните съгласие, по силата на което ищецът поел задължение
да предаде на ответника в заем определена сума пари и предаване на същата сума
(чл. 240 ЗЗД). В случая от ищеца не се доказва такова съгласие и предаване по
отношение двете суми – 3500 лв. и 2000 лв. При липса на проведено пълно
доказване претенцията за заплащане на сумата от 5000 лв. се явява недоказана и
следва да се отхвърли.
Оплакванията във въззивната жалба за необоснованост и
за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни. Районният съд е
уважил доказателствените искания на ищеца и е обсъдил всички събрани по делото доказателствени
средства. При направеното обсъждане достигнал до единствения възможен и
законосъобразен извод – за недоказаност на фактите, които се твърдят от ищеца. Макар
да е счел, че по делото липсва писмен документ, удостоверяващ заемно
правоотношение между страните, съдът е добавил, че събраните гласни доказателствени
средства също не доказват правно релевантния факт, заявен от ищеца в исковата
молба. В този смисъл упрекът към първоинстанционния съд за необоснованост на
решението е неоснователен. Изводът на районния съд за липса на заемно
правоотношение между страните е изграден на разбирането за реалния характер на
договора за заем за потребление и е основан на конкретното фактическо положение
– за несъществуващо съгласие за предаване в заем на сумите от 3500 лв. и 2000
лв. и неосъществило се предаване на същите суми.
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява
неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на
първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото
направените от настоящия състав изводи по основателността на предявения иск
съвпадат с крайните такива на районния съд.
С
оглед неоснователност на въззивната жалба на въззивника не следва да се
присъждат разноски за настоящата инстанция. Такива следва да се присъдят в
полза на въззиваемия, които са доказани до размер на 500
лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 467/20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 1020/2017 г. на РС – Ловеч.
ОСЪЖДА
основание чл. 78, ал. 3 ГПК Б.П.С., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Н.Д.Н., с ЕГН **********,
а адрес: *** сумата
500 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.