№ 205
гр. Пловдив, 02.06.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Въззивно частно наказателно
дело № 20225000600230 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава двадесет и втора НПК.
С обжалваното определение е оставено без уважение искането на
защитата на подсъдимия М. за прекратяване на съдебното производство и
връщане на делото на Окръжна прокуратура Хасково.
Недоволни от така постановеният съдебен акт останали подсъдимия и
защитата му и на основание чл.249, ал.3 НПК и го обжалвали. В жалбата
релевирали съображения за неправилност на изводите на съда, свързани с
въпросите по чл.248 НПК и предложили определението да бъде отменено и
делото върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснатите според тях
съществени процесуални нарушения.
Апелативният съд, като съобрази възраженията в жалбата, провери
изцяло обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение и
за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срок, от активнолегитимирана страна и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
В разпоредителното заседание, защитата на подсъдимия е изразила
1
претенции за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила,
попадащо в обхвата на разпоредбата на чл.248, ал.1, т.3 НПК. Възраженията
са били насочени към неяснота в описанието на фактическата обстановка,
приета от прокурор. На критика е подложено становището на прокурора, че
наказателната отговорност на подсъдимият М. следва да бъде в лично
качество - като водач на МПС. Изразено е недоволство, че прокурорът е
акцентирал върху една единствена наредба, при наличието на много други
нормативни актове, които регламентират дейността на служителите на МВР.
Така е обосновано искането за прекратяване на съдебното производство и
връщане на делото на прокурора.
Съдът е оставил без уважение така направеното искане, като е счел, че
наведените доводи са несъстоятелни. Според съда, дефицит в относимата към
предмета на доказване фактология липсва и преобладаващата част от
коментарите на защитата касаят правните изводи на прокурора и
обосноваността на обвинителния акт, които въпроси не могат да бъдат
коментирани в разпоредителното заседание.
Изводите на съда са правилни.
Минималните критериите за процесуална съответност на
обстоятелствената част на обвинителния акт са детайлно очертани в
разпоредбата на чл.246, ал.2 НПК и допълнително изяснени с ТР № 2/2002г.
на ОСНК на ВКС. От л.1 до л.3 /следвайки номерацията на обвинителния акт/
прокурорът, воден от преценката си за доказателствена обезпеченост е
посочил какви действия е извършил подсъдимия, времето, мястото, начина и
механизма на инкриминираното престъпление. Това удовлетворя в
достатъчна степен изискването за фактическо описание на деянието на
подсъдимия.
Тук е местото да се отбележи, че доколко и в каква степен посочените
факти са относими към правната квалификация на инкриминираните деяния,
каква е доказателствената им обезпеченост и верни ли са правните изводи, до
които е стигнал прокурора при анализа на тези факти са все въпроси, който
той /прокурорът/ решава единствено и само на базата на формираното си
вътрешно убеждение, което не подлежи на съдебен контрол във фазата на
разпоредителното заседание, а е въпрос по същество на делото.
Това е така, защото процесуалния акт, очертаващ границите на
2
предмета на доказване и на съдебния процес, който следва да се развие е
обвинителния акт. С него обвиняемия разбира окончателно какво е извършил
/описателна част/ и за какво престъпление е обвинен /диспозитивна част/. При
положение, че в обвинителния акт са описани релевантните за повдигнатото
обвинение факти, съобразно преценката на прокурора, то правото на защита
на обвиняемия не е нарушено, защото той е запознат както с фактите, така и с
правото и съобразно тях е организирал защитата си и по тях ще се брани в
открития състезателен процес.
Поради това възражението на защитата на подсъдимия М., че същият не
разбира в какво точно е обвинен е несъстоятелно и не може да бъде
споделено.
Становището на прокурора, че М. е допуснал инкриминираното ПТП в
лично качество, а не при или по повод изпълнение на служебните си
задължения е правен извод, изграден на базата на приетите за установени и
посочени в обвинителния акт фактически положения, които достатъчно ясно
са очертали релевантната за предмета на доказване фактология. Въпросът за
обосноваността и законосъобразността на този правен извод може да бъде
решен обаче само с присъдата, но не и на настоящия процесуален етап.
Обосноваността на обвинителния акт също е въпрос по същество и не
може да бъде коментиран в хода на разпоредителното заседание. С какви и
колко доказателствени източници прокурорът ще защити обвинителната си
теза, кои и колко нормативни актове ще прецени, че са нарушени, дали между
тях и деянието е налице причинно – следствена връзка са все въпроси
единствено и само на негово вътрешно убеждение и съдът дължи отговор на
тях едва при постановяване на присъдата / по арг. на чл.301 НПК/.
По същите съображения се явява неоснователен и упрекът към съда, че
изобщо не се е занимал с правилата за движение, съответстващи на описаната
фактическа обстановка и приложимата правна норма. Няма как съдът да се
занимава с проблемите посочени от защитата, защото би навлязъл по
същество на делото, което е процесуално недопустимо в хода на
разпоредителното заседание и би ангажирало основанието по чл.29, ал.2
НПК.
В настоящия процесуален етап, в който се намира делото, въпросите
поставени от защитата, касаещи доказателствената обосновка на обвинението
3
на подсъдимия и материалноправната годност на обвинението не могат да
бъдат решени. Това може да бъде сторено от решаващият съд единствено в
открития състезателен процес, в който прокурорът разполага с целия
процесуален инструментариум да защити обвинителната си теза, респ.
защитата и подсъдимия да я оборят. Ето защо необосноваността на
обвинителния акт не може да доведе до нарушаване на правото на защита на
подсъдимия, а по – скоро обратното, би предпоставила процесуални
неблагополучия за обвинителната власт в хода на съдебното производство,
чийто логичен завършек в такива случаи се явява оправдателната присъда.
Диспозитива на обвинителния акт отговаря на условията на чл.246, ал.3
НПК и настоящият състав не съзира претендираните от защитата
процесуални пороци. Прокурорът е посочил самоличността на подсъдимия,
деянието и неговата правна квалификация според вътрешното си убеждение,
датата и мястото на съставянето и го е подписал. При това положение няма
как да се стигне по думите на защитата до отмяна на крайния съдебен акт и
разходване на процесуални средства и време, което от своя страна би довело
до бавност на процеса. Вярно е, че присъдата може да бъде отменена на
различни основания, но не и на тези, които сочи защитата.
Обобщено, в разпоредителното заседание съдът не разполага с такива
процесуални възможности, каквито защитата се опитва да му вмени и
правилно искането за прекратяване на съдебното производство и връщане на
делото на прокурора е било оставено без уважение.
Всичко посочено по-горе диктува изводът, че обжалваното определение
е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а подадената
срещу него жалба оставена без уважение.
С оглед гореизложеното Апелативният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 214/14.04.2022г. по нохд № 117/22г.
на Окръжен съд Хасково, с което е оставено без уважение искането на
защитата на подсъдимия М. за прекратяване на съдебното производство и
връщане на делото на Окръжна прокуратура Хасково.
4
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5