Определение по дело №63/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 73/13.07.2012 г., постановено по Г. д. № 1286/2011 г., КРС е осъдил „Г.- К.” - Г. К., да заплати на Д. А. С. от с. Е., общ. А., обл. К. сумата в размер на 5328.92 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между размера на получаваната от него пенсия за периода 15.08.2008 г. до 15.08.2011 г. и трудовото възнаграждение, което би получавал за този период, ако не е бил пенсиониран, поради инвалидизиране, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.08.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 896.47 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимото обезщетение за периода от 15.08.2008 г. до 15.08.2011 г. Съдът е отхвърлил иска по чл. 200 ал. 3 във вр. с ал. 1 от КТ за разликата над 5328.92 лв. до пълния му размер от 7500 лв. и иска по чл. 86 ал. 1 изр. 1 за разликата над 896.47 лв. до пълния размер от 900 лв. С решението са присъдени разноски по делото. Съдът е постановил решението при участието на трети лица- помагачи „Г. М." Г. М., „Г. З." Г. З., „Г. Р." Е. в Л. Г. Р., „Г. Л." Е. Г. Л., „Г. ГМП" Е.- в несъстоятелност Г. М. и „Г. Р." Е. Г. М..

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят „Г.- К.” Г. К., който го атакува като необосновано и незаконосъобразно. Излага подробни съображения. Счита, че ищецът, който към 01.01.2005 г., нямал изискуемата 65- годишна възраст, следвало да се яви за преосвидетелствуване, независимо от това, че трудоустрояването му било пожизнено и в резултат на трудова злополука, и че същият не можел да се ползва от ЕР на ТЕЛК- Пловдив № 1094/14.06.1996 г. Липсата на преосвидетелствуване на ищеца водело до невалидност на акта му за трудоустрояване, поради което и искът бил недоказан, и следвало да бъде отхвърлен. Искането е да се отмени атакуваното решение.

В писмен отговор ответникът по жалбата Д. С. чрез пълномощника си, я оспорва и иска да се потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Излага подробни съображения.

Постъпило е писмено становище от трето лице- помагач „Г.- Р.” Е. Г. Р.- в Л., представлявано от ликвидатора З.Ж.Х., чрез адв. Х., в което се излагат съображения за неправилност на атакуваното решение.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Съображенията на съда са следните:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът твърди в исковата молба, че работил при ответника по трудов договор. На 22.11.1995 г. по време на работа претърпял трудова злополука, довела до увреждане на здравето му и трайна инвалидизация поради получена окончателна слепота на дясното око, удостоверена с решение на ТЕЛК от 1996 г. В резултат на това бил пенсиониран и регистриран в Бюро по труда Г. К.. Последователно по четири дела му били присъдени обезщетения за причинени в резултат на трудовата злополука имуществени вреди за периоди, различни от процесния. От м. август 2008 г. до 15.08.2011 г. същият получавал пенсия за инвалидност, чиито размер бил по- нисък от заплатата му преди увреждането му. Поради това претърпял имуществени вреди в размер на 7500 лв., изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал, ако не беше претърпял трудова злополука, и пенсията, която получава. Претендира и обезщетение за забава върху главницата за същия период в размер на 900 лв., както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска.

От фактическа страна се установява следното:

В доклада по делото, първоинстанционният съд е признал за безспорно, че ищецът бил работник при ответника. На 22.11.1995 г. ищецът претърпял трудова злополука, в резултат на която получил увреждане на здравето. Бил освидетелстван с експертно решение на ТЕЛК през 1996 г., като му била определена инвалидизация- пожизнена, трета група, поради окончателна слепота на дясното око.

Съгласно заключението на вещото лице по назначената по делото счетоводна експертиза, която не е оспорена и се приема от съда, се установява, че размерът на получената от ищеца пенсия за инвалидност за периода от 15.08.2008 г. до 15.08.2011 г. възлиза на 8802.23 лв., а нетното трудово възнаграждение, което би получил ищеца за същия период, ако е заемал длъжността, на която е претърпял трудовата злополука, би било в размер на 14131.15 лв. Разликата между двете суми възлиза на 5328.92 лв., а обезщетението за забава върху посочената сума за същия период възлиза на 896.47 лв.

С оглед на това, съдът приема, че искът по чл. 200 ал. 3 от КТ следва да се уважи за сумата в размер на 5328.92 лв. като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 7500 лв., следва да се отхвърли като недоказан. Предявения иск по чл. 86 ал. 1 изр. 1- во от ЗЗД следва да се уважи до установения от експертизата размер от 896.47 лв. като за разликата над тази сума до пълния предявен размер, следва да се отхвърли. С оглед искането на ищеца за лихва, върху обезщетението от 5328.92 лв. следва да бъде присъдена законна лихва, считано от 16.08.2011 г.

Съдът намира за не±ъстоятелно възражението на ответника, че ищецът не бил преосвидетелстван, съгласно чл. 55 ал. 2 във вр. с § 2 от ПЗР на Наредба за медицинската експертиза на работоспособността /отм. ДВ бр. 36/14.05.2010 г./. Разпоредбата на чл. 55 ал. 2 от Наредбата предвижда, че срокът на експертното решение, с което е призната професионална болест, е три години, след което лицето се преосвидетелства, а съгласно § 2 от ПЗР, постановените до 31 декември 2004 г. експертни решения на ТЕЛК (НЕЛК), в които определеният срок на инвалидност не е изтекъл до тази дата, след 1 януари 2005 г. се считат с определен пожизнен срок на инвалидност при навършена 65- годишна възраст на лицата. В случая следва да се има предвид, че ищецът не е освидетелстван за професионално заболяване, при което е предвидено периодично преосвидетелстване, а е освидетелстван за настъпила инвалидизация в резултат на трудова злополука като в самото решение за освидетелстване не е определен срок на инвалидността му, а същата е определена пожизнено, т. е. безсрочно с оглед характера на увреждането. Поради това, сочените разпоредби не са приложими в случая. Безспорно е, че съгласно ал. 1 на чл. 64 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността /отм./, срокът на инвалидността е от една до три години в зависимост от характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване на работоспособността, но съгласно ал. 4 на същата разпоредба, при дефинитивни състояния без възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността, се определя пожизнен срок на инвалидността, както е процедирано в случая.

Несъстоятелен е и довода на третото лице- помагач „Г.- Р.” Е. в Л., Г. Р., че искът е погасен по давност с оглед разпоредбата на чл. 358 ал. 1 т. 3 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 200 ал. 3 от КТ работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда- неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Правото на работника да получи обезщетение от работодателя за вреди от трудова злополука се поражда от момента, в който се установи, че е налице разлика между трудовото възнаграждение, което би получавал, ако можеше да работи на длъжността, която е заемал преди трудовата злополука и реалнополучената като обезщетение за ползван отпуск по болест или като пенсия за инвалидност сума, от който момент настъпва изискуемостта на всяко вземане. Разликата между трудовото възнаграждение и получаваната пенсия за инвалидност, може да се претендира от момента на отпускане на пенсията, от който момент започва да тече и погасителната давност за всяко вземане. Поради това и предвид началния момент, от който се претендира обезщетение- 15.08.2008 г., тригодишният давностен срок не е изтекъл към 15.08.2011 г.- момента на подаване на исковата молба в съда.

Като е направил същите изводи, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно решение, което следва да се потвърди като на основание чл. 272 от ГПК се препрати и към мотивите му.

При този изход на делото разноски за жалбодателя не се следват и не следва да се присъждат, а ответникът по жалбата не претендира такива.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 73/13.07.2012 г., постановено по Г. д. № 1286/2011 г. по описа на КРС.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/