Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на седми февруари през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д.
№ 4184/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 11.01.2019 г., постановено по гр.д. №23799/2018
г., по описа на СРС, 88 състав, е прието за установено по предявения от Б.Н.С.
иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 59 ЗЗД, че „Е.М.“
ЕООД, дължи на ищцата сумата от 672,56 лв., представляваща недължимо платена
сума в производството по изп. дело № 20088440401293 по описа на ЧСИ - С.Я.,
рег. №844, за която претенция е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
по ч.гр.д. № 2036/2018 г. на СРС. Със същото решение „Е.М.“ ЕООД е осъдено да
заплати на ищцата по 25 лв. разноски в исковото и заповедното производства и по
300 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищцата
от адв. В. Т.в заповедното производство и на адв. К. Билева в исковото
производство.
Първоинстанционното
решение е обжалвано от ответника „Е.М.“ ЕООД с оплаквания за неговата
неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че отношенията между страните произтичат от сключен договор за банков кредит,
поради което процесното вземане не може да се квалифицира като периодично
плащане до каквито изводи е стигнал СРС, и погасяването на задълженията,
произтичащи от него, се погасяват с общия 5-годишен давностен срок. Позовава се
на решение № 170 от 17.09.2018 г., по гр. № 2382/2017 г. на ВКС, според което
при постановяване на нов тълкувателен акт, какъвто е т. 10 от ТР №2/26.06.2015
г., по тълк. дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за приложението на правна норма,
с който се променя начина на прилагането на правна норма, дадено с предхождащ
тълкувателен акт, в случая ППВС № 3/1980 г., то до влизане в сила на новия
тълкувателен акт, следва да се прилага предшестващия го и произтичащите от него
правни последици. Поддържа, че с образуването на процесното изпълнително дело
давността за вземането се счита прекъсната по силата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД.
Според въззивника по силата на приетото в ППВС №3/1980 г. тълкуване, че
давността се спира през цялото време на изпълнителното производство, води до
извод за неоснователност на твърдението на ищеца за изтекла погасителна
давност, поради което и сумите по изпълнителното дело са събрани
законосъобразно. Предвид изложеното счита, че не е налице фактическия състав,
водещ до неоснователно обогатяване, а доводите на СРС в обратен смисъл са неправилни.
Моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено, а ищцовата претенция
отхвърлена.
Въззиваемият
ищец Б.Н.С., чрез адв. С.В., с надлежно
учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно
изложени в отговора съображения и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса
за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд и по силата на
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. По отношение на правните изводи,
формирани от СРС, и с оглед наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира
следното:
Страните не спорят, че по молба
на „Първа инвестиционна банка“ АД, подадена на 12.12.2008 г., е образувано
изп.д. № 20088440401293, по описа на ЧСИ Стоян, срещу длъжника Н.Г.С.,
наследодател на ищцата, за събиране на парични вземания. Според издадено от
съдебния изпълнител и приложено към исковата молба удостоверение изх. №
73741/21.11.2017 г. дължими по изпълнителното дело са останали следните суми:
1746,24 лв. - главница, ведно със законната лихва до окончателното ѝ
изплащане и възлизаща към 21.11.2017 г. на 425,64 лв., и разноски по
изпълнението в размер на 82,88 лв. - обикновени такси и 218,80 лв. -
пропорционални такси. Според удостоверението са постъпили суми по
изпълнителното дело, от които на взискателя е било извършено плащане, както
следва: 672,56 лв. на 15.09.2017 г.; 668,07 лв. на 16.10.2017 г.; 783,71 лв. на
15.11.2017 г. Не е спорно и че след подаване на молбата за образуване на
изпълнителното производство на 12.12.2008г., в която са били посочени способите
за изпълнение, следващото изпълнително действие е налагане на възбрана с
постановление на ЧСИ от 07.01.2015 г., а настоящият въззивник е конституиран
като правоприемник на взискателя, въз основа на сключен между тях договор за
цесия с постановление от 10.01.2017 г.. На 29.08.2017 г. е изпратено и запорно
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
С т. 10
от ТР №2/26.06.2015 г., по тълк. дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, изпълнителното производство се счита прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, което става по силата на закона, без да е
необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. Даденото задължително за
съдилищата разяснение, съотнесено към обстоятелството, че след подаване на
молбата за образуване на изпълнителното дело от 12.12.2008 г.,
други изпълнителни действия не се извършвани за период от две години, води до
извода, че на 12.12.2010 г. е настъпила перемция и изпълнителното производство
е прекратено ex lege.
По отношение на оплакването на
въззивника, че се прилага петгодишната погасителна давност, следва да се
отбележи, че вземането по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано
процесното изпълнително дело през 2008 г., от първоначалния взискател Първа
инвестиционна банка, касае непогасени задължения за главница и лихви по договор
за банков кредит. Константно и безпротиворечиво в практиката на ВКС се приема,
че вземането за главницата по договор за банков кредит не представлява
периодично вземане, а уговорка за изпълнение на задължението на части (в този
смисъл и решение № 38 от 26.03.2019 г., по т.д. № 1157/2018 г., на II т.о. на ВКС).
Ето защо и принципно неправилни са мотивите на СРС, че вземанията по банков
кредит са периодични плащания и се погасяват с общата тригодишна давност. Това
виждане на съда е вярно, но само по отношение на претенцията за лихви и
разноски, но не и по отношение вземането за главницата, което се погасява с
общата петгодишна давност.
Следва да се отбележи, че представеното
към исковата молба удостоверение, издадено от съдебния изпълнител, не съдържа
данни какви по характер вземания са погасени (главница, лихви и
разноски, дължими по издадения изпълнителен лист или и разноски, направени в
самото изпълнително производство). Доколкото обаче в удостоверението, ЧСИ е
посочил, че по изпълнителното дело е останала непогасена главницата от 1746,24
лв., която съвпада по размер с тази по изпълнителния лист, то и е изводимо, че
с процесната сума, преведена на взискателя не е погасявана част от главничното
задължение.
Предвид наведените доводи във
въззивната жалба, по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., извършена с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му, предстои произнасянето с тълкувателно решение предвид
образуваното тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
В настоящия казус обаче, дори и
да се приеме тезата на въззивника, че е приложимо ППВС №3/1980 г. и давност не
тече докато трае изпълнителното производство, последното, както се посочи, е
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 12.12.2010 г. Ако от този
момент е започнала да тече нова погасителната давност, а не както е възприел
СРС от 12.12.2008 г., същата е изтекла най-късно на 12.12.2015 г. за вземането
за главницата и очевидно към момента на превеждането на сумата от 672,56
лв. към взискателя - 15.09.2017 г., вземанията по изпълнителния
лист са погасени по давност. Последната не е била прекъсната с наложена на 07.01.2015
г. възбрана, нито с изпратеното запорно съобщение за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника от 29.08.2017 г., тъй като и двете
изпълнителни действия са осъществени при вече прекратен изпълнителен процес и
не са годни да породят своя правен ефект. В този смисъл следва да се отбележи,
че дори и в процесната претенция на ищеца да са били включени такси и разноски,
направени по повод на самото изпълнително дело (а не само лихвите и разноските,
присъдени в изпълнителния лист), доколкото последното е перемирано, тези
вземания също са получени без правно основание и ответникът дължи връщането им.
Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат
изцяло, решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната
жалба оставена без уважение.
При този изход
на спора на процесуалния представител на въззиваемия – адв. С.В., следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. за оказана безплатна правна
помощ в производството пред СГС, в размер на 300 лв.
С
оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, и
предвид цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.01.2019 г., постановено по гр.д. №23799/2018
г., по описа на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА „Е.М." ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА, на адв. С.В., ЕГН **********, с адрес ***,
оф. партер, сумата от 300
лв.
– адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: