№ 236
гр. Плевен, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на двадесети май
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ТАТЯНА Г. БЕТОВА
при участието на секретаря Н. В. Д.
като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Гражданско дело №
20244400100273 по описа за 2024 година
Иск с правно основание чл.47, ал.2, вр. чл.45 ЗЗД .
Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба
от В. В. М. от с.***, Плевенска област, подадена чрез пълномощника му адв.
А. С. И. от САК, с която е предявен иск с правно основание иск чл. 47, ал.2, вр.
с чл.45 от ЗЗД от увреденото лице В. В. М. спрямо М. Н. Б., като майка на
ответника В. Б., за заплащане на сумата 50 000лева/частичен иск от 60 000/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна
лихва върху нея, считано от датата на увреждането – ***г. и с евентуален иск с
правно осн.чл.45 ЗЗД, предявен от В. В. М. спрямо причинителя на вредите В.
Г. Б. за заплащане на сумата 50 000лева/частичен иск от 60 000/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди причинени от
ответника чрез нанасяне на удар с нож предизвикал прободно-порезна рана в
областта на корема, ведно със законна лихва върху нея, считано от датата на
увреждането – ***г.
В исковата молба се твърди, че на ***година, около *** часа, в
магазин за месо „***", управляван от фирма „МИЯ - М. Б." ЕООД, намиращ се
в гр. П. на ул. „Х.Д.", № *, ищецът е бил нападнат с хладно оръжия (нож) от
ответника В. Г. Б.. Нанесена му е била голяма прободно-прорезна рана в
1
областта на корема. Ударът е бил толкова силен, а ножът забит в дълбочина, че
част от вътрешните органи на ищеца са започнали да изпадат от отворената
порезна рана. С общите усилия на намиращи се в близост хора, нападението е
било осуетено, като е избегнат фаталния изход.След подаден сигнал, на място
са дошли линейки и полиция. В. М. е бил откаран в УМБАЛ „Д-р Георги
Странски" - гр. Плевен. Проведено е било по спешност оперативно лечение.
Ищецът твърди, че причинената му от ответника В. Б. физическа травма е
била много сериозна/застрашаваща живота му/, която е предизвикала и тежко
увреждане в емоционален план. Бил е засегнат и в професионално и битово
отношение. Причинените му неимуществени вреди, изразяващи се във
физически, емоционални и душевни болки и страдания, както и значителни
ограничения в професионален, личен, битов и социален план, е оценил на 60
000лв., от които претендира частично сумата 50 000лв.
В исковата молба и уточняващата я такава от 27.05.2024г. е
посочено още, че на В. Г. Б. не е била търсена наказателна отговорност за
престъпление по чл. 129, ал.1 от НК, тъй като към момента на деянието е бил
неспособен да разбира и ръководи постъпките си, поради психическо
заболяване. След това е бил настанен на принудително лечение с определение
№ 945/22.12.2022г. по ч.н.д. № 2448/2022г. по описа на Плевенски РС, а след
изтичане на 6-месечния срок за настаняване в ДПБ гр.Л., е било постановено
окончателно принудително лечение в амбулаторни условия по ч.н.д. №
683/2023г. по описа на РС-Ловеч. В исковата молба се твърди още, че
ответникът М. Н. Б. е майка на В. Г. Б. и е лице задължено да упражнява
надзор върху сина си, който е неспособен да разбира или ръководи постъпките
си поради постоянната му душевна болест, както и изблиците на помрачаване
на съзнанието, до което води тя. Счита, че тя носи отговорност по чл. 47 ЗЗД,
като лице задължено да упражнява надзор. Твърди се и това, че М. Н. Б. е била
едноличен собственик на капитала на „МИЯ - М. Б." ЕООД, в чиито магазин,
по време на работа се е случило нараняването му. Счита, че тя следва да
отговаря за извършеното от сина и, защото е задължено лице, което трябва да
упражнява надзор като настойник на душевно болния, като родител и като
негов работодател, а не е взела подходящи мерки. Твърди, че М. Н. Б. е била в
състояние да предотврати увреждането, като подсигури постоянен надзор
върху своя син и да изключи достъпа му да опасни уреди да не го допуска до
местата за транжиране на месо и да проследява състоянието и лечението му, а
2
също и да взема под внимание възможните рискове за околните. При
адекватна реакция и оказан контрол е можела да предотврати инцидента, като
ищецът счита, че закъснялата й реакция и липса на адекватен надзор е в
основата на настъпилия деликт.
Ищецът твърди, че увреждането му е настъпило в работно време,
докато е изпълнявал трудовите си задължения, поради което с разпореждане
№ 5104-14-61/06.10.2022г. на НОИ ТД Плевен, нараняването му е признато за
трудова злополука. Извършителят на деликта също е бил назначен на трудов
договор в „МИЯ - М. Б." ЕООД, която осъществява търговската си дейност в
посочения по - горе търговски обект. За реализиране отговорността на
работодателя е завел гражданско дело срещу „МИЯ - М. Б." ЕООД, с ЕИК ***,
представлявано от едноличния собственик на капитала М. Н. Б.. Образуваното
гр.д. № 5477/22г. по описа на РС - Плевен е приключило с осъждане на
работодателя да му заплати обезщетение в размер на 50 000 лв. Твърди се още,
че М. Н. Б. е преустановила търговската дейност на „МИЯ - М. Б." ЕООД с
ЕИК *** отговорното за обезщетяване на вредата дружество, но не е подала
данни за изпадане в несъстоятелност на дружеството (неплатежоспособно и
свръх задлъжняло - чл. 2276 НК и чл. 626 ТЗ във връзка с чл. 608 ТЗ). На
20.09.2023г. е регистрирала „МИЯ МЕС" ЕООД, с ЕИК ***, която
осъществява търговската си дейност в същия търговски обект, намиращ се в
гр. П., на ул. „Х.Д.", № *. Ищецът твърди че по този начин е лишен от
възможност да получи реално присъденото му обезщетение за трудова
злополука настъпила на ***година. Твърди наличие на увреждащи го, като
кредитор, действия на М. Н. Б. – управител на дължащото обезщетението
дружество.
В. В. М. твърди, че не е получил реално присъденото му
обезщетение за вреди от трудова злополука, за причинените му болки и
страдания, поради което има правен интерес за предявяване на исковете за
посочената сума спрямо различни правни субекти – спрямо всяко отговорно
лице, което дължи репариране на различно правно основание на същите
вреди. В заключение ищецът В. В. М., моли след установяване
основателността на претенцията, да бъде осъдена М. Н. Б., а при условията на
евентуалност - В. Г. Б., да му заплати сумата 50 000 лева, като частичен иск от
60 000 лева, за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди, от
3
деликт извършен на ***г., ведно със законовата лихва върху главницата за
периода от датата на увреждането *** година, до датата на пълното изплащане
на дължимите суми и разноските по делото. Към исковата молба не са
приложени писмени доказателства.Изискани и приложени са пр.пр. №
5247/22г., по описа на РП гр. Плевен, по която е прекратено наказателното
производство срещу дееца В. Г. Б., поради невменяемост от разстройство
насъзнанието и гр. д. № 5477/22г. по описа на РС гр. Плевен, по което е
присъдено обезщетение за трудова злополука, съдържащо медицински и др.
Документи от значение за настоящото дело.
В срока по чл. 131 ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответниците, чрез процесуалния им представител адв. М. А. от
ПлАК.Ответниците считат исковете за недопустими, а като евентуални, са
развити и доводи за неоснователност на същите. Молят при отхвърлянето им
да им бъдат заплатени направените по делото разноски. Навеждат се следните
доводи : Дружеството - работодател е осъдено, на осн.чл.200 от КТ да заплати
на пострадалия сумата 44 147.78лв., ведно с лихви и разноски. Затова
ответниците считат, че предявения против предпочитания ответник иск по
чл.47, вр. чл.45 от ЗЗД срещу М. Н. Б. е недопустим. Твърди се, че до момента
ищеца е получил от присъденото му обезщетение около 27 240лв., след
наложени запори върху Б.и сметки на дружеството-работодател от ЧСИ.
Ответниците считат, че размера на отговорността вече е определен с влязлото
в сила решение, посочено и в исковата молба. Считат за необосновано М. Б. да
носи отговорност за действията на сина си, а не другия му родител или други
близки. Твърдят, че няма никакви документи, в т.ч. и медицински такива, за
наличие на обстоятелства, които да задължават майката или някой друг да се
грижи за ответника В. Б..
Ответниците оспорват тезата на ищеца, като считат че М. Н. Б.
като майката на дееца, не е в категорията на лицата по чл. 153, ал. 3 СК, които
са длъжни незабавно да уведомят Органа по настойничество и
попопечителство, тъй като разпоредбата на чл. 153, ал.3 СК не намира
приложение за случая. В. Б. не е бил поставен под пълно запрещение и поради
това майка му М. Н. Б. не била длъжна да го надзирава. Тя не е задължено и
отговорно лице по смисъла на чл. 47, ал. 2 от ЗЗД, като се позоват на съдебна
практика - Постановление № 7 от 1959г., Пленум на ВС. По отношение на
4
иска по чл.45 от ЗЗД против В. Г. Б. : Признава се изложеното в исковата
молба, че инцидента наистина е осъществен в работно време – на ***год. С
разпореждане № 5104-14-61 6 от 06.10.2022г. на НОИ ТД Плевен е признат
инцидента за трудова злополука. До този момент В. Г. Б. е изпълнявал
трудовите си задължения безпроблемно.Воденото наказателно производство е
прекратено, тъй като към момента на извършване на деянието деецът не е
могъл да разбира свойството и значението на постъпките си, но съдът не се е
произнесъл по това деликтоспособен ли е или не извършителя. Нещо повече -
участвалите в производството прокурори, не са инициирали производство за
поставянето на ответника под запрещение, респ. назначаването на настойник
на същия. Становището е, че за да е основателен иска против В. Б. следва да
се преценява неговото състояние към момента на инцидента. Същият е провел
лечението, за което е бил настанен и към момента спрямо него няма наложени
каквито и да е ограничителни мерки. Поради изложеното, молят да бъдат
отхвърлите предявените искове и да им се присъдят разноските, съгласно
договор за правна помощ за М. Н. Б. и на осн.чл.38, ал.1,т.2 вр. ал.2 от ЗАдв. за
В. Г. Б., вр. представената декларация за семейно и имотно състояние на Б..
Приложени и приети са следните писмени доказателства: Решение по гр.д. №
5477/2022год. по описа на РС Плевен от инф.система на съда; Решение по
В.гр.д. № 640/23год. на ОС Плевен от инф.система на съда; Трудов договор от
17.07.2024год. с фирма „Електрик Солушън“ ЕООД и декларация за
материално и гражданско състояние на ответника Б..
С протоколно определение от 15.10.2024г. производството по
делото е прекратено на основание чл.232 ГПК по отношение на евентуалния
иск спрямо В. Г. Б., поради оттеглянето му със съгласието на ответниците,
дадено чрез пълномощника им адв.М. А..
Съдът, като взе предвид становищата на страните, обсъди
събраните по делото доказателства, прецени ги по реда на чл. 12 ГПК,
съобрази изискванията на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна: Предявен е осъдителен иск с правно основание
чл.47, ал.2 ЗЗД, вр. 45, ал.1 ЗЗД/след частичното прекратяване на
производството/, от увреденото лице В. В. М. спрямо майката на пълнолетния
причинител на вредите В. Ванчев – М. Н. Б., за сумата 50 000лева/частичен
иск от 60 000лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
5
описания в исковата молба деликт и искане за присъждане за законна лихва
върху сумата на обезщетението, считано от датата на увреждането – ***г.
Съгласно чл. 45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму, а съгласно ал.2 във всички случаи на
непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното.
Съгласно чл.47, ал.1 от ЗЗД неспособният да разбира или ръководи постъпките
си не носи отговорност за вредите, които е причинил в състояние на
невменяемост, освен ако неспособността не е причинена виновно от самия
него, а според ал. 2 на същия текст за вредите, причинени от неспособен,
отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако
то не е било в състояние да предотврати настъпването им.
Не се спори между страните, а е видно и от приложените в делото
писмени доказателства, че синът на ответницата В. Г. Б. е бил привлечен като
обвиняем за престъпление по чл.129, ал.1 от НК, за това че на ***г. в гр.П.
причинил на В. В. М. от с.***, П. област средна телесна повреда, изразяваща
се в порезно-прободно нараняване с нож, проникващо в коремната кухина.Въз
основа на събраните доказателства в наказателното производство по ДП №
ЗМ427/2022г. по описа на Второ РУ-Плевен, и преди всичко на СПЕ, РП-
Плевен е приела, че Б. страда от Параноидна шизофрения и към момента на
деянието е бил в състояние на остра психоза – състояние, отнасящо се към
медицинския критерий за невменяемост, а именно продължително
разстройство на съзнанието, вседствие на което не е могъл да разбира
свойството и значението на постъпките си, както и да ги ръководи. С
Постановление за прекратяване на наказателно производство, е прекратено
производството по ДП № 5420/2022г на описа на ОП Плевен, водено против
В. Г. Б., поради наличие на хипотеза на чл. 24, ал.1, т.1, предл. 2 от НК- не е
налице наказателно-отговорен субект на престъпление. Предвид острата фаза
на болестта и препоръките на ВЛ, спрямо В. Б. да бъдат предприети
принудителни медицински мерки по чл.89, б“б“ от НК, РП-Плевен е внесла в
Плевенски РС предложение за прилагане на такива мерки срещу дееца.С
определение № 945/22.12.2022г. по ЧНД № 2448/2022г. съдът е приел, че В. Б.
не е могъл да разбира свойството и значението, и не е могъл да ръководи
постъпките си към момента на деянието-предмет на наказателното
производство и не следва да носи наказателна отговорност за тях. Безспорно
6
е, че с влязлото в сила определение на Плевенски РС по посоченото
наказателно дело, е прието, че деянието е извършено от Б. в състояние на
невменяемост/чл.33, ал.1 НК/, поради което не е наказателнотговорен, като
същевременно е постановено, на основание чл.89, б“б“ от НК принудително
лекуване на В. Б. в ДПБ-Ловеч.
Няма спор, че по време на извършване на деянието Б. е бил
пълнолетен и не е бил поставен под запрещение. Съгл. прил. на л.32 от делото
удостоверение за правно ограничение, изд. от Община Плевен на 20.05.2024г.,
и към тази дата Б. е бил без правни ограничения.Няма спор и по това, че
ищецът В. М. по време на причиненото му увреждане е бил на работното си
място и е изпълнявал трудовите си задължения по трудов договор
№8/15.08.2014г. и допълнително споразумение към него от 01.07.2022г, на
длъжност „транжор“, поради което с разпореждане №5104-14-61/06.10.2022г
на ТП на НОИ Плевен, декларираната от работодателя му злополука от ***г, е
била приета за трудова, на основание чл. 55, ал.1 от КСО. Безспорно е, че
извършител на увреждането В. Г. Б. е син на управителя на дружеството-
работодател и ответник по настоящото дело М. Н. Б.. Безспорно е също, че с
влязло в сила решение на Плевенски РС по гр.д. 5477/2022г. „МИЯ-М. Б.“
ЕООД, ЕИК ***, представлявана от М. Н. Б., е осъдено да заплати на В. В. М.,
на основание чл.200 от КТ сумата 44 147.78лв обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането - ***г., като за разликата до 65 000лв. иска е отхвърлен като
неоснователен. Размера на обезщетението е определен като от общо приетата
за дължима сума от 50 000лв., покриваща вредите на ищеца, съдът е
приспаднал извършените плащания в полза на пострадалия работник:
913.22лв. - застрахователно обезщетение по задължителна застраховка
„Трудова злополука“; 1250.00лв. - доброволно изплатена сума от
работодателя му и 3690.00лв –обезщетение на временна нетрудоспособност,
изплатено му от НОИ.
Няма спор, че в хода на настоящото производство, с решение по
гр.д. № 446/2024г. по описа на ОС-Плевен, влязло в сила на 10.12.2024г. В. Г.
Б. е бил поставен под ограничено запрещение, като съгласно писмото на
Органа по настойничеството и по попечителството при Община Плевен/прил.
на л. 219 от делото/, към 13.03.2025г. в регистъра няма вписани данни за
7
попечител.
Не се спори, а се установява и от заключението на СМЕ,
изготвена от ВЛ доц.д-р Д. Д., че на В. Б. М., са били причинени следните
травматични увреждания: голяма прободно-порезна рана по кожата на корема,
проникваща в коремната кухина и засягаща кръвоносни съдове от среден
калибър в областта на опорака на тънките черва и малко на площ увреждане
на стената на част от дебелото черво. В резултат се е получил излив на кръв в
свободната коремна кухина и пролабиране на тънкочревни бримки.
Увреждания са резултат от един удар с твърд, тесен продълговат предмет с
наличие на остър връх и режещ ръб, най-вероятно с нож.Безспорно е, че
пострадалият е бил приет в клиниката по коремна хирургия на МБАЛ“Д-р Г.
Странски“- Плевен и опериран по спешност. На 13.09.22г. е бил изписан за
продължаване на лечението в домашни и амбулаторни условия, с предписано
лечение в дома (антибиотик, пробиотик, антикоагулант). След две седмици
били свалени хирургичните конци от местото на операцията, където се
оформил и белег от нея по кожата на корема. В болничен лист от 23.11.22г,
към първоначалната диагноза е била добавена и диагнозата „вентрална
херния“, а в следващите болнични листи тази диагноза вече не е фигурирала.
При извършения физикален (клиничен) преглед в Съдебна медицина на
23.10.24г., доц. д-р. Д. Д. не е установил демонстративни клинични прояви на
такава херния на предната коремна стена на ищеца, а и в делото няма
представени медицински документи (амбулаторни листи) от хирург, за
наличие на подобни усложнения и за евентуално лечение.
Безспорно е, че ищецът е претърпял множество болки и страдания
от причиненото му увреждане, както физически, така и емоционални и
психически.
Спорно е каква част от тези увреждания са обезщетени и ако има
некомпенсирани парично вреди, налице ли са предпоставките на чл. 47, ал.2
ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорност за неимуществени вреди на
майката на прекия им причинител.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното: Съгласно
чл.300 ГПК, влязлата в сила присъда/споразумение със същия характер/ са
задължителни за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието относно тава дали е извършено деянието, противоправно ли е и
8
относно виновността на дееца. С други думи казано, ако беше признат за
виновен и осъден за престъпление, то акта на съда щеше да е задължителен за
гражданския съд относно това извършено ли е деянието, противоправно ли е
и относно виновността на дееца. В случая обаче обстоятелството, установено
в наказателното производство, че дееца е действал в състояние на
невменяемост, която изключва наказателната отговорност, не е достатъчно за
да се приеме, че той не може да носи и гражданска отговорност за
вредоносните си действия. Без да е установено по делото, с оглед и на
оттегления евентуален иск, че Владислав Б. не носи гражданска отговорност
за вредите, които е причинил, се претендира ангажирането на отговорността
на един от родителите му-на майка му М. Н. Б., на основание чл. 47, ал.2 от
ЗЗД.
По повод произнасянето по искането за обезпечаване на иска,
съдът изложи в мотивите си, че деликтната отговорност в гражданското право
не се покрива с наказателната отговорност и при определени предпоставки
наказателно неотговорните лица могат да носят гражданска отговорност, ако
са нарушили правилото да не се вреди другиму. Поради това по настоящото
дело подлежи на установяване дали извършителят на деликта по време на
осъществяването му е бил в състояние както да разбира, така и да ръководи
своите постъпки. Съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗД неспособният да разбира или да
ръководи постъпките си не носи отговорност за вредите, които е причинил в
състояние на неспособност - независимо дали поради постоянна душевна
болест или поради временно помрачение на съзнанието. Без значение е също
така дали преди извършване на деянието деликвентът е бил поставен под
запрещение или не. Нещо повече: следва винаги да се извършва конкретна
преценка на състоянието на деликвента към момента на увреждащото
действие, тъй като той може да е бил поставен под запрещение преди
извършване на деянието, и въпреки това да е граждански отговорен, ако е
можел да разбира и да ръководи постъпките си. Ето защо е важно от
фактическа страна да се установи дали извършителят на деянието е бил в
такова състояние, което не му е давало възможност по време на деликта
нормално да преценява своите постъпки или пък нормално да ги ръководи. С
други думи, следва да се установи дали сина на ответницата е бил
деликтоспособен по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД, за да се търси отговорност от
неговата майка при условията на чл.47, ал.2, ако се окаже, че той освен
9
наказателна не може да носи и гражданска отговорност за причинените вреди.
Поначало, съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД деецът е длъжен
да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като съгл. алинея
втора на същия текст, вината се предполага до доказване на противното. За да
се обори тази презумпция и да се обоснове търсене на отговорност от друго
лице, на основание чл. 47, ал.2 от ЗЗД следва ищецът да установи първо, че
дееца не е бил способен към меродавния момент да разбира или да ръководи
постъпките си и второ, че ответницата е лице, което е задължено да упражнява
надзор над него. И ако тези две предпоставки са налице, за да се освободи от
отговорност, ответницата носи тежестта да докаже възражението си, че не е
била в състояние да предотврати настъпването на вредите, причинени от
пълнолетния и, но неспособен да отговаря за тях син.Относно тези спорни
обстоятелства следва да се обсъди установеното чрез заключението на ВЛ –
психиатър д-р Л. Т.. В приетото без възражение от страните заключение, се
посочва следното: Освидетелстваният В. Б. страда от Параноидна шизофрения
(F 20.0, МКБ 10). Наследствено е обременен с психична болест. Имал е
правилно ранно нервнопсихично развитие и девиантно поведение в
юношеството. Постигнал среден образователен ценз. Работил като охранител
и транжор в магазина на майка си. С призната от ТЕЛК - 95 % ТНР за
психичната си болест. Не е успял да създаде собствено семейство. Живее с
майка си.
Вещого лице установява, че Параноидната шизофрения към
меродавноия момент е била в активна фаза и представлява психично
психотично разстройство, което експерта приравнява на „продължително”
разстройство на съзнанието по смисъла на чл. 33 от НК, като посочва, че
психичната болест на осв. В. Б. го е лишила от способността да разбира
свойството и значението на извършеното на ***г. и да ръководи постъпките
си. Пояснява се още, че психичните психотични деструкции налични у осв. В.
Б. към момента на деянието на ***г. са възпрепятствали базисните му
психични годности да разбира и ръководи постъпките поради налична
душевна болест (Параноидна шизофрения) по смисъла на чл. 5 от ЗЛС.
Поради налична клиничната картина на психична психотична болест, Б.
налудно е възприемал и интерпретирал реалността към посочената дата,
чувствал се застрашен, наличен е бил афективен заряд – страхова
10
напрегнатост до витална застрашеност, тревога, двигателно неспокойство,
експонирани в сетивни измами. Бил е с прекъсната връзката с
действителността. Конфликтно-агресивното и деструктивното му поведение,
според категоричното заключение на ВЛ д-р Т., е психотично мотивирано,
детерминирано от сетивни измами и налудни интерпретации.
С така установеното от заключението на ВЛ д-р Т., че дееца е бил в
активна фаза на психично психотично разстройство към момента на деликта,
което го е лишило от способността да разбира свойството и значението на
извършеното на ***г. и да ръководи постъпките си, се оборва презумпцията за
вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД. Това от своя страна изключва възможността Б. да
отговаря за вредите, които е причинил в това състояние. Същевременно
липсват данни, а и не се твърди, състоянието на неспособност виновно да е
причинено от самия него, т.е не е налице изключението по чл. 47, ал. 1 ЗЗД.
Както бе посочено по-горе, към момента на деликта, ответницата
като родител на В. Б. не е била нито негов законен представител, нито негов
настойник или попечител, за да има на това основание задължение да
упражнява надзор над него по смисъла на чл.47, ал.2 от ЗЗД. Тя е живеела с
него и е била негов работодател, и като такъв е понесла отговорността за
трудова злополука, чрез регистрираното от нея еднолично дружество с
ограничена отговорност, за причинените от нейния работник вреди. Формално
ответницата не е обвързана със силата на присъдено нещо, с което е решен
спора между пострадалото лице и дружеството – работодател за размера на
дължимото обезщетение от деликта. Не е налице тъжество на споровете и
искът спрямо М. Б. е предявен, в личното и качество на майка на деликвента.
Искът е допустим като съдът споделя напълно становището на ищеца, че
отговорността по чл.200 КТ не изключва правото на търсене на обезщетение
по ЗЗД с основание общата деликтна отговорност.В настоящото производство,
обаче, следва да се вземат предвид както безспорния факт на получено
обезщетение от застраховател по застраховка „Трудова злополука“ в размер на
913.22лв., изплатените доброволно от работодателя 1250лв., така и
доказателствата събрани в настоящото производство относно изплатените
чрез ЧСИ суми за обезвреда на ищеца В. М., които реално са компенсирали
част от неимуществените вреди от непозволеното увреждане.Не следва да се
приспада само сумата 3 690лв., която е получена за обезвреда на причинени
11
имуществени вреди поради настъпилата временна нетрудоспособност.
Съгласно удостоверение от ЧСИ П. П., прил. на л.133 от делото,
от присъдените му по гр.д. № 5477/2022г. на РС суми за обезщетение на
вредите му от същия деликт в размер на 44 147.78лв., до момента на издаване
на удостоверението на 28.08.2024г., ищецът е получил общо 25 166.51лв., по
сметка на представляващия го адвокат А. И.. Няма данни и не се твърди
изпълнителното производство да е прекратено, поради което следва да се
приеме, че събирането на присъденото на ищеца вземане продължава. Колкото
до твърдяната неплатежоспособност на длъжника, в делото липсват
доказателства в подкрепа на това твърдение. Напротив – от представеното
удостоверение на ЧСИ се установява събирането на задължението.
Относно размера на претърпените неимуществени вреди, които
подлежат на обезщетяване, съдът взе предвид събраните по делото гласни
доказателства за периода и интензивността на търпените болки и страдания,
както и заключението на СМЕ, изготвена от д-р Д. Д. относно вида на
причинените увреждания, липсата на установени постоперативни
усложнения, като приема, че обезщетение в размер на 43 000лв. покрива тези
вреди. Посочената сума е съобразена с причиненото общо увреждане, в т.ч. и
временната опасност за живота на пострадалия, болките и страданията му,
вследствие на получената прободна рана, както и със свързаната с това
промяната в психологичното състояние, получено вследствие на претърпените
болки и страдания. Посоченият размер е адекватен на вида, интензитета и
продължителността на страданията от възстановяването след операцията на
корема. Освен това, при определяне на обезщетението съдът съобрази и
принципа за забрана за неоснователно обогатяване, значение за което имат
конкретните икономически условия в страна и типичния и обичаен стандарт
на живот.Липсват медицински документи, които да установяват проведена
консултация с психолог или с психиатър, както и за предписано лечение от
такъв специалист, поради което съдът приема за недоказано твърдението за
интензивни психически страдания във връзка с преживяното от ищеца
нападение с нож. Разпитаните по делото свидетели Д. В. М.-син на ищеца и М.
Г. М.-съпруга на ищеца, твърдят, че е имало такива консултации, но като се
отчита възможната им заинтересованост като близки на ищеца, не следва да
се дава вяра на показанията им в тази част, доколкото не са подкрепени с
12
медицински или други документи, издадени във връзка с такива консултации
и/или лечение.Свидетелите установяват, че след изписването му от болницата,
ищецът е продължил възстановяването си у дома, като 3 месеца е бил на легло
и се е налагало да му бъде изготвен определен режим на хранене. Не се твърди
наличието на някакво усложнение, което да е настъпило впоследствие и за
което да не са събирани доказателства. Не е потвърдена и диагнозата
„вентрална херния“, която ако я е имало очевидно е отшумяла, тъй като при
извършения физикален (клиничен) преглед в Съдебна медицина на 23.10.24г.,
доц. д-р. Д. Д. не е установил клинични прояви на такава херния на предната
коремна стена на ищеца, а и в делото няма представени медицински
документи (амбулаторни листи) от хирург, за наличие на подобни усложнения
и за евентуалното му лечение.Ето защо няма основание за определяне на
обезщетение в по-висок размер от посочения.
Вземайки предвид всичко изложеното дотук, съдът приема, че
ответницата не е пасивно материално-правно легитимирано лице, което следва
да понесе отговорност за действията на неспособния да носи деликтна
отговорност неин син. Това е така поради обстоятелството, че той е бил
пълнолетен и не е бил поставен под запрещение. В такъв случай може да се
обоснове носене на отговорност на родителя само ако се установи, че той е
имал задължение за надзор по силата на закон, фактическа власт или житейски
обстоятелства и реална възможност да упражнява такъв надзор върху лице,
което не разбира и не не може да ръководи постъпките си. В случая не намира
приложение разпоредбата на чл. 153, ал.3 от СК, на която се позовава ищеца и
която се отнася до охранителна мярка. Предвидената в закона мярка следва да
се предприеме в интерес на малолетно дете, дете с неизвестни починали,
запретени или лишени от родителски права родители, както и в интерес на
поставен под пълно или под ограничено запрещение. Това не е мярка, която
задължава лицата да предприемат действия по поставяне под запрещение, а
само да уведомят Органа по настойничество и по попечителство, че не е
учредено такова, въпреки че нуждаещите се от закрила са от посочените
категории – малолетни или поставени под запрещение. Освен това самото
поставяне под запрещение е действие преди всичко за охраняване на
интересите на лицата, които не могат да се грижат сами за себе си и за своите
интереси. От събраните по делото доказателства не може да се направи
обоснован извод, че за родителите, и по-конкретно за майката на В. Б. е
13
съществувало задължение да осъществяват надзор над пълнолетния си син.
Дори да се приеме, че ответницата е лицето, упражняващо надзор
по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗЗД, доколкото в заключението на д-р Т. се съдържа
информация/на л.229/, че с определение № 132/21.02.2019г. на РС-Плевен по
ЧНД № 389/2019г. на В. Г. Б. е наложена принудителна медицинска мярка по
чл.89, б.“а“ от НК/предаване на близките, като не е посочено на кой от
родителите или на др. близък/, то за да носи отговорност за противоправното
поведение на сина си, към неговото противоправно поведение следва да се
прибави и нейно противоправно и виновно поведение, като лице
осъществявало фактически надзор над него. Такова задължение за нея
възниква по силата на закона – чл. 173, ал.3 СК едва след влизане в сила на
съдебното решение за поставянето на сина и под ограничено запрещение,
доколкото той не е семеен и въпреки че не е назначена изрично за негов
попечител. Ако се приеме, че именно тя е лицето, което е имало правно или
фактическо задължение за надзор към датата на деликта, то отговорността й
би била за лош надзор. Тези относими към отговорността факти и
обстоятелства не са доказани от носещия тежестта ищец и не може да се
предполага, че ответницата е имала задължение за надзор. Още повече, че от
решението на ОС-Плевен/на л.214 и сл./ се вижда, че при друг подобен случай,
с влязло в сила определение на РС-Ловеч от 17.08.2023г. В. Б. е предаден на
неговия баща Гриша Великов Б., с поемане на задължение за лекуването на
освидетелствания за 6 месеца при амбулаторни условия.
Следва да се изтъкне, че упражняващият надзор над неспособния
отговаря само доколкото вредоносният резултат е в причинна връзка с
виновното му поведение, изразено в неположени грижи за предотвратяване на
вредоносния резултат. В случая се установява от събраните писмени и гласни
доказателства и от обясненията на ВЛ доктор Т. в открито заседание, че В. Б. е
живеел заедно с майка си и че тя е била запозната добре със заболяването му,
както и с конкретните прояви на това заболяване, тъй като го е придружавала
при посещенията му при психиатър за периодично наблюдение и оценка на
психичното му състояние. Тя, заедно с бащата на В. е полагала адекватни
грижи той да се лекува, водила е сина си на прегледи и се е грижила за него в
продължение на години, осъществявала е и контрол върху поведението му,
според своята преценка и възможности. Взела е необходимите мерки за
14
диагностициране и лечение на заболяването му - предприела е действия за
освидетелестването му в ТЕЛК, а след установяване на диагнозата,
неколкократно го е придружавала при постъпването му доброволно на
лечение в болнично заведение, както и при стационарно лечение и
наблюдение. Възложила му е работа, помагайки му да се интегрира, но
въпреки това не е била в състояние да предотврати настъпването на вредите,
които сина и е причинил на ищеца, при проявената внезапна агресия. Болестта
на сина й, с оглед на описаната от ВЛ специфика, изключва възможността да
се предвиди поведението на болния от шизофрения, дори и в нейната
пароноидна форма, за да се упражнява по-ефективен надзор. Това според ВЛ
се дължи на обстоятелството, че поначало психичната болест не е
предвидима, че дори психиатрите не могат да предвидят стаидиите през които
преминава и кога ще се активира. Аргумент в подкрепа на тезата, че
опасността Б. да навреди не е била очевидна, се съдържа в последващото
деянието съдебно решение, с което В. Б. е бил поставен под ограничено, а не
под пълно запрещение. Приетото от Плевенски ОС е индиция, че когато
заболяването не е в активна фаза, той не е опасен за себе си и за обществото, а
може да извършва лично множество фактически и правни действия, в това
число и съдопроизводствени, при условията на чл.28, ал.2 от ГПК.
В. Б. е бил работоспособен и е бил назначен да работи в обект на
фирмата на майка си. Така тя е имала възможност да осъществявала
ежедневен надзор над сина си. Възможността, обаче, за предвиждане и респ.
предотвратяване на негови агресивни прояви е била ограничена, и извън
болнично заведение, в нормалното му ежедневие, е било непредвидимо кога
ще се прояви психотично състояние на болестта му. Дори да се приеме,
предвид наличието на ножове в магазина за месо, че ответницата не е взела
достатъчно мерки, за да обезпечи невъзможността сина и да прояви агресия и
да причини вреди, то тези вреди от неимуществен характер, както се посочи
по-горе, са обезщетени. Продължава събирането на присъденото по гр.д.
№5477/2022г. вземане в размер на 44 147.78лв., което надхвърля по-размер
определеното по настоящото дело обезщетение за неимуществени вреди, като
събирането му е обезпечено със запор върху парични вземания на „МИЯ-М.
Б.“ЕООД спрямо трето лице, с определение от 15.12.2023г. по приложеното
в.гр.д.№ 640/2023г. на Плевенски ОС. При това положение, дори да бяха
налице предпоставките на чл.47, ал.2 от ЗЗД за отговорност на ответницата, то
15
повторното им присъждане би довело до неоснователно обогатяване на
ищеца.
Поради гореизложеното исковата претенция се явява изцяло
неоснователна и следва да бъде отхвърлена, като се присъдят разноски в полза
на ответницата в размер на 4000лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно
договора за правна помощ и доказателствата в него за заплащането му на
адв.М. А.. Няма основание за редуциране на възнаграждението, тъй като не са
налице предпоставки по чл.78, ал.5 от ГПК и то не се явява прекомерно, с
оглед на конкретната фактическа и правна сложност на делото. Следва да бъде
осъден ищеца да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на
Плевенски ОС и направените разноски за експертизи – общо в размер на
1300лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, предявеният от В. В. М. от с.***, П. област,
ул.“С.С.“ № *, с ЕГН ********** срещу М. Н. Б. от гр.П., ул.“Б.К.“ № *, вх.*,
ет.*, ап.*, с ЕГН **********, на основание чл.47, ал.2 ЗЗД, вр. 45, ал.1 ЗЗД, за
заплащане на сумата 50 000лева/частичен иск от 60 000лв./, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от деликт, причинен от сина и В. Г. Б. на
***г., спрямо когото наказателното производство е прекратено, поради
невменяемост на извършителя, ведно със законната лихва, считано от датата
на деянието – ***г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА В. В. М. от с.***, П. област, ул.“С.С.“ № *, с ЕГН
********** да заплати на М. Н. Б. от гр.П., ул.“Б.К.“ № *, вх.*, ет.*, ап.*, с
ЕГН **********, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК сумата 4000лв. за направени
по делото разноски.
ОСЪЖДА В. В. М. от с.***, П. област, ул.“С.С.“ № *, с ЕГН
********** да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт по сметка на
Плевенски ОС, на основание чл. 78 ал. 6 ГПК сумата 1300лв. за направени по
делото разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
16
Великотърновски апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Окръжен съд – Плевен: _______________________
17