Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2758 10.08.2017 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично заседание на двадесет
и пети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 75
по описа на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от Г.К.Щ., ЕГН ********** против К.А.У., ЕГН ********** и И.К.К.,
ЕГН **********, с която са предявени субективно съединени искове с правна
квалификация по чл. 135 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в полза на
баща му – К.Г.Щ., на 15.02.2011 г. бил издаден изпълнителен лист за следните
суми: 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди; 2000 лева – обезщетение
за имуществени и 1000 лева – за разноски, въз основа на влязла в законна сила
присъда № 17/28.01.2010 г., постановена по НОХД № 1830/2009 г. на ОС Пловдив
против ответника К.А.У. за престъпление, извършено на 22.02.2008 г.
Впоследствие кредиторът починал и негов единствен наследник по закон бил
ищецът, който имал неудовлетворено вземане.
Твърди, че на 07.12.2010 г.,
след като наследодателят придобил качеството на кредитор и след постановяване
на присъдата /макар не влязла в законна сила/, другият ответник И.К., като
купувач, предявил против продавачите К.У. и
съпругата му С.М., иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване на предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот за окончателен относно –
самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.П., с адрес: ***,
представляващ: гараж 11, с предназначение на самостоятелния обект – гараж в
сграда, с площ от 15 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части
на сградата, който обект се намира в сграда № 2, разположена в ПИ с
идентификатор ***, при съседи на СОС: на същия етаж: ***, под обекта – няма,
над обекта: ***, като според договора продажната цена на имота е 12 000
лева. Твърди, че въз основа на
искова молба, депозирана от И.К., било образувано гр.д. № 20836/2010 г. по
описа на ПРС, по което е постановено Решение № 2078/01.06.2011 г., влязло в
законна сила на 04.08.2011 г., с което предварителният договор е обявен за
окончателен. С решението, съдът постановил приобретателят да заплати на
ответниците само остатъка от продажната цена от 1350 лева, която била платена изцяло
на 11.08.2011 г.
Твърди, че според посоченото в
предварителния договор, същият бил сключен на 03.12.2007 г. /т.е. преди деликта
от 22.02.2008 г./. В договора, който се твърди да е сключен на посочената дата,
като постоянен адрес на продавачите К.У. и С.М. ***, на който същите се
регистрирали адресно едва година по-късно. Освен това, предварителният договор
като частен документ, по смисъла на чл. 181 ГПК имал достоверна дата за ищеца
едва с представянето му като писмено доказателство към исковата молба с вх. №
44125/07.12.2010 г. пред ПРС, въз основа на която е образувано посоченото гр.д.
Предвид горното се заявява, че договорът е антидатиран и е сключен на
07.12.2010 г., т.е. след деня на деликта.
Според ищеца, чрез предявяване
на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и постановяване на решението, което
замества окончателния договор между страните, интересите му били увредени, за
което увреждане както прехвърлителят У., така и приобретателят по договора са
знаели. Като краен резултат имуществото на длъжника У. намаляло и се затруднило
удовлетворяването на кредитора.
Въз основа на изложеното от
съда се иска да постанови решение, с което да обяви за недействителен по
отношение на ищеца описания по-горе договор за покупко-продажба, обективиран в
съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, постановено по гр.д. № 20836/2010 г. по описа на ПРС, до размера от 1/2 идеална част, съответстваща
на правата на ответника У. в прекратената чрез продажбата СИО върху вещта. Моли
за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът К. е депозирал писмен
отговор, с който оспорва претенциите по основание и размер. Твърди
недопустимост на иска, тъй като в случая се искало отмяна на съдебно решение,
което не съставлявало „увреждащо” кредитора действие по смисъла на закона и
константната съдебна практика. Законът предвиждал ред за атакуване на съдебните
решения, когато те страдали от определени пороци. От друга страна, искът се
явявал недопустим и защото според особените изисквания на закона, сделката за
покупко-продажба можела да бъде обективирана само в нотариален акт, като в този
документ и в тази форма бъдат изразени взаимно адресираните волеизявления на страните
една към друга, като е необходимо и насрещните воли да съвпадат. Съдебното
решение не съдържало такива волеизявления и липсвало правно основание да се
определя като „сделка”, а още по-малко увреждаща, след като не е резултат от
действие на длъжника. Искът се явявал недопустим и поради стабилитет на
съдебните решения.
На следващо място се заявява, че претендираните от ищеца
права са погасени по давност. Предявеният иск бил и неоснователен, като
твърденията за антидатиране на договора не отговаряли на действителното
положение. Твърди се, че на уговорената в предварителния договор дата и час
15.11.2010 г. – 13,00 ч., купувачът И.К. и продавачът К.У., се явили пред ***,
но С.М. не се явила. От констативния протокол, коментиран в съдебното решение
по гр.д. № 20836/2010 г. на ПРС, било видно, че причината да не се сключи
окончателен договор била необосновано и едностранно завишаване на цената от
страна на продавачите, които направили предложение за 14 000 лева, което
не се приело. Тази цена била поддържана и в хода на процеса по посоченото дело.
От тези факти и обстоятелства не можело да се направи предположение, а още
по-малко обоснован извод, че е налице фактическият състав на чл. 135 ЗЗД. Не се
оспорва качеството на кредитор на ищеца, но не било налице твърдяното
увреждане. Със съдебното решение не се извършвало разпореждане по смисъла на
закона, нито то съставлявало „увреждащо действие”, не се установявало и каквото
и да е знание за увреждане от страна на ответника. Моли се за отхвърляне на
иска. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът У. е депозирал писмен
отговор, с който оспорва претенциите по основание и размер. Твърди
недопустимост на иска, тъй като съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не било
равнозначно на сделка и респ. на увреждащо действие по смисъла на чл. 135 ЗЗД,
поради което и след като същото е стабилен съдебен акт, не може да бъде обявено
за относително недействително спрямо ищеца. Можело да се претендира отмяна на
решението, макар и да не били налице предпоставки за това.
Също така, съдебното решение не било сделка и не
съдържало насрещни доброволни съвпадащи волеизявления, а касаело произнасяне по
иск, предявен от И.К., въпреки нежеланието на ответника да бъде сключен
окончателен договор. Налице били различия във формата, органа и
регламентираната законова процедура, правата и задълженията на участниците и
правната същност на сделка и съдебно решение. Не били налице увреждащи действия
от ответника, нито такива по смисъла на чл. 135 ЗЗД в производството по иска по
чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Нещо повече, становището на ответника У. е процеса по гр.д.
№ 20836/2010 г. било против обявяване на предварителния договор за окончателен.
Отделно се заявява, че искът е неоснователен. Правото на
ищеца да претендира относителна недействителност по чл. 135 ЗЗД било погасено с
изтичане на петгодишна давност, считано от момента на деликта – 22.02.2008 г.
Алтернативно, правото било погасено по давност и с оглед датата на констативния
протокол от 15.11.2010 г. на *** /която била достоверна за ищеца/, както и с
оглед предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. И.К. предявил претенцията си на
07.12.2010 г., като е вписал ИМ на 22.12.2010 г., от когато било налице знание
за предварителния договор за гаража и иска за обявяването му за окончателен,
действащо по отношение на всички. А процесната претенция била предявена на
06.01.2016 г., т.е. след изтичане на петгодишната давност.
Твърди се неоснователност на претенцията, тъй като не
били налице елементите на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД по отношение и на
двамата ответници. Към момента на сключване на предварителния договор на
03.12.2007 г., ищецът нямал качеството на кредитор. Договорът не бил антидатиран,
като липсвало увреждащо действие със сключването му, не било налице и знание от
страна на ответника И.К..
Ответникът У. отказал изповядване на окончателна сделка,
видно от констативен протокол от 15.11.2010 г. и не инициирал съдебното
производство по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Направените плащания в периода 2007 г. – 2010
г. на основание предварителния договор не били заплащане на продажна цена и
вреда за ищеца. Въведените от ищеца твърдения относно адресната регистрация на
ответника били неотносими. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта, съдът се е произнесъл с определението
за насрочване на делото, поради което и не следва да преповтаря мотивите си.
Фактът, че съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД замества окончателния договор
между страните, при което се пораждат и правните му последици, не изключва
възможността от атакуването му като увреждащо действие, независимо от формата
на обективиране /съд. решение, нот. акт или др./. В процеса не се претендира
обявяване на относителна недействителност на съдебно решение. В противен
случай, би следвало да се приеме, че за конкретно лице, което твърди да е
увредено от договор, обявен за окончателен със съдебно решение, никога не би
съществувала възможност да атакува подобна сделка, чрез предявяване на иск по
чл. 135 ЗЗД, което не съответства на законодателната идея на посочената
разпоредба /при подобна хипотеза - Решение № 1316 от 22.10.2008 г. на ВКС по
гр. д. № 283/2007 г., II г. о., ГК/.
По същество:
На основание чл.
153, вр. с 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: ищецът е единствен наследник по
закон на К. Г. Щ. /починал на ***/, в
полза на когото на 15.02.2011 г. е издаден изпълнителен лист за следните суми:
50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди; 2000 лева – обезщетение за
имуществени и 1000 лева – за разноски, въз основа на влязла в законна сила
присъда № 17/28.01.2010 г., постановена по НОХД № 1830/2009 г. на ОС Пловдив
против ответника К.А.У. за престъпление, извършено на 22.02.2008 г.; че
ищецът има качеството на „кредитор”; че ответникът К.У. е придобил по време на
брака със съпругата му С.М. в режим на СИО, недвижим имот– самостоятелен обект
в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.П., с адрес: гр.П., представляващ:
гараж 11, с предназначение на самостоятелния обект – гараж в сграда, с площ от
15 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата,
който обект се намира в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор ***, при
съседи на СОС: на същия етаж: ***, под обекта – няма, над обекта: ***; че с
влязло в законна сила съдебно Решение № 2078/01.06.2011 г., постановено по
гр.д. № 20836/2010 г. на ПРС, XII гр.с., в производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е
бил обявен за окончателен сключен на 03.12.2007 г. предварителен договор, с
който К.У. и С.М. продават на И.К. описания по –горе имот, придобит в режим на
СИО /вж. Определение по чл. 6775/02.08.2016 г. – л.65-67/.
Съдът приема тези факти за
доказани, включително като ги съпостави с приетите и относими по делото писмени
доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл.
135, ал. 1 ЗЗД, кредиторът има право да иска да бъдат обявени за недействителни
по отношение на него всички действия, с които длъжникът го уврежда. За да бъде
уважен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да са налице предвидените в
закона кумулативни предпоставки, а именно: ищецът да има качеството на
кредитор; увреждане на кредитора, поради което у същия е налице правен интерес
от прогласяване на недействителността, когато с действията си длъжникът
намалява имуществото си, което може да осуети удовлетворяването на вземането му;
вземането на кредитора да е възникнало преди датата на извършването на правното
действие от длъжника, което се атакува с иска по чл. 135 ЗЗД; с оглед
възмездния характер на сделката, лицето, с което длъжникът е договарял, да е
знаело за увреждането, което кредиторът понася в резултат на сделката, като
това знание трябва да е налице към момента на извършването й.
Тъй като искът по чл.135 ЗЗД е конститутивен, тежестта на
доказване пада изцяло върху ищеца.
Същият твърди, че предварителният договор, обявен за
окончателен със съдебното решение, не е сключен на посочената в него дата
03.12.2007 г. /т.е. преди смъртта на брата на ищеца/, а на 07.12.2010 г., след
деня на деликта.
Представеният договор по своята същност представлява
частен документ и като такъв принципно няма достоверна дата за трети лица, какъвто е ищецът, освен при наличие на някои
от предпоставките на чл. 181, ал.1 ГПК. Твърденията за недостоверност на датата следваше да се
установят по несъменен начин от ищеца, което не бе сторено. От една страна,
относно датата на предварителния договор е налице влязъл в сила съдебен акт –
решение на ПРС, което се ползва със СПН и следва да бъде зачетено относно
всички съществени елементи на правоотношението, в т.ч. момента на възникването
му. Отделно, по делото е налице констативен протокол /неоспорен/ от 15.11.2010
г. № *** на *** /л.8 от прил. гр.д № 20836/2010 г. на ПРС/, в който изрично е
отбелязано, че съгласно чл. 5 от предварителния договор от 03.12.2007 г.,
страните са се споразумели да сключат окончателен такъв при този нотариус на
посочената дата, като всички страни са се явили, но не са постигнали съгласие
за цената. Касае се за официален документ, който се ползва с обвързваща формална
и материална доказателствена стойност, при което е изпълнено едно от изискванията
на чл. 181, ал.1 ГПК - частният документ има достоверна дата за ищеца от този
момент. Също така, по делото е представена разписка за платени суми за гараж
/л.93/, в която се съдържат отбелязвания за месечни плащания на суми отново във
връзка с посочения договор от 03.12.2007 г. Разпитаната свидетелка Н.И. /без
родство/, чиито показания се кредитират като последователни и непротиворечиви,
изрично заяви, че част от подписите за получател, са положени от нея, тъй като
е получавала някои от сумите, след което ги е предавала на продавача по
договора К.У., с когото били колеги. Горното макар и косвено способства за
пълно оборване на тезата на ищеца за антидатиране на предварителния договор
/ПД/ и сключването му на сочената в исковата молба дата. Самото обстоятелство,
че в ПД е посочен адрес на продавачите, който е вписан като актуален в един по
– късен момент /вж. удостоверение л.110/, не е достатъчен аргумент, за да
обоснове основателност на твърденията на ищеца, най – малкото поради факта, че
лицата биха могли да пребивават на този адрес и без да са го вписали официално
в регистрите /независимо дали това е нарушение на вменени задължения или не/. Още
повече, че по делото е представено удостоверение за въвеждане на сградата,
чийто адрес е посочен в ПД, в експлоатация № 94/18.10.2007 г. /л.113/, т.е. при
обитаване на имота, не е лишено от логика посочването именно на този адрес. Ангажираните
по делото доказателства, анализирани поотделно и в съвкупност, не могат да
доведат до извод, че предварителният договор е сключен на сочената от ищеца
дата, поради което въведеният в ИМ довод е недоказан и неоснователен.
Относно следващата
предпоставка на иска, съдът приема, че вземането на кредитора е възникнало от момента на
влизане в законна сила на постановената по НОХД № 1830/2009 г. присъда – на
27.01.2011 г., с която сумите като обезщетения за вреди и разноски са присъдени
и установени по основание и размер. Предварителният договор е сключен значителен
период от време преди това /или за ищеца най – късно към 15.11.2010 г./,
а съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е влязло в законна сила на 04.08.2011
г. Съдът приема, че разпоредителната сделка /доколкото ПД създава само
облигационни правоотношения/ е сключена след възникване на вземането, тъй като
увреждащото действие е не самото сключване на ПД, но и реализирането на
сделката, чрез съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, заместващо липсващото
съгласие на една от страните, когато имотът напуска патримониума на длъжника.
Предвид
изложеното, съдът счита, че по делото несъмнено се установяват - качеството на
кредитор на ищеца като наследник на К.Щ. по отношение на ответника У.; извършената
покупко-продажба между ответниците, която следва да се счита като увреждащо
ищеца действие, тъй като парира и намалява възможността му да удовлетвори
вземанията си от имуществото на У.. Всяко действие на длъжника, с което той
създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора.
С оглед възмездността
на увреждащото действие обаче, бе необходимо да се докаже с конкретност и
сигурност и знанието за увреждането на лицето, с което длъжникът е договарял - чл. 135, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, с цел уважаване
на претенцията, т.е. знанието и на ответника К. за увреждането на ищеца, което
е следвало да бъде налице към дата 15.11.2010 г., която съдът приема за
достоверна спрямо ищеца.
В тази връзка са събрани само гласни доказателствени
средства, чрез разпита на св. К.К. /*** на отв. И.К./, който заявява, че е
наясно с отношенията между У. и К., предвид сключените предварителни договори
за покупка на апартамент и гараж, по които продавачът искал повече пари като
цена от първоначално уговорената. Въпреки проведените разговори и платените
средства, до сключване на окончателни договори не се стигнало, тъй като
продавачът искал повече пари. Свидетелят посъветвал сина си да поиска от съда обявяване
на предварителните договори за окончателни. Преди това и, за да се спестят
допълнителни разходи, страните се явили пред нотариус и се опитали да постигнат
разбирателство, но поради поисканите допълнителни средства над уговорената цена,
до доброволно сключване на окончателен договор не се стигнало, поради което и
купувачът се обърнал към съда. Изрично сочи, че след проверка в регистри през
2011 г. се установило, че У. имал запор или възбрана. По това време свидетелят
и сина му разбрали, че У. има проблеми с правосъдието по повод дадени обяснения
пред „Икономическа полиция”. Съдът кредитира показанията на свидетеля и след
съобразяване нормата на чл. 172 ГПК, предвид близките му родствени отношения с
една от страните, но счита, че същите следва да бъдат възприети, тъй като са
ясни, последователни и логични, като нито едно доказателство по делото не им
противоречи. Предвид тези данни, съдът не приема за доказан субективния елемент
на знание у съдоговорителя по предварителния договор за твърдяното от ищеца
увреждане към посочената дата. Не се доказва пълно и главно, че ответникът К. е
знаел за съществуващо задължение на съконтрахента си по ПД У. спрямо
наследодателя на ищеца.
Предвид
изложеното съдът приема, че ищецът не е доказал наличието на една от
предпоставките от фактическия състав на претенцията, поради което и искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
За пълнота – относно възражението за изтекла давност. С
оглед основанието на иска, приложима е петгодишната такава, съгласно чл. 110 ЗЗД. Тя започва да тече от момента на извършване на увреждащото действие
/Решение № 38 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2010 г., IV г. о., ГК Решение
№ 292 от 14.07.2011г. на ВКС по гр.д.№1220/2010г., ІV г.о и др./. Съдът приема,
че този момент съвпада с влизане в сила на решението, с което ПД е обявен за
окончателен или – 04.08.2011 г. Искът е предявен на 06.01.2016 г., поради което
и потестативното право, упражнено от ищеца, не е погасено по давност. Тезата на
ответниците в обратна насока не се споделя, тъй като изхожда от разбиране за
течение на срока от датата на деликта, което правоотношение не е предмет на
разглеждане в производството и ответниците не могат да въвеждат възражения за
погасяване на кредиторовото вземане по давност по иска по чл. 135 ЗЗД.
Искането на ищеца за отмяна на
хода по същество, предвид узнаване за нововъзникнали релевантни доказателства,
е неоснователно и ще бъде оставено без уважение. ГПК предвижда процесуален ред
за отправяне и разглеждане на подобни искания, по които настоящата инстанция не
е компетентна да се произнесе.
По отговорността за
разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски се дължат само в полза на ответниците, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Отправени са съответни искания, представени са списъци по чл. 80 ГПК /л.130 и
131/, както и доказателства за сторени такива в размер на 300 лева – платено
адв. възнаграждение за отв. У., съгл. ДПЗС и 1000 лева – за ответника К..
Ищецът своевременно е релевирал възражение за
прекомерността му, което е основателно. Съобразно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ /преди изм., предвид
момента на сключване на договора и плащане на възнаграждението/, минималният
адв. хонорар възлиза на сумата от 630 лв. Макар преценката за прекомерност
винаги да е субективна, а минималните размери на възнагражденията да са само
база за определянето на действително обосновано по стойност такова /като съдът
не е обвързан от тях, съгл. разясненията, дадени в т.3 на ТР № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, нито от § 2 от Наредбата/, в конкретния случай, възнаграждението
от 1000 лева е прекомерно. При формиране на преценката относно конкретния
размер на дължимото възнаграждение, съдът взе предвид извършените действия с
цел защита интересите на ответника от процесуалния представител, явяването в
съдебни заседания, ангажирането на доказателства и др., които безспорно свидетелстват
за проявена процесуална активност. Но с оглед конкретната фактическа и правна
сложност на производството, съдът счита, че справедливото и адекватно по
стойност възнаграждение следва да бъде определено на сумата от 800 лева, която
ще се постави в тежест на ищеца.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на ищеца Г.К.Щ.,
чрез пълномощника – *** М., за отмяна на протоколните определения, постановени
в съдебно заседание от 25.01.2017 г., с които е приключено съдебното дирене и е
даден ход на устните състезания по настоящото гражданско дело № 75/2016 г. по
описа на ПРС, XXI гр. състав.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от Г.К.Щ., ЕГН ********** против К.А.У., ЕГН ********** и И.К.К.,
ЕГН **********, искове за обявяване на относителна недействителност спрямо Г.К.Щ.
на договора за покупко-продажба, обявен за окончателен с влязло в законна сила
съдебно решение по гр.д. № 20836/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XII
гр.с., по силата на който К.А.У., ЕГН ********** и съпругата му С.Ж.М. продават
на И.К.К., ЕГН ********** следния недвижим имот, придобит в режим на СИО: самостоятелен
обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.П., с адрес: ***,
представляващ: гараж 11, с предназначение на самостоятелния обект – гараж в
сграда, с площ от 15 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части
на сградата, който обект се намира в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор
***, при съседи на СОС: на същия етаж: ***, под обекта – няма, над обекта: ***,
до размера от
1/2 идеална част.
ОСЪЖДА Г.К.Щ., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на К.А.У., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 300 лева /триста лева/ - разноски по
делото.
ОСЪЖДА Г.К.Щ., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на И.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 800 лева /осемстотин лева/ - разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ