Р Е Ш Е Н И Е
№………./………..2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I въззивен съдебен
състав, в открито съдебно заседание, проведено на шести
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА С.
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
мл. с. НАСУФ
ИСМАЛ
при секретар Христина Атанасова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
възз. търг. дело № 979 по описа
за 2019 г. на ОС-Варна,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по повод въззивна жалба с вх. № 25909/09.04.2019
г. депозирана от “Райфайзенбанк
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
р-н „Лозенец“, „Експо 2000“, бул. „Н. Вапцаров“ № 55, действащ чрез
процесуалния си представител юрк. А.Ц., срещу решение № 1181/21.03.2019 г.,
постановено по гр. дело № 4428 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, 9-ти
състав, в частта, с която е отхвърлен предявения евентуален осъдителен
иск от “Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Б.П.К.,
ЕГН **********, за разликата над 400.00 лева до претендираните 552.18
лева главница по договор за студентски банков кредит от 11.10.2012 г.
На 17.04.2019 г. е
депозирана втора въззивна жалба с вх. № 28237 от Б.П.К., ЕГН **********,
действащ чрез особения си представител адв. Н.Г.,***, срещу решение №
1181/21.03.2019 г., постановено по гр. дело № 4428 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 9-ти съдебен състав, в частта, с която е прието за
установено, че Б.К., ЕГН **********, дължи на “Райфайзенбанк
България“ ЕАД, ЕИК *********, сумите както следва: 62.71 лева -
падежирала към предявяването на иска по чл. 422 от ГПК главница по договор за
студентски банков кредит от 11.10.2012 г., ведно със законната лихва
върху сумата от подаване на заявлението – 04.01.2018 г. до окончателното
погасяване на задължението; 12.15 лева – възнаградителна лихва по
договор за студентски банков кредит от 11.10.2012 г., за периода 15.08.2017 г.
– 11.12.2017 г.; 4.11 лева – мораторна лихва върху главницата по
студентски банков кредит от 11.10.2012 г., за периода 15.08.2017 г. –
03.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 132/2018 г. по описа на РС – Севлиево,
както и в частта, с която Б.К. е осъден да заплати на банката следните
суми: 337.29 лева – съставляваща разликата над 62.71 лева до 400.00 лева
– предсрочно изискуема след подаване на исковата молба главница по договор за
студентски банков кредит от 11.10.2012 г., ведно със законната лихва
върху сумата от подаване на заявлението – 04.01.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане.
В жалбата си въззивникът „Райфайзенбанк
България“ ЕАД, обосновава подробно оплаквания за неправилност и
необоснованост на решението в обжалваната му част. Навежда доводи за това, че
разликата над 400.00 лева – главница по процесния договор, до претендираните
552.18 лева, представлява капитализираната към главницата редовна
възнаградителна лихва, която изрично е уговорена в чл. 4.4 от Договора за
студентски кредит от 11.10.2012 г., сключен между банката и кредитополучателя.
Счита, че сделката е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 от ТЗ, поради което
за банката съществува специален режим за капитализиране на лихви при определени
условия. Претендираната лихва в случая не е мораторна, т.е. тази, която се
дължи при забавено изпълнение на парично вземане, а цена, която се заплаща на
кредитора за ползването на предоставените от него пари. Поддържа се, че
отхвърленото вземане е част от главницата, доколкото капитализирането на
лихвите представлява увеличаване на неизискуемата главница за сметка на
прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви.
Моли
съда да постанови решение, по чиято сила
да отмени гореописаното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което
да осъди кредитополучателя да заплати на банката разликата над 400.00 лева до
претендирания размер от 552.18 лева, която разлика представлява
капитализираната към главницата по Договор за студентски кредит редовна
/възнаградителна/ лихва. Претендира присъждане и на сторените съдебно-деловодни
разноски.
В жалбата си въззивникът Б.П.К.,
действащ чрез особения си представител адв. Н.Г. счита, че решението в
обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено при неправилно
приложение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че режимът за
отпускане на студентски кредит е регламентиран в Закона за кредитиране на
студенти и докторанти /ЗКСД/, който се явява специален закон и съгласно който
кредитополучателят следва да погаси кредита на равни месечни вноски в срок от
10 години, считано от края на гратисния период. Навежда доводи за това, че чл.
4.1 от процесния договор за студентско кредитиране противоречи на разпоредбата на
чл. 24, ал. 3 от ЗКСД, която обективира императивна материалноправна норма,
поради което на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, договорната клауза е
нищожна, доколкото е предвиден по кратък срок за погасяване на кредита, а
именно – 5 години, което е в разрез с горепосочената разпоредба от ЗКСД.
Поддържа, че не са събрани доказателства, досежно факта на настъпване края на
гратисния период, чието доказване е в тежест на ищеца - „Райфайзенбнак
България“ ЕАД. Счита, че не са били налице предпоставките за обявяването на
кредита за предсрочно изискуем, поради което моли съда да отмени решението в
обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли предявените
искове изцяло. Моли съда да присъди и сторените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор единствено от „Райфайзенбанк България“ ЕАД. В отговора си
въззиваемата страна поддържа, че атакуваното решение в обжалваната му от
ответната страна част е правилно и постановено в съответствие с материалния и
процесуален закон. Счита, че жалбата е неоснователна и я оспорва в цялост.
Твърди, че наведените от въззивника Б.К. възражения са преклудирани, тъй като
са направени за първи път с въззивната жалба, т.е. след изтичане на
едномесечния срок за отговор и след първото съдебно заседание, в което е
изготвен доклада по делото, по което ответникът не е имал възражения и искания.
Освен това, въззиваемият навежда доводи, че разпоредбата на чл. 24, ал. 3 от
ЗКСД няма императивен характер, а същата материализира диспозитивна правна
норма, която позволява на страните да се отклонят от установеното правило за
поведение в съответствие с принципите за автономия на волята и свобода на
договаряне. Отделно твърди, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради
неплащане на три вноски на основание чл. 6.2 от процесния договор в хода на
производството, с връчване на препис от исковата молба на ответника.
Моли
съда да отхвърли като неоснователна подадената от Б.К. въззивна жалба и да
потвърди атакувания съдебен акт като
правилен и законосъобразен в обжалваната му част. Моли да се присъдят
съдебно-деловодните разноски.
В
проведеното открито съдебно заседание „Райфайзенбанк България“ ЕАД, редовно призован, чрез юрк. А.Ц.
поддържа въззивната жалба, като оспорва тази на насрещната страна.
Въззиваемият
– Б.К., редовно призован, чрез адв. Н.Г. поддържа въззивната си жалба, като
също оспорва жалбата на насрещната страна.
За
да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд – Варна съобрази следното:
Производството по
гражданско дело № 4428 по описа за 2018 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен
състав, е образувано по предявени обективно кумулативно съединени установителни
искове, с правно основание по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
430, ал. 1-2 от ТЗ, вр. чл. 17, ал. 2 от Закона за кредитиране на студенти и
докторанти /ЗКСД/, за признаване за установено, че Б.К. дължи на „Райфайзенбанк
България“ ЕАД сумите, както следва: 552.18 лева – неплатена главница по договор
за студентски банков кредит от 11.10.2012 г.; 12.15 лева – възнаградителна
лихва за периода от 15.08.2017 г. до 11.12.2017 г.; 4.11 лева – мораторна лихва
за периода от 15.08.2017 г. до 03.01.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата
от подаване на заявление – 04.01.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 132/2018 г. по описа на РС –
Севлиево и в условията на евентуалност са предявени осъдителни искове с правно основание чл. чл. 430, ал. 1-2 от ТЗ вр.
с чл. 17, ал. 2 от ЗКСД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца
гореописаните суми.
В
исковата молба ищецът излага
доводи, за това че по
силата на договор за кредит от 11.10.2012 г. се задължил да предостави на
ответника целеви кредит (студентски), с договорен лимит 3200.00 лева за
заплащане на такси за обучение. От този лимит били усвоени и съответно
предоставени 400.00 лева. Кредитополучателят се задължил да върне получената
сума на 60 месечни анюитетни вноски, с падеж 15-то число на месеца, за който се
дължат, с размер съгласно договорен и двустранно подписан погасителен план – с
включен гратисен период и капитализация на лихвата.
Твърди
още, че длъжникът изпълнявал задълженията си до вноската с падеж 15.08.2017 г.,
която останала неплатена в цялост. Непогасени останали и следващите вноски с
падежи до 15.10.2017 г. включително. Поради това на основание чл. 5 от договора
всички задължения до края на договора станали предсрочно изискуеми, считано от
падежа на третата последователна неплатена цялостно вноска. Тази изискуемост
кредиторът отнесъл счетоводно в просрочие на 12.12.2017 г. Отделно с нарочни
писма, твърдени като получени от длъжника, последният бил уведомен и за
упражненото право по чл. 60 от ЗКИ. Евентуално с предявяване на исковата молба
и получаване на препис от нея ответникът бил уведомен за обявяването на
предсрочната изискуемост.
С
оглед на изложеното и липсата на последващи плащания се твърди, че ответникът
дължи на кредитора стойността на всички месечни анюитетни вноски, формирани от
останалата невърната главница и възнаградителната лихва върху нея за заявения
период, както и законна лихва за забава върху главницата в заявен размер и
период. Евентуално моли за присъждане на сумите или падежиралите части от тях.
На 29.09.2018 г. особеният представител
на ответника е депозирал писмен отговор с вх. № 63259. Видно от съобщението и
разписката /л. 51/ препис от исковата молба е връчена лично на адв. Н.Г. на
21.08.2018 г. Едномесечният срок е изтекъл на 21.09.2018 г., поради което
депозирания писмен отговор е извън законоустановения преклузивен срок, което
обуславя настъпването на неблагоприятените последици, обективирани в чл. 133 от ГПК, за които ответникът е изрично предупреден от РС-Варна. По делото не са
представени и доказателства за подаването на отговора по поща или чрез друг
куриер, а подадената на 04.09.2018 г. молба с вх. № 58080, не съдържа изявление
за продължаване на срока за отговор или вземане становище досежно защита
интереса на ответника, като единствено се оспорва размера на определеното
възнаграждение за особен представител.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и
приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на
основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически
положения:
На
11.10.2012 г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и Б.К. е сключен договор за студентски
кредит, по силата на който търговското дружество е предоставило в заем на
длъжника сумата в размер на 3200.00 лева с цел заплащане на 8 броя такси за
обучение на последния, всяка в размер на 400.00 лева, като окончателният размер
на кредита се определя от сумата, усвоена от кредитополучателя до изтичане на
гратисния период от 58 месеца, считано от 11.10.2012 г. до 15.07.2017 г.
Договорът е влязъл в сила от деня на подписването му – 11.10.2012 г. и е с
краен срок до 15.07.2022 г. Уговорено е кредитът да бъде погасен на 60 равни
месечни вноски, всяка една в размер на 78.40 лева, дължими на 15-то число от
съответния месец, съгласно Погасителния план, неразделна част от договора. За
ползвания кредит длъжникът се задължил да заплаща на банката освен заетата сума
и фиксирана годишна лихва в размер на 7%. Уговорено е още между страните, че
при забава за плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на
кредитора законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Видно
от представеното по делото искане за усвояване на средства от студентския
кредит, в деня на сключването на договора Б.К. е отправил писмено изявление за
усвояване на сумата в размер на 400.00 лева. От заключението на вещото лице по
назначената Съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, което съдът кредитира като
обективно, компетентно изготвено и неоспорено от страните, се установява, че на
11.10.2012 г. разплащателната сметка на Б.К. е заверена със сумата от 400.00
лева със записано основание „626685 ЗАЕМ ДО 15JUL22”, която сума е и единствената усвоена от длъжника по
процесния договор. Към настоящия момент длъжникът не е извършвал плащания по
догвора.
На
17.11.2017 г. кредиторът е изпратил до длъжника писмо с изх. № ИЗХ-001-113984,
с което е направил изявление за обявяване на целия кредит за предсрочно
изискуем. Видно от представеното известие за доставяне, писмото се е върнало на
11.12.2017 г. като непотърсено в срок, доколкото Б.К. не е открит на посочения
адрес – гр. Севлиево, ул. „Стефан Пешев“ № 86, вх. А, ет. 1, ап. 2.
На 04.01.2018 г. банката е
подала пред Районен съд - Варна заявление с вх. № 561 за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника, за сумите,
както следва: 552.18 лева – неплатена главница по договор за студентски
банков кредит от 11.10.2012 г.; 12.15 лева – възнаградителна лихва по договор за
студентски банков кредит от 11.10.2012 г., за периода 15.08.2017 г. –
11.12.2017 г.; 4.11 лева – мораторна лихва върху главницата по студентски
банков кредит от 11.10.2012 г., за периода 15.08.2017 г. – 03.01.2018 г., ведно
със законна лихва върху главницата от подаване на заявление – 04.01.2018 г. до
окончателното й изплащане.
На 24.01.2018 г. е издадена процесната заповед № 66 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за горепосочените суми,
ведно със сумата в общ размер на 75.00 лева, представляваща съдебно-деловодни
разноски по заповедното произовдтсво, която е връчена на длъжника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК, което е обусловило правния интерес от предявяване в
законоустановения едномесечен срок – на 28.03.2018 г. – на установителния иск
по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК с вх. № 21100 от кредитора против
длъжника, като в условията на евентуалност банката е предявила и осъдителни
искове касателно сумите предмет на издаденото изпълнително основание.
При
така изложената фактическа обстановка, въззивният съд достига до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбите оплаквания.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо
в обжалваната част.
Районен
съд – Варна е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430, ал.
1-2 от ТЗ, вр. чл. 17, ал. 2 от ЗКСД, както и чл. 86 от ЗЗД. За да бъде
ангажирана договорната отговорност на ответника, ищецът следва да установи по
несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване следните елементи от
фактическия състав: 1.) наличието на облигационна връзка, учредена по силата на
договор за паричен заем; 2.) изпълнението на собствените си задължения по
договора – предоставяне на заетата сума, както и 3.) размера на претендираната
главница и лихви.
В тежест на ответника е да
проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в
отговора, а при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е погасил
претендираните суми.
Между
страните не съществува спор, а и от приобщените по делото писмени доказателства
- Договор за студентски кредит от 11.10.2012 г., се установява по несъмнен
начин, че между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и Б.К. е учреденото облигационно
правоотношение с предмет отпускане на целеви заем в размер на 3200.00 лева за
заплащане на 8 броя такси за обучение, всяка в размер на 400.00 лева. От заключението
на вещото лице по ССчЕ се установява, че в деня на подписването на договора –
11.10.2012 г., банката в изпълнение на задължението си е предоставило на
кредитополучателя сумата в размер на 400.00 лева по банков път, което е в пълен
унисон и с искането за усвояване на средства от студентския кредит, находящо се
на л. 72.
Инвокираното,
от особения представител на Б.К., възражение за нищожност на договора поради
противоречие със закона – в частност с чл. 24, ал. 3 и чл. 23, ал. 1 от ЗКСД, е
преклудирано и не може да се направи за първи път пред въззивния съд, доколкото
е извън срока по чл. 131 от ГПК и не са наведени оплаквания за нарушаване на
съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото на участие на
ответника в първоинстанционното производство/, което да е възпрепятствало
заявяването им пред първата инстанция. Отделно не всяко нарушение на закона
води до нищожност на сделката. Нарушаването на закона може да има различни
правни последици – нищожност, унищожаемост, други форми на недействително
/относителна, висяща/ или право на обезщетение. Не може да се приеме, че когато
в закона не е посочена друга последица от нарушаването му, последицата е
нищожност, доколкото противоречието не е
най-общото, а най-тежкото основание
за нищожност и е налице единствено при несъобразяване с предписанията на
императивни правни норми.
В същото време, при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване – арг. от т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. В конкретния случай процесният договор е съставен в съответствие със
императивните изисквания на чл. 19, чл. 20 и чл. 25, ал. 2 от ЗКСД. Уговорената
лихва е в размер на 7% /чл. 3.1. от договора/, кредитополучателят не дължи
заплащане на такси, комисионни и други разходи, непосредствено свързани с
отпускането и управлението на кредита /чл. 3.3. от договора/, не са поискани и
представени обезпечения от длъжника или от трети лица, при предсрочно
погасяване на кредита не се дължат комисионни /чл. 4.12. от договора/, което
води до заключението, че същият не страда от пороци, обуславящи неговата
нищожност поради противоречие с императивни правила за поведение.
Правните норми, обективирани в ЗКСД са
специални и дерогират приложението на общите за потребителския кредит,
правнорегламентирани в ЗПК. От друга страна, кредитополучателят има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което договорът се
явява и потребителски. За разлика от другите
договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято
валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение,
основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на
правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на
уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено
възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща
на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в
съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни
не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г., I т. о. на ВКС, Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. №
6220/2015 г. на ВКС, I г. о.). Тази служебна активност е израз на вложения
смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в
практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и
С-473/00).
В конкретния случай
въззивният съд счита, че съдържанието на договора е в съответствие с
нормативноустановените изисквания на чл. 143 и следващите от ЗЗП, като същият
не съдържа неравноправни клаузи, водещи до нищожност.
Наличието на валиден договор и изпълнението
на поетото от страна на ищеца задължение, обуславят извода за пораждане на
задължението за ответника да върне заетата сума, ведно с дължимите лихви. В
тежест на въззивника като кредитор е да докаже и размера на своята претенция.
От
заключението на вещото лице по назначената ССчЕ се установява, че падежиралите
към 15.11.2017 г. вноски са в размер на 30.84 лева. РС-Варна на основание чл.
175 от ГПК и по арг. от 162 от ГПК е приел за установено, че дължимата главница
е в размер на 62.71 лева – падежирали
вноски към момента на предявяването на иска по чл. 422 от ГПК, доколкото
кредиторът не е упражнил надлежно правото си да обяви целия кредит за
предсрочно изискуем. Настоящият съдебен състав споделя изводите на РС-Варна
досежно липсата на предсрочна изискуемост и препраща към мотивите на обжалвания
съдебен акт в тази част, на основание чл. 272 от ГПК.
Не
се променя изводът за дължимост на сумата от 62.71 лева, въпреки задължителните
указания, дадени в ТР № 8/2017 г., постановено на 02.04.2019 г. по т. д. № 8 от
2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, за това че в производството по чл. 422 от ГПК
следва да се установи дължимостта на всички вноски с настъпил падеж към датата на
формиране на сила на пресъдено нещо, а не към датата на подаване на заявлението
в съда, доколкото в конкретния случай размерът на дължимата главница по иска по
чл. 422 от ГПК е установен към един по-ранен момент от приключване на устните
състезания, което дори обуславя заключението, че се дължи по-голяма главница от
установената. Решението в отхвърлителната част по предявения установителен иск
обаче е влязъл в сила и същото не подлежи на ревизиране с оглед разпоредбата на
чл. 298, ал. 1 от ГПК.
Дължимостта
на главното вземане обуславя основателността на установителните искове и по
отношение на акцесорните вземания за договорна лихва в размер на 12.15 лева,
уговорена изрично в чл. 3.1. от процесния договор в размер на 7%, както и на
мораторната лихва в размер на 4.11 лева, доколкото се установява забава в
изпълнението на парично задължение, чиито размери са установени от ССчЕ по
делото.
Съдът
дължи произнасяне и по съединения в условията на евентуалност осъдителен иск за
разликата над 62.71 лева до 400.00 лева, доколкото установителният иск в тази
част е отхвърлен като неоснователен. Настоящият съдебен състав счита, че с
оглед на кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на
договорната отговорност на ответника,
изложени по-горе, осъдителната претенция за 337.29 лева също е основателна.
От
обстоятелствената част на ССчЕ се установява, че с изтичане на всяка година от
гратисния период по кредита, банката е изчислявала лихви върху главницата за
периода, което е в съответствие както с чл. 23, ал. 3 от ЗКСД, така и с чл. 3.1.
от процесния договор, което обуславя извода, че горницата над 400.00 лева до
552.18 лева е изчислена като договорна лихва, в каквато насока са и наведените
оплаквания във въззивната жалба. Съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК, предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Видно
от заявлението по чл. 410 от ГПК с вх. № 561 от 04.01.2018 г. и исковата молба
с вх. № 21100 от 28.03.2018 г. по чл. 422 от ГПК, кредиторът претендира
главница в размер на 552.18 лева и лихва в размер на 12.15 лева, като не
ангажира доказателства, от които да се установи по несъмнен начин, че е
предоставил главница в същия този размер – 552.18 лева, напротив – от цялата
доказателствена съвкупност се установява, че усвоената сума е в размер на
400.00 лева и само тя може да бъде главница, а всички останали суми,
произтичащи от главницата акцесорни вземания.
Поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора, обжалваният
съдебен акт следва да се потвърди в обжалваните части.
Относно съдебно-деловодните
разноски:
Поради съвпадащ краен резултат от разглеждането на
делото по същество, въззивният съд не може да ревизира произнасянето по
отношение на разноските.
Предвид
изхода от спора и направеното искане на въззивника-ищец, който е и въззиваем по
насрещната въззивна жалба, за присъждане на разноски, такива следва да му бъдат
присъдени на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК
съразмерно с уважената част от иска, а именно – 274.60
лева, включващи заплатена държавна такса, депозит за особен представител и
възнаграждение за юрисконсулт, сторени пред въззивната инстанция.
Водим
от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
1181/21.03.2019 г., постановено по гр. дело № 4428 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 9-ти състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният евентуален
осъдителен иск, с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ вр. чл. 17, ал. 2 от
ЗКСД, от “Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, р-н „Лозенец“, „Експо 2000“, бул. „Н.
Вапцаров“ № 55 срещу Б.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 152.18 лева, представляваща, разликата
над 400.00 лева до 552.18 лева –главница по договор за
студентски банков кредит от 11.10.2012 г., ведно със законната лиха от
04.01.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, както и
В ЧАСТТА, с която, на основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 430, ал.1-2 от ТЗ вр. с чл. 17,
ал .2 от ЗКСД и чл. 86 от ЗЗД, е прието
за установено, че Б. П.К., ЕГН **********,
дължи на “Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК *********, сумите както
следва: 62.71 лева - падежирала към предявяването на иска по чл. 422 от ГПК главница по договор за студентски банков кредит от 11.10.2012 г., ведно
със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението – 04.01.2018 г. до
окончателното погасяване на задължението; 12.15 лева – възнаградителна
лихва по договор за студентски банков кредит от 11.10.2012 г., за периода
15.08.2017 г. – 11.12.2017 г.; 4.11 лева – мораторна лихва върху
главницата по студентски банков кредит от 11.10.2012 г., за периода 15.08.2017
г. – 03.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 132/2018 г. по описа на РС –
Севлиево, както и
В
ЧАСТТА, с която Б. П.К., ЕГН **********
е осъден да заплати на “Райфайзенбанк
България“ ЕАД, ЕИК ********* сумата в размер на 337.29 лева –
съставляваща разликата над 62.71 лева до 400.00 лева – предсрочно изискуема
след подаване на исковата молба главница по договор за студентски банков кредит
от 11.10.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на
заявлението – 04.01.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК, Б.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
ДА ЗАПЛАТИ на “Райфайзенбанк
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
р-н „Лозенец“, „Експо 2000“, бул. „Н. Вапцаров“ № 55, сумата в размер от 274.60
лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция съдебно-деловодни
разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.