Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 25.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „Г“ въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия
Трендафилов въззивно гражданско дело № 2204 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 537200 от 16.11.2018 г., постановено по гр.д. № 15085/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав, са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу А.С.И. искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр, чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 4879.01 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода м.12.2011 г. – м.04.2014 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда - 15.01.2015 г. до окончателното изплащане на същата; 1107.41 лв. – обезщетение за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.01.2012 г. до 05.01.2015
г.; 40.80 лв. – главница,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за процесния топлоснабден имот,
както и сумата от 6.45 лв. –
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода
31.01.2012 г. до 05.01.2015 г., за които суми са
издадени заповеди за изпълнение по ч.гр.д. № 1993/2015 г. по описа на СРС, 53
състав.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Т.С."
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на Закона за енергетиката. Видно от представения по
делото нотариален акт същата била собственик на процесния
имот, като било без значение обстоятелството далии
лицето е обитавало имота, респективно дали е консумирало топлинна енергия в
имота лично. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на
ползване следвало да се приеме, че именно ползвателят е бил лицето, което е
обитавало имота, съответно е консумирало топлинна енергия. Ето защо, моли
обжалваното решение на СРС да бъде отменено, а предявените искове - да бъдат
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата А.С.И. поддържа, че първоинстанционното решение
е правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
За уважаването на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр, чл. 150, ал. 1 ЗЕ, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответницата като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответницата на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Въззивният
съд споделя мотивите на СРС, че облигационното правоотношение в случая е
възникнало между ищеца и С.Й.. От представеното писмено доказателство –
молба-декларация за откриване на партида, подадена от С.В.И.на 27.08.2002 г.,
се установява, че посоченото лице е подало искане да бъде открита партида на
негово име за процесния имот, като е декларирал, че
ще го използва за жилищни нужди. Това доказателство води до извода, че съгласно
ЗЕЕЕ от 1999 г. /отм./, § 1, т. 13 от ДР - в който е посочено, че „потребител“
по смисъла на закона е физическо или юридическо лице, което получава
електрическа и топлинна енергия или природен газ от енергийно предприятие и ги
използва за собствени нужди, само С.Й. се явява потребител на топлинна енергия
за битови нужди за процесния топлоснабден
имот, респ. същият се явява и заварен потребител на ТЕ съгласно § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр. 54/2012 г. Този извод не се променя от
обстоятелството, че С.Й. и А.И. са били съсобственици на топлоснабдения
имот, тъй като в случая ЗЕЕЕ отдава значение на качеството потребител на
получателя на топлинна енергия за битови нужди, какъвто в частност се
легитимира само С.Й. за исковия период.
След като ищецът, като доставчик на топлинна
енергия за битови нужди, е приел отправеното към него през 2002 г. предложение
на С.Й., то е сключен само с него облигационен договор при Общи условия за
ползване на топлинна енергия за жилището. Така изградената договорна връзка е
продължила да съществува и за исковия период, поради липсата на доказателства,
че тази облигационна връзка е била прекъсната по-рано. Аналогично разрешение е
дадено и с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т.д.№ 2/2017 г. на ОСГК
на ВКС по въпроса за лицата-потребители на топлинна енрегия.
Отделно
от гореизложеното следва да се отбележи, че от представения по делото
Нотариален акт № 174, том XXII, дело 3636 от 30.08.1983 г. за замяна на
недвижими имоти, се установява, че на посочената дата Т.Д.Т., С.Г.Т.и Д.Г.Т.прехвърлили
на С.В.И., З.М.И. и А.С.И. съсобствения си
апартамент, находящ се в гр. София, ул. „********. От
представеното по делото писмено доказателство – нотариален акт № 10 том III, рег. № 06778, дело 381 от 29.03.2007 г., се установява, че на посочената
дата С.В.И.дарил на своята дъщеря и съсобственик А.С.И. собствените си 7/12
идеални части от процесния топлоснабден
имот – Апартамент, находящ се в гр. София, ул. „*****,
като дарителят С.Й. си запазил за себе си пожизнено и безвъзмездно вещното
право на ползване върху дарения имот докато е жив. Въззивният
съд не споделя извода на СРС, че нотариалният акт от 2007 г.
включва клауза, че С.Й. запазил право на ползване върху целия имот. В цитирания
нотариален акт е записано изрично, че С.Й. е запазил правото на ползване върху
дарения имот, т.е. върху 7/12 идеални части, а не върху целия имот. Независимо
от това, този извод не е бил решаващ за отхвърляне на иска, поради наличието на
облигационно правоотношение за продажба на ТЕ за битови нужду
между ищеца и трето лице - С.Й., както вече бе изложено по-горе от въззивния съд.
При
пораждането на ограничено вещно право на ползване възниква конститутивна
сукцесия, тъй като собственикът отделя от
притежаваното от него абсолютното сложно субективно право на собственост едно
вещно правомощие и го предоставя да бъде упражнено от друг правен субект, което
има право да ползва чуждата вещ по предназначение и да извлича естествените и
гражданските плодове, която тя дава – арг. чл. 56,
ал. 1 ЗС. Съгласно правната норма, уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е
длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и
другите такси, поради което по смисъла на § 1, т. 42 /отм./ ЗЕ, респ. по чл.
153, ал. 1 ЗЕ при учредено ограничено вещно право на ползване потребител на
топлинна енергия е неговият носител, т.е. вещният ползвател. Въпреки това между
ищеца и собственика на голото право на собственост може да възникне
действително облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия, но следва между тези страни да е постигнато изрично съгласие, чрез
изразяване и съвпадане на двете насрещни волеизявления, с предмет доставяне на
топлинна енергия срещу насрещната парична престация –
заплащане на уговорената продажна цена. Няма правна пречка в хипотезата, при
която върху собствения на едно лице имот е учредено вещно право на ползване,
собственикът да заяви изрична воля именно той, а не титулярът
на вещното право на ползване, да встъпи в облигационното правоотношение с ищцовото дружество - доставчик на топлинна енергия,
включително с оглед диспозитивния характер на
разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС. В случая такава уговорка е постигната между
ищеца „Т.С.“ ЕАД и С.В.И.по силата на направеното от последния предложение по
смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЗД чрез подадената на 27.08.2002 г. молба-декларация
за откриване на партида и последвалото съгласие на ищеца.
Поради
тези причини настоящият съдебен състав намира, че ответницата по делото не е
пасивно материалноправно легитимирана по процесните вземания и предявените срещу нея искове следва да
бъдат отхвърлени, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
При
съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При
този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски. Въпреки
направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да бъдат присъдени
и на въззиваемата страна - ответник, поради следното:
Разноските
са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно
разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за
производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и
включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за
адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за
доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че
само са договорени.
Само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение /т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящия слчуай по делото пред въззивния
съд не са представени никакви доказателства от въззиваемата
страна за извършването на разноски в производството пред СГС, поради което
такива не следва да бъдат присъждани.
С
оглед цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 537200 от 16.11.2018 г., постановено по гр.д. № 15085/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/