О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е №2149
гр. Пловдив, 29.10.2018 г.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр. състав, в
закрито съдебно заседание на 29.10.2018г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
като разгледа
гр. д. № 2230 по описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Д.В.Д. ЕГН **********
против В.Р.Д. ЕГН ********** и В.Д.К. ЕГН **********, с която са предявени
пасивно субективно и обективно съединени искове за прогласяване нищожността,
респ. за унищожаване, на издадено от ищеца в полза на първия ответник
пълномощно от 15.06.2017г за продажба на собствен на ищеца недвижим имот, както
и на сключения въз основа на него предварителен договор за покупко – продажба
на 31.07.2017г между първия ответник в качеството му на пълномощник на ищеца и
втория ответник в качеството му на купувач, на няколко предявени в условията на
евентуалност основания за нищожност, респ. унищожаемост, на пълномощното и
сключения въз основа на него предварителен договор – чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД:
липса на съгласие; накърняване на добрите нрави; привидност; чл. 31, ал. 2 ЗЗД
– сделките са сключени от дееспособно лице, което обаче при сключването им не е
могло да разбира или да ръководи действията си; чл. 29 ЗЗД – сделките са
сключени чрез измама.
В исковата молба и уточнението към нея се твърди, като
това се установява и от направената от съда служебна справка по електронното
досие на гр.д. № 2828/2017г по описа на ПОС, ХХ гр.с., че предмет на последното
е иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от втория ответник в качеството му на
купувач срещу ищеца в качеството й на продавач, за обявяване на процесния
предварителен договор за окончателен. Същите въпроси, касаещи правното действие
на пълномощното и договора, които са повдигнати пред настоящия съд, са били
поставени за разглеждане като правоизключващи и правоунищожаващи възражения на
продавача по предявения срещу него конститутивен иск, но по изложени от
разглеждащия съд мотиви са оставени без разглеждане като преклудирани.
Към настоящия процесуален момент производството по
иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е спряно до приключване на настоящия процес.
Настоящият съд намира предявените искове за
недопустими по следните съображения:
Ответник в производството за обявяване на процесния
предварителен за окончателен е ищцата в качеството й на продавач на имота, като
на практика всички наведени основания за нищожност, респ. унищожаемост на
пълномощното и сключения въз основа на него предварителен договор, предмет на
настоящия процес, обективират нейните правоизключващи
и правоунищожаващи възражения срещу иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, които по
определени причини не са били направени като защита по предявения срещу нея от
купувача /тук ответник/ иск в срока по чл. 131 ГПК, респ. направени са по
преценка на разглеждащия конститутивния иск съд несвоевременно и за това не са
допуснати за разглеждане. Всички възражения срещу иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД обаче
следва да бъдат изчерпани в образувания вече процес, в т.ч. настоящите, тъй
като изцяло касаят правопораждащите факти на ищеца – купувач и незаявяването им
в срок ги преклудира. В тази връзка еднопосочно се приеме в съдебната практика,
че всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня
на приключване на устните състезания, претендираното от ищеца право не
съществува, се преклудира. По – конкретно, преклудират се фактите,
представляващи основания за нищожност
на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки,
на които се основава претендираното от ищеца вземане, като всички тези факти
следва да бъдат наведени в преклузивните срокове по ГПК. Безспорно
това правило важи не само за възраженията за нищожност на правопораждащия факт
– в случая пълномощно и сключена въз основа на него сделка, но и на
възраженията за унищожаемост, тъй като категорична е съдебната практика, че чрез възражение отричащият спорното право може да предяви и
свои насрещни права, в т. ч. правото да унищожи договора вкл. след изтичане на
давностния срок за това, аргумент за което е и разпоредбата на чл. 32, ал. 3 ЗЗД.
Ответникът по предявен срещу него иск, който е
изпуснал правото си на възражения срещу правопораждащите факти на ищеца /в
случая правното действие на пълномощното и сключения въз основа на него
предварителен договор/, не може да заобиколи процесуалните правила относно
преклузията чрез въвеждането на тези възражения в предмет на друг исков процес,
а, ако твърди, че възраженията му неправилно или в нарушение на процесуалните
права, не са били включени в предмета на делото, би могъл да релевира
оплакванията си само по реда на инстанционния контрол – чрез обжалване на
решението и опит за приобщаването им във въззивното производство, ако са налице
основанията за това. Съответно, ако всички инстанции приемат, че възраженията
на ответника са били преклудирани и не могат да бъдат разгледани, което като
резултат доведе до уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с окончателен съдебен
акт, ищецът би могъл евентуално да се брани само по реда на извънредния способ
за отмяна на влязло в сила решение, отново, ако са налице законовите
предпоставки за това.
В подкрепа на горните изводи са и постановките на т. 1
от ТР 5/2012г, където се приема, че е недопустим иск
за установяване на неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, ако
ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в
сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но
ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. Видно от
мотивите към тази точка, ВКС приема, че пропускането на срока по чл.193, ал.1 ГПК лишава страната от правото да оспори истинността на документа. С пропускането
на срока възможността за оспорване истинността на документа в това производство
се преклудира. Това е правната последица от неупражненото в срок процесуално
право. Целта на тази преклузия е да
обезпечи разглеждане на делото в разумен срок и да стимулира страната да прояви
процесуална активност и дисциплина. Изгубвайки правото да оспори истинността
на документа в рамките на висящия процес, страната губи и правото по исков ред
да установи неговата неистинност, когато правният интерес от иска по чл.124,
ал.4 ГПК се обосновава само с висящия процес, в който е направен пропускът. Ако
се приеме обратното становище, то се обезсмисля и ефекта на предвидената
процесуална преклузия в чл.193 ГПК, както и тази в чл.133 ГПК.
Процесуалните преклузии имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета
на съдебното решение и правните му последици. За страната, пропуснала възможността да оспори истинността
на документа по уважителни причини или поради непредвидени обстоятелства, които
не е могла да преодолее, съществува възможност да поиска възстановяване на
срока за оспорване. Ако обаче пропускът не се дължи на такива причини, не
следва да се приеме, че искът по чл.124, ал.4 ГПК представлява предвидена в
процесуалния закон възможност този пропуск да се поправи.
Аналогично е положението и с пропуснатите процесуални
възможности за навеждане на правоизключващите и правоунищожаващи възражения на
ответника по предявения срещу него иск. Той не може да поправи този пропуск
чрез въвеждането им в отделен исков процес, което би довело като последица до
спиране на производството по предходния, което категорично не е целта на
въведената от закона преклузия да обезпечи
разглеждане на делото в разумен срок и да стимулира страната да прояви
процесуална активност и дисциплина. Да се приеме друго, означава да се
обезсмислят процесуалните правила относно преклузията и дължимата грижа за
водене на процеса в защита на правата и законните интереси на страната, която
винаги, когато пропусне преклузивните срокове по ГПК и не успее да поправи това
във висящия вече процес, ще може да предяви възраженията си чрез иск в отделен
процес, преюдициален за висящия, в който са пропуснати правата, като така се
създадат и предпоставки за значителното му забавяне поради необходимостта от
спирането му до окончателно приключване на преюдициалния спор.
Не може да доведе до друг извод обстоятелството, че
ответник в настоящия процес е и пълномощникът, който, ако бяха надлежно
упражнени правата срещу иска по чл. 19, ал. 3 ГПК, можеше да бъде привлечен
като трето лице – помагач на страната на ответника с оглед на регресните права
на последния, за да бъде обвързан от мотивите на решението и установителното му
действие в отношенията на третото лице и насрещната страна или вкл. чрез
предявяване на обратен иск срещу него за упражняване на регресните права на
упълномощителя. Наред с това регресните права срещу него са различни от
предявените в настоящия процес и възникването им зависи от изхода на спора по
чл. 19, ал. 3 ЗЗД. За пълнота следва да се посочи, че пълномощникът може да
бъде ответник само по исковете за нищожност, респ. унищожаемост на пълномощното
като едностранна правна сделка, тъй като само там той е страна /пълномощникът
не е страна по предварителния договор, където действа от името и за сметка на
продавача, а не от свое име и последиците от правните действия, които извършва,
възникват направо за представлявания/. Същевременно, доколкото пълномощното е
изрично и конкретно – за продажба на имота, ищецът няма самостоятелен правен
интерес от предявяване на иск за нищожност, респ. за унищожаването му, тъй като
целта на пълномощното е сделката, за която е предоставена представителната
власт и именно тя уврежда правата и законните интереси на продавача. Т.е.
правният интерес на ищеца от оспорване действителността на пълномощното като
едностранна правна сделка, от която не
възникват задължения за упълномощителя, е пряко свързан с правното действие
на сключения предварителен договор, който вече поражда задължения за страните
по него, в т.ч. за ищеца. Т.е. липсва самостоятелен правен интерес от
предявяване на искове срещу пълномощника, оспорващи правното действие на изричното
пълномощно, като този интерес е изцяло обвързан от оспорване действителността
на сключения чрез пълномощното предварителен договор, страни по който са само
продавачът и купувачът и които респективно са страни по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяването му за окончателен и което оспорване е следвало да бъде
направено в този процес. Ако представителят и лицето, с което той договаря, са
се споразумели във вреда на представлявания, тогава договорът няма да произведе
правното си действие /чл. 40 ЗЗД/, но това отново е възражение за нищожност на
предварителния договор, което – под страх от преклузията, следва да бъде
изчерпано в производството по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ако пък лицето е
действало като представител, без да има представителна власт, то би дължало
обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна, което обаче биха
били регресните права на купувача в случай, че искът му по чл. 19, ал. 3 ЗЗД
бъде отхвърлен по тези съображения. Т.е. възникването на регресните права и на
двете страни по двустранната сделка спрямо пълномощника зависят от изхода на
спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а не обратно.
Поради това
налице са предпоставките на 130 ГПК за връщане на предявените искове като
недопустими и прекратяване на настоящото производство.
Ето защо съдът
О
П Р Е
Д Е Л И:
ВРЪЩА искова молба от Д.В.Д. ЕГН ********** против В.Р.Д.
ЕГН ********** и В.Д.К. ЕГН **********, с която са предявени пасивно субективно
и обективно съединени искове за прогласяване нищожността, респ. за унищожаване,
на издадено от ищеца в полза на първия ответник пълномощно от 15.06.2017г за
продажба на собствен на ищеца недвижим имот, както и на сключения въз основа на
него предварителен договор за покупко – продажба на 31.07.2017г между първия
ответник в качеството му на пълномощник на ищеца и втория ответник в качеството
му на купувач, на няколко предявени в условията на евентуалност основания за
нищожност, респ. унищожаемост, на пълномощното и сключения въз основа на него
предварителен договор – чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД: липса на съгласие;
накърняване на добрите нрави; привидност; чл. 31, ал. 2 ЗЗД – сделките са
сключени от дееспособно лице, което обаче при сключването им не е могло да
разбира или да ръководи действията си; чл. 29 ЗЗД – сделките са сключени чрез
измама, КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред АС - Пловдив в едноседмичен срок от
получаване на съобщението.
Препис от определението да се връчи на ищеца.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: