№ 436
гр. Разград, 02.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на втори декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Цветалина М. Дочева
като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно частно гражданско
дело № 20213300500331 по описа за 2021 година
За да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХІ във вр. с чл.413 ГПК.
Делото е образувано по ч. жалба, подадена от „Профи Кредит България“ЕООД,
ЕИК175074752гр.София против Разпореждане №3340/1. ХІ.2021г., с което по чгрд №2241/ 2021г по опис на
РРС, в образуваното по реда на чл.410 ГПК производство срещу длъжника Ц. С. Д., ЕГН**********, от гр.,
Разград е отказано издаване на заповед за изпълнение на парични вземания в общ размер на 963,78лв., дължими
по Договор за потребителски кредит №30043259188/7.ІІІ.2020г. като възнаграждение за допълнително
предоставен пакет услуги „Фаст“ –приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредита „Флекси“-
възможност за помяна на погасителния план по искане на кредитополучателя, както и за доп. такса за
извънсъдебно събиране на вземанията. Вземането се твърди като обявено за предсрочно изискуемо.
Жалбоподателят твърди, че с обжалваното разпореждане, произнасяйки се по валидността на клаузите
по ДПК първоинстанционният съд е излязъл извън предоставените му в заповедното производство правомощия.
Като допълнителен аргумент за основателност на възраженията си сочи, че заповедният съд не трябва да прави
такава служебна проверка, тъй като в заповедното производство не се представят доказателства. В подкрепа на
тезата си се позовава и на чл. 143 от ЗЗП, в който е дадена легална дефиниция за неравноправна клауза, като
счита, че предвид липсата на доказателства няма как и предпоставките по цитираната разпоредба да бъдат
преценени единствено от съдържанието на заявлението по чл. 410 от ГПК.
По същество излага съображения за неправилност и незаконосъобразност, твърдейки постановяването
му в нарушение на даденото в т.14 от ДР на ЗЗП определение на правно значимото за изхода на делото понятие
„услуга“ и относно реалното предоставяне на такава на конституирания в производството длъжник. В жалбата се
навеждат доводи, че нищожността на договорните клаузи поради неравноправния им за потребителя характер е
особен вид недействителност, който се откроява от общите и неприложими според него хипотези на
противоречие със закона или добрите нрави.
В заключение се прави искане разпореждането на първостепенния съд да бъде отменено и да бъде
издадена заповед за изпълнение за процесната сума.
Съдът, като прецени доводите, изложени в частната жалба и като взе предвид събраните по делото
доказателства, приема следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК от активно легитимирано лице, поради което е
1
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
При служебно извършената, съгласно чл. 269, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК проверка на обжалваното
разпореждане, въззивният съд намира същото за валидно и процесуално допустимо, а като постановено по
същество на заявеното по реда на чл.410 ГПК вземане за допълнително предоставен пакет услуги- за правилно.
Преценката за допустимост и основателност на производството по чл.410 ГПК е служебно дължима, и
изводима от въведените в заявлението обстоятелства.
В решение на СЕС по дело С-448/17, постановено по въпросите за потребителската защита е отчетено, че
една национална правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, когато не
предвижда такъв контрол за неравноправност на клаузи на етап на издаването на заповедта за изпълнение или
когато предвижда такъв контрол само на етапа на възражението срещу издадената заповед, ако съществува
немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за
тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на
оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на
потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си (вж. по
аналогия решения от 14 юни 2012 г., Banco Espaсol de Crйdito, C-618/10, EU: C: 2012: 349, т. 54, и от 18 февруари
2016 г., Finanmadrid EFC, C-49/14, EU: C: 2016: 98, т. 52). Горното разрешение на общо основание следва да бъде
зачетено и приложено от заповедния съд съобразно разпоредбите на ГПК и по-специално с предвиденото в чл.
411, ал. 2, т. 3, в редакцията му от 24.ХІІ.2019г. Нормата е императивна и задължава заповедния съд да следи за
наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор. Такъв е и
настоящият случай. Оттук следва, че като се е произнесъл по въпроса за неравноправността на клаузата,
вменяваща в дълг на кредитополучателя плащането на възнаграждение за „закупен“ допълнителен пакет услуги,
първоинстанционният съд се е съобразил в максимална степен със законодателната воля, намерила израз в
последните законодателни промени на процесуалния закон.
Самият законодател е вменил такова задължение на заповедния съд, поради което и възражението на
жалбоподателя, с което се отрича компетентността на заповедния районен съд по тези въпроси е неоснователно.
Изводимо от съдържанието на приложения към заявлението ДПК № 30043259188/7.ІІІ.2020г. въззивният
съд намира разпореждането, с което е отказано издаване на заповед за изпълнение на процесното вземане и за
законосъобразно. Като намира за необходимо да посочи, че в приложение на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение липсва доказателство за адресирано и връчено на длъжника уведомление за обявената предсрочна
изискуемост на заявените по реда на чл.410 ГПК вземания.
Сключеният между страните ДПК намира своята правна регламентация в ЗПК(ДВ, бр. 18/2010 г., в
редакция от м.VІІ.2018) Според дадената в чл. 9 ЗПК легална дефиниция, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу поетото от длъжника-
потребител задължение за връщане на предоставената парична сума.
Разпореждането на първоинстанционния съд в частта, с която е отказано издаване на заповед по чл.410
ГПК за дължимост на договорена по споразумение цена за доп. пакет услуги следва да бъде потвърдено поради
следните съображения: Уговореното договора заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги от 1 067,42 лв., т. е. в размер надвишаващ значително размера на предоставените за ползване парични
средства от 900,00лв, противоречи на законовите изисквания и на добрите нрави. Предоставените за тази цена
услуги не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит, в какъвто смисъл е изискването на
императивните разпоредби на ЗПК. Не е посочена и цена за всяка от услугите поотделно, включително и в
споразумението, каквото е изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. На следващо място следва да се отчете и факта, че
заплащането на това възнаграждение е предварително, т. е. същото е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действие на сключения между страните договор, доколкото в уводната част на споразумението е посочено, че
възнаграждението за предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването му,
като изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях. Съгласно приложения погасителен
2
план ответникът е следвало да заплаща в продължение на 24 месеца по 46,41 лв. за нещо, което не ползва.
Задължението за доп. пакет услуги е „разпределено“ към месечно дължимите по кредита анюитетни вноски, по
начин увеличаващ размера на последните и обременяващ длъжника и с дължимата върху тези вноски
възнаградителна лихва. Изложеното налага извода, че заемодателят използва коментираната клауза единствено
като средство за увеличение размера на главния дълг.
Процесното споразумение безспорно е сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
приложим в конкретния случай, тъй като води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Едновременно с това споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
към договора за потребителски кредит е нищожно и поради противоречие с добрите нрави, тъй като
неравноправно се третира икономически по – слабата страна в оборота, като се използва недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг.
По така изложените мотиви, въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Профи Кредит България“ЕООД, ЕИК175074752гр.София против
Разпореждане №3340/1. ХІ.2021г., с което по чгрд №2241/ 2021г по опис на РРС, в образуваното по реда на
чл.410 ГПК производство срещу длъжника Ц. С. Д., ЕГН**********, от гр., Разград е отказано издаване на
заповед за изпълнение на парични вземания в общ размер на 963,78лв., дължими по обявен за предсрочно
изискуем Договор за потребителски кредит №30043259188/7.ІІІ.2020г. като възнаграждение за допълнително
предоставен пакет услуги „Фаст“ –приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредита „Флекси“-
възможност за помяна на погасителния план по искане на кредитополучателя, както и за доп. такса за
извънсъдебно събиране на вземанията Определението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3