Решение по дело №272/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по жалба на Прокуратура на Република България, чрез юрисконсулт М., против Решение №12/14.01.2024 г. на Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите –Пловдив /ТД на НАП-Пловдив, с което е оставена без уважение жалба вх. № 11-00-2204/31.12.2024 г. по описа на ТД на НАП - Пловдив, подадена от Прокуратурата на Република България, срещу разпореждане, издадено на основание чл. 226 от ДОПК с изх. № 11-00-1651#1 от 27.11.2024 г. от И. С. на длъжност главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, с което е отказано да бъде образувано производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК.

Жалбоподателят излага съображения за незаконосъобразност на административния акт и се иска неговата отмяна и връщане на преписката със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Поддържа се, че искането на Прокуратурата на Република България за образуване на производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК е основателно, тъй като в случая претенцията е насочена към събиране на публично държавно вземане.

Претендират се съдебни разноски.

Ответникът – Директорът на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител - юрисконсулт Д., поддържа представеното становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в срок и при наличието на правен интерес, срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, ето защо е допустима.

Съдът установи следната фактическа обстановка:

С издаден Изпълнителен лист /ИЛ/ № 499 от 24.09.2024г. по АНД № 20245300201936/2024г. от Окръжен съд - Пловдив, срещу Т. Н. Л., с [ЕГН], същата е осъдена да заплати на Окръжна прокуратура - Пловдив разноски по досъдебно производство в размер на 41,25 лева.

В ТД на НАП-Пловдив е постъпил ИЛ № 499 от 24.09.2024г. по АНД № 20245300201936/2024г. от Окръжен съд – Пловдив, с искане с вх. № 11-00-1651/09.10.2024г. за образуване на производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК.

По повод това искане е издадено Разпореждане с изх. № 11-00-1651 от 27.11.2024г. на главен публичен изпълнител в при ТД на НАП – Пловдив, с което било отказано да бъде образувано производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК по ИЛ № 499 от 24.09.2024г.

Административният орган е приел, че разноските, направени от държавни органи, не са публични вземания, дори да са присъдени по делата с предмет публично държавно или общинско вземане, тъй като разпоредбата на чл. 162, ал. 2 от ДОПК лимитативно изброява кои вземания имат публичен характер. Прието е, че разноските, възникнали по повод възлагане извършването на определени дейности като експертизи, преводи, юрисконсултско възнаграждение и др. са с частноправен характер и за разлика от публичните вземания, които обичайно постъпват в централния бюджет, разноските по дела, като разход на съответната администрация, (който след успешен завършек на съдебно производство се присъжда в тежест на загубилата спора страна) постъпват в нейния бюджет, поради частноправния си характер и важна последица от това е, че лицата могат да ги търсят по общия граждански процесуален ред.

По жалба вх. № 11-00-2204/31.12.2024г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, подадена от Прокуратурата на Република България, срещу разпореждане изх. № 11-00-1651#1 от 27.11.2024 г., било издадено Решение № 12/14.01.2024 г. /явно е допусната техническа грешка при изписване на годината, която следва да е 2025г./ на Директора на ТД на НАП – Пловдив, с което контролиращият административен орган оставил оспорването без уважение, тъй като правилно, в съответствие с изискванията на приложимия процесуален закон, публичният изпълнител не е уважил искането и е отказал да образува производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК за събиране на изпратения му изпълнителен лист.

Във връзка с установените факти Съдът формира следните правни изводи:

Атакуваното решение е постановено по реда на чл. 267 от ДОПК от материално и териториално компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване процесуалните правила, съдържащ нужните фактически и правни основания.

Страните не спорят по фактите. В случая спорът е с правен характер и се концентрира по приложението на материалното право, в частност публични ли са вземанията, представляващи направени в досъдебно производство разноски от страна на Държавата в лицето на Окръжна прокуратура - Пловдив.

Съгласно разпоредбата на чл. 162, ал. 2 ДОПК публични са държавните и общинските вземания: 1) за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета; 2) за други вноски, установени по основание и размер със закон; 3) за държавни и общински такси, установени по основание със закон; 4) за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи; 5) за паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата, глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата; 6) по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции; 7) по влезли в сила наказателни постановления; 8) за недължимо платени и надплатени суми, както и за неправомерно получени или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от средства на Европейския съюз, включително свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на административен акт, включително финансови корекции, надплатен аванс, надхвърлени процентни ограничения, превишени позиции по бюджета на проекта, кръстосано финансиране, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в националното законодателство и в правото на Европейския съюз; 9) лихвите за вземанията по т. 1 – 8.

Според ал. 4 на чл. 162 от ДОПК, частни са държавните и общинските вземания извън тези по ал. 2.

При тази правна регламентация Съдът намира, че изброяването в чл. 162, ал. 2 от ДОПК действително е изчерпателно. В тази насока е и съдебната практика, така: Решение № 12607 от 27.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7165/2010 г., I о.; Решение № 14895 от 7.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5979/2010 г., I о.; Решение № 868 от 18.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9461/2012 г., VI о.

Горепосоченото, обаче, не определя мотивите на приходния орган за обосновани, тъй като в нормата на чл. 162, ал. 2, т. 6 от ДОПК, с изчерпателното изброяване, са включени изрично като публични държавните и общинските вземания по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции.

Съобразно използвания от законодателя подход по определяне кръга на публичните вземания следва да се отбележи, че те се диференцират както по вид, така и по изпълнително основание. Дефинират се следните по вид категории: задължителни вноски към бюджета - данъци, акцизи, мита, осигурителни вноски и други вноски, установени по основание и размер със закон; вземания за равностойност на публични услуги - държавни и общински такси; вземания с репресивен характер, изхождащи от санкции, глоби, конфискации и отнемане на вещи в полза на държавата; вземания за възстановяване на недължимо платени суми от бюджета - незаконосъобразно извършени осигурителни разходи, платени и надплатени суми, както и за неправомерно получени или неправомерно усвоени средства по европейско и/или национално безвъзмездно подпомагане; вземания с компенсаторен характер – лихви.

Извън посочената група са очертани като публични вземания и вземанията, изхождащи от влезли в сила наказателни постановления, присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции. При тази условна втора група законодателят придава изрично значение на актовете, въз основа на които са установени по основание и размер съответните вземания като ги признава за публични извън посочените в т. 4 – глоби, санкции, конфискации и парични равностойност на отнето в полза на държавата имущество.

За да се разреши правния спор е необходимо да се изясни каква е целта на закона при определяне на вземанията по т. 6 и т. 8 като публични такива.

Целта и значението на разпоредбата на чл. 162, ал. 2 от ДОПК е да се разграничат публичните от частните държавни и общински вземания, във връзка с различията в режима на тяхното събиране. Това разграничение се определя от няколко базови критерия: субектът на вземането, правоотношението, в рамките на което вземането е възникнало и патримониумът, в който следва да постъпи.

Субект на вземанията по чл. 162, ал. 2 ДОПК са публичните взискателни в лицето на Държавата или съответна община. Правоотношението, от което следва да изхожда вземането, без съмнение е с публичноправен характер, било то по предоставяне на услуги, облагане, налагане на санкции в общ смисъл или подпомагане. В част от тези аспекти упражняваната от държавните или общинските органи дейност има изпълнително- разпоредителен характер, а в друга обективира резултата от правораздавателна дейност.

Явно правораздавателната дейност не е административна дейност и почива на принципа на разделение на властите. Именно по тази причина вземанията по т. 6 на чл. 162, ал. 2 от ДОПК са отделени в самостоятелна категория. В рамките на тези правоотношения субектът на вземането участва не като равнопоставен с останалите участници, а като носител на властнически правомощия. Според правилото на чл. 189, ал. 3 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, включително адвокатското възнаграждение и другите разноски за служебно назначения защитник, както и разноските, направени от частния обвинител и гражданския ищец, ако са направили такова искане. Когато осъдените са няколко, съдът определя частта, която всеки от тях трябва да заплати. Следователно се формира извода, че вземането на държавата по чл. 162, ал. 2, т. 6 от ДОПК е определено по основание със закон, а по размер със съответния съдебен акт. Това вземане не се дължи на гражданскоправен субект, а на публичноправен субект и целта му е да се възстановят разходите, които са извършани от държавния бюджет с цел упражняване на изпълнителната и съдебната власт. Тези разходи са извършени от бюджета за конкретни нужди и тяхното възстановяване не е санкция или друг вид репресивно вземане, същите не са и недължимо платени или надплатени, но тяхното връщане в бюджета се налага от спазването и прилагането на законността, доброто финансово управление и осигуряване на непрекъсваемост във функционирането на държавния апарат.

При това положение тези разходи като вземания, присъдени в полза на държавата със съдебен акт, по никакъв начин не мога да бъдат квалифицирани като частни вземания, след като целта им е да обезпечат функциите на публичноправната дейност.

Следователно няма житейска, нито правна логика, вземанията на държавата по чл. 189, ал. 3 НПК да се поставят извън хипотезата на чл. 162, ал. 2, т. 6 ДОПК. Налага се изводът, че вземанията на държавата за разноски по наказателни дела, на основание влезли в сила присъди и приравнените на тях споразумения, подлежат на събиране по реда на ДОПК като публично държавно вземане.

При това положение оспореният в настоящото производство административен акт и потвърденото с него разпореждане следва да се отменят, като на основание чл. 160, ал. 3 от ДОПК преписката трябва да се върне по компетентност на публичния изпълнител за ново произнасяне и предприемане на съответните действия, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Мотивиран от горното, при проверката по чл. 168 от АПК, Съдът намира, че оспореният административен акт и потвърденото с него разпореждане като материално незаконосъобразни следва да се отменят. На основание чл. 160, ал. 3 от ДОПК преписката ще се върне по компетентност на публичния изпълнител за ново произнасяне и предприемане на съответните действия, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода на правния спор претенцията на жалбоподателя за присъждане на съдебни разноски е основателна. Същите се установиха в размер от 100лв. /сто лева/ - юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 143, ал. 1 от АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП) и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП) във връзка с § 2 от ДР на ДОПК.

Воден от горните мотиви Съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение №12/14.01.2024г. на Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив и Разпореждане изх. № 11-00-1651#1 от 27.11.2024 г., издадено от И. С. – главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, с което е отказано да бъде образувано производство по принудително изпълнение по реда на ДОПК по Изпълнителен лист № 499 от 24.09.2024г. по АНД № 20245300201936/2024г., издаден от Окръжен съд – Пловдив.

ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив за ново произнасяне при съобразяване на дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на Прокуратурата на Република България, сумата от 100лв. (сто) лева, представляваща съдебни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.