Решение по дело №15027/2020 на Районен съд - Пловдив

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

№  261835

 

28.06.2021  година, град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, V граждански състав, в публично заседание на    трети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав

                 

                                     РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА

 

при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело №  15027 по описа на съда за 2020  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от  Б.В.Б., ЕГН ********** против „Ай Ти Еф Груп“АД, ЕИК *********, с която  е предявен с правно основание чл. 55, ал.1, т. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на неустойка в договора за паричен заем № *** с дата на първа вноска 21.01.2020 г. е нищожна.  Претендират се и разноски.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил срещу ищеца насрещни искове с правно основание чл. 240 във вр. с чл. 79 ЗЗД,  чл. 86 и чл. 92 ЗЗД за  осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 524,89 лв.- главница по Договор за паричен заем № ***, ведно със законна лихва от 29.12.2020 г., сумата от 25,81 лв.- обезщетение за забава за периода от 22.06.2020 г. до 29.12.2020 г., сумата от 35,86 лв.-  възнаградителна лихва за периода от 22.03.2020 г. до 21.06.2020 г.    и сумата от 291,99 лв.- неустойка за периода от 22.03.2020 г. до 21.06.2020 г. 

  Ищецът сочи, че в качеството на кредитополучател е сключил с ответника в качеството на кредитор договор за паричен заем. По силата на съглашението получил в заем 1 000 лв., като била уговорена възнаградителна лихва от 40,54 %, а ГПР бил 49 %. В договора било посочено, че общата сума за плащане е 1121,51 лв. Съгласно чл. 10 от договора, ако в еднодневен срок от подписването му, ищецът не учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител, то дължи неустойка в размер от 583,98 лв., описана в погасителния план. Общата сума за плащане от 1121,51 лв., заедно с неустойката от 583,98 лв. следвало да се върнат с погасяването на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер от 284,25 лв. за периода от 21.01.2020 г. до 21.06.2020 г.

Ищецът посочва, че по отношение на процесния договор за кредит са приложими императивните правила на ЗПК, като въз основа на тяхното неизпълнение същият е недействителен.

Твърди се, че договорът е недействителен и на основание чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, като се твърди, че в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсата на включване в него на договорената неустойка представлява скрито оскъпяване на кредита. Оспорват се и цитираните по горе клаузи за неустойка като недействителни поради противоречие с добрите нрави. Посочва, че поръчителството е уговорено да бъде учредено в много кратък срок, като се изисква документация, която е невъзможно да се събере в този срок. Сочи се, че неустойката е прекомерна, като същата е предвидена за покриване на разходи, които следва да са включени в ГПР. По изложените съображения сочи, че клаузата за неустойка е недействителна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сочи се противоречие на клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Моли се искът да се уважи. Претендират се разноски.

Ответникът оспорва предявения иск, като неоснователен и недоказан. Твърди, че сключеният договор за кредит № 341050 и Анекс № *** към него са действителни.

Не оспорва, че на 15.10.2019 г. е сключен посочения в исковата молба договор за кредит, а на 21.12.2019 г. е сключен Анекс към договора за кредит. Посочва, че сключването на договора за кредит е по инициатива на ищеца, вследствие на депозирана заявка за кандидатстване. Съгласно сключения между страните Анекс се сочи, че ищецът е получил заем в размер на 1000 лв., която сума се е задължил да върне, ведно с лихва за ползване в размер от 121,51 лв. Погасяването на кредита се посочва, че е уговорено да се извърши чрез заплащане на 6 равни месечни вноски от по 186,92 лв. Сочи, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, като е посочена годишна фиксирана лихва в размер от 40,54 %, както и условията за прилагане. Посочва се, че лихвата е фиксирана, а не плаваща. Оспорва да е налице противоречие с добрите нрави. Възразява срещу становището на ищеца, че уговорената неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерност. В тази връзка посочва, че размерът й е едва 0,32 % от главницата по кредита по 3,19 лв. на ден, като същата се дължи само за периода, за който не е предоставено обезпечение по договора за кредит. Сочи неустойката да изпълнява именно предвидените в закона обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като излага подробни съображения в тази насока. Оспорва твърдението неустойката да е недействителна поради надвишаване на материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че същата да противоречи на чл. 71 ЗЗД. Възразява срещу тълкуването на ищца по разпоредбите на чл. 33 ЗПК, като сочи, че неустойката следва да се отличава от забавата за плащане на паричните задължения, поради и което за нея не важи ограничението.  Цитира съдебна практика в подкрепа на възраженията си за действителност на неустоечната клауза. Моли искът да се отхвърли. Претендира разноски.

Ищецът по насрещните искове сочи, че доколкото счита процесния договор за кредит и анекс за действителни, то следва да получи всички свои вземания, произтичащи от този договор. В тази връзка посочва, че ищецът е заплатил три вноски от общо 6, като е погасил главница в размер от 475,11 лв. и лихва в размер на 85,65 лв. След приспадане на платените суми претендира главница, лихви и неустойки.  Моли исковете да се уважат.

Ответникът по насрещните искове оспорва същите, като сочи, че поддържа изложеното в исковата молба по отношение на недействителността на клаузата за неустойка и на договора за кредит. В тази връзка сочи, че с платените   суми по договора за кредит са погасени изцяло задълженията по него за главница и лихва.  С оглед недействителност на клаузата за неустойка счита, че същата не се дължи, както и обезщетение за забава, доколкото задълженията са платени в срок.

Моли предявените насрещни искове да се отхвърлят. Претендира разноски.

           Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

                Не се спори, че между ищеца и ответника  е сключен договор за кредит и Анекс, по силата на които е предоставена на ищеца в заем сумата от 1000 лв., която е следвало да върне с договорна лихва от 40.5405500 % и заедно с неустойка в размер на 583,98 лв., с погасяване на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 284,25 лв. за периода 21.01.2020 г. – 21.06.2020 г. Договорът за кредит препраща към Приложение № 1, където се сочи, че е отразена общата дължима сума по договора за кредит. В т. 9 от същото е отразен размерът на ГПР – 49.00 %, като са отразени допусканията при изчисляване на размера. В т. 5.6 от договора за кредит е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да бъде учредено обезпечение съгласно договора и общите условия, както следва  поръчителство на 2 физически лица, които следва да отговорят на условията по т. 5.3. -  5.4. от договора за възраст, доход, задлъжнялост, които обстоятелства следва да бъдат удостоверени с официални документи. Друг способ за обезпечаване е предвиден чрез  банкова гаранция в размер на 1121.51 лв. Съгласно т. 5.6. от договора в случай на неосигуряване на обезпеченията в предвидения еднодневен срок, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка, която е посочена в погасителния план. Предвидено е неустойката да се заплаща ведно с вноските по договора за кредит.  Договорът препраща към общите условия, които кредитополучателят е заявил, че е получил и че е запознат с тях, но същите не са представени по делото.

            В приетата по делото справка за извършени плащания от ответника е отразено, че ответникът е заплатил обща сума в размер от 878,55 лв., от която начислена неустойка в общ размер от 291,99 лв., 35,86 лв. -  лихва  и главница в размер от 524,89 лв. и законна лихва върху главницата в размер на 25,81 лв.

            Ищецът по главния иск и ответник по насрещния е представил доказателства за общо платена сума в периода от 22.01.2020 г. до 10.11.2020 г. в размер на 1122,55 лв.

          Между ищеца и  ответника са възникнали правоотношения по договор за  паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. 

          По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

         Съгласно  чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в  чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита;  годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

          В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК)  трябва да се тълкува  в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48  трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски.  Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.

          Не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

            В случая е записана общата дължима сума, но същата не отговаря на посочения ГПР. Предвидено е още при сключването на договора, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 97,33 лева., като общият размер на неустойката, изчислена след умножаване на броя на вноските по размера на всяка вноска,  представлява 58,39 % от предоставената в заем сума. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения (каквото се иска с предявения от дружеството насрещен иск) се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочената в договора обща сума и годишен процент на разходите от 48.69% не отговарят на действителните такива и в тях следва да се включи и сумата за неустойка. Освен това неустойката не е точно определена в договора за кредит и е посочена, като размер едва в погасителния план. В този случай при сключване на договора потребителят не е наясно какъв е размерът на неустойката и дали този отразен в погасителния план съответства на договорения –„3,19 лв. средно на ден, но не повече от 1 % от главницата“.

                Посочването в договора за  кредит на  по-нисък от действителния ГПР, което  представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

               Посочването в договора за  кредит на  по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

            Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК  във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

            С оглед недействителност на целия договор, то недействителна се явява и клаузата за неустойка, поради и което съдът счита, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

            Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и практиката на ПОС: Решения по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/ 2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г.

            Поради това предявените от дружеството насрещни искове за плащане  на неустойка  и възнаградителна лихва са неоснователни. 

            От приетите по делото платежни се установява, че общата платена сума по договора  е в размер от 1222,25 лв., с която сума е погасена, както главницата в размер от 1000 лв., така и възнаградителната лихва в размер от 121,51 лв., поради и което насрещният иск за осъждане на ищеца да заплати главница е неоснователен.

            Насрещният иск за обезщетение за забава е неоснователен, защото не се установява потребителят да е поставена в забава. Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК.

            По отговорността за разноски:

           С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1  ГПК в полза на  ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски  по главния иск, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед отхвърляне на насрещния иск и разноските по насрещния иск. Ищецът претендира разноски за платена държавна такса в размер на  50 лв.,  които следва да се присъдят изцяло.  

            Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.  Неговият размер, съобразно размера на уважения иск, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е на стойност 360 лв. с ДДС по главния иск и 360 лв. с ДДС по насрещния иск, която сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител – адвокатско дружество.  Действително в чл. 2, ал. 3 от цитираната Наредба се предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.  Тази хипотеза касае обаче случаите, в които исковете касаят различни интереси. В настоящия случай, макар и обективно съединени, то насрещните искове са обусловени един от друг, като основанието за уважаването им е отхвърляне на главния иск

Така мотивиран, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Б.В.Б., ЕГН **********,***  против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 че клаузата за неустойка, предвидена в Договор за паричен заем от 15.10.2019 г. е нищожна.

ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86   ДА ЗАПЛАТИ НА Б.В.Б., ЕГН **********,***  сумата от 50 лв.- разноски по делото.

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86    против Б.В.Б., ЕГН **********,***  насрещни искове  за  осъждане на Б.В.Б.   да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД  сумата от 524,89 лв.- главница по Договор за паричен заем № ***, ведно със законна лихва от 29.12.2020 г., сумата от 25,81 лв.- обезщетение за забава за периода от 22.06.2020 г. до 29.12.2020 г., сумата от 35,86 лв.-  възнаградителна лихва за периода от 22.03.2020 г. до 21.06.2020 г.    и сумата от 291,99 лв.- неустойка за периода от 22.03.2020 г. до 21.06.2020 г. 

ОСЪЖДА  „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86  да заплати *** сумата от  общо 720  лв. - адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ по главния и по насрещните искове.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните по делото.

                            

           РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

                                                                                              /Дафина Арабаджиева/

Вярно с оригинала.

ПМ