№ 69
гр. Радомир, 20.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20221730101055 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит № .
г., подписан с ответното дружество „Стик - Кредит“ АД, по силата на който е получила в
заем сумата в размер на 800,00 лева, при ГПР 34,80 % и годишен лихвен процент 30,24 %. В
чл. 27 от договора за кредит било предвидено, че ако кредитополучателят не представи
допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е представено договореното
обезпечение. Съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично
заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищцата била начислена неустойка в общ
размер на 1837,87 лева, разпределена на 24 вноски, всяка от които добавена към дължимата
главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата сума нараснала до
3005,44 лева.
Ищцата изпълнила изцяло задълженията си по договора, погасявайки в срок дължимите
суми по него, в т. ч. и сумата от 50,00 лева, представляваща неустойка по договора.
Счита, че така посочената клауза на чл. 27 от договора, предвиждаща дължимостта на
неустойка, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради противоречие с
нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
Сочи, че поради накърняване на добрите нрави се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение, с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Основната цел на така посочената клауза била
да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.
1
Наред с това, налице било и противоречие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като
търсената неустойка по чл. 27 от договора не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, поради което моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 27 от договор за потребителски кредит № . г.,
сключен между Д. Б. Г. и „Стик - Кредит“ АД поради противоречие със закона и с добрите
нрави.
Моли съда да осъди ответното дружество да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 100,80 лева (след допуснато изменение на иска по реда на
чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща платена без основание неустойка по договор за кредит
№ . г., сключен между Д. Б. Г. и „Стик - Кредит“ АД.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
изразено становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че в
действителност между страните е налице облигационно правоотношение, произтичащо от
договор за кредит № . г., сключен от разстояние. Сочи, че макар ответното дружество да не е
начислявало и събирало неустойка по договора, клаузата за неустойка била валидна и
отговаряла на всички изисквания на действащото законодателство, тъй като същата се
дължала единствено за периода, в който кредитополучателят не е представил обезпечение и
причината за евентуалното ú начисляване била единствено виновното поведение на
кредитополучателя. В случая неустойката не излизала извън присъщите ú функции и имала
стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си по договора. Наред с
това, нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, нито
ограничение за нейния максимален размер, като размерът ú можел да бъде и по-голям от
размера на главното задължение. Дори да се приемело, че същата е прекомерна, следвало да
се намали нейният размер, но не и цялата неустоечна клауза да бъде обявявана за
недействителна.
Ищецът, от своя страна, бил запознат с условията по договора преди същият да бъде
сключен, като е разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в договора изисквания и е съгласно да отговаря солидарно с
кредитополучателя за задълженията му по договора и след това да премине към
подписването му.
С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни
и недоказани.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 27 от договор за кредит № . г., както и да
осъди ответното дружество да ú заплати сумата в размер на 100,80 лева, платена без
основание неустойка по договор за кредит № . г.
Ответното дружество „Стик - Кредит“ ООД, редовно призовано, не изпраща
представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявените искове и моли
съда да постанови решение, с което да ги отхвърли като неоснователни и недоказани.
2
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит № . г., сключен между
„Стик - Кредит“ АД (кредитор) и Д. Б. Г. (кредитополучател), по силата на който кредиторът
е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 800,00 лева, която
кредитополучателят се е задължил да върне на 24 бр. равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 125,23 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са
уговорили на 08.11.2021 г., а на последната – на 08.10.2023 г. Страните са уговорили
следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 30,24 %;
годишен процент на разходите – 34,80 %; общ размер на всички плащания – 1167,57 лева. В
чл. 17 от договора за кредит е предвидено, че кредиторът се задължава да обезпечи
изпълнението на договора с едно от посочените обезпечения, а именно: предоставяне на
банкова гаранция или обезпечение чрез поръчителство, като при неизпълнение на това
задължение дължи на кредитора на основание чл. 27 от договора неустойка в размер 0,9 %
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е представено
уговореното обезпечение.
Видно от приложения по делото погасителен план, дължимата от кредитополучателя
неустойка в случай, че не е осигурено обезпечение, е в общ размер на 1837,85 лева.
По делото е представена и справка за извършени плащания от страна на ищцата по
сключения договор за кредит, от която е видно, че същата е заплатила сумата в размер на
100,80 лева, представляваща неустойка по договора.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите:
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в
размер на 800,00 лева. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
С исковата молба като предмет на процеса e въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна, а именно клаузата на чл. 27, предвиждаща
заплащане на неустойка от страна на кредитополучателя, която следва да бъде обсъдена, за
да се прецени дали действително същата е нищожна, така както се твърди в исковата молба.
На първо място тук следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния
договор с длъжника, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по
които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни
3
потребители. Освен това ответникът нито твърди, нито доказва условията по договора да са
били уговорени с длъжника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите
следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в договора за кредит, според която се дължи
неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посочено в договора
обезпечение, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК Директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В конкретния случай проверката за
кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от длъжника формуляр и след като
му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се изисква да представя обезпечение и да
заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена в погасителните
вноски, ако не осигури такова.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за заявителя да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите ù обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля закона – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
4
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в случая, тъй
като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка на
кредитоспособността на длъжника съгласно чл. 16 ЗПК, заявителят сам щеше да стигне да
заключението, че със същия не следва да бъде сключван договор за кредит преди да бъде
предоставено обезпечението.
Ето защо, съдът намира, че клаузата за неустойка е нищожна, като неравноправна, а от
друга страна противоречи на добрите нрави, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите
следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
По отношение на осъдителния иск за връщане на недължимо платената сума по
нищожната клауза за неустойка, претендирана в общ размер на 100,80 лева, след
изменението на иска, следва да се посочи, че самият ответник представя писмени
доказателства - справка за извършени плащания, от която е видно какви са погашенията по
кредита и от тях за неустойка – 100,80 лева. Макар да липсват представени платежни
документи за тези погашения, справката изхожда от кредитора, като е изготвена от него и
оттук следва да се приеме за достоверно отразеното в нея. Предвид горните съображения,
заплатената неустойка в размера според справката е била платена при начална липса на
основание и ответникът следва да бъде осъден да върне съответната сума на ищцата. След
като въпросната клауза на чл. 27 от договора се явява нищожна, по нея не се дължи
изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане.
С оглед изложеното, предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен в поддържания
му след изменението размер от 100,80 лева.
По разноските:
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие от 07.11.2022 г. е посочено, че ищцата
се представлява безплатно от адв. М. М. от АК - Пловдив, поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за
оказването на безплатна адвокатска помощ. Настоящият състав намира, че в случая са
5
предявени искове за установяване на недействителност на клауза по договор за кредит и
връщане на недължимо платено по тази клауза, като е поискано определяне на адвокатско
възнаграждение за два иска, а въпросът за определяне на минимума на размера на
адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове, произтичащи от един
договор, е даден в актуалната практика на ВКС, която е константна в приложението на чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във връзка с
чл. 38 от ЗА. Съгласно цитираната разпоредба адвокатските възнаграждения за
осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно
цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове (така определение №
146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, определение № 151/06.04.2022 г. по ч. т. д.
№ 526/2022 г. на ВКС и др.).
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да
определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.
2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). В настоящия случай на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г., в редакцията, действала към
момента на сключване на договора, възнаграждението за осъществената безплатна правна
помощ по чл. 38 от ЗА следва да бъде определено за всеки един от двата предявени
обективно кумулативно съединени иска, за които е поискано, в минимален размер, с оглед
фактическата и правна сложност на делото. Така, с оглед цената им, се дължи
възнаграждение в общ размер на 883,79 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по
предявените искове в размер на 123,51 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, съдържаща се в чл. 27 от договор за
потребителски кредит № . г., сключен между Д. Б. Г., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ.
К., обл. Перник и „Стик - Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, поради противоречие със закона и с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Стик - Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б да заплати на Д. Б. Г., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ.
К., обл. Перник сумата в размер на 100,80 лева (сто лева и осемдесет стотинки) - платена без
основание неустойка по договор за потребителски кредит № . г., сключен между Д. Б. Г. и
„Стик - Кредит“ ООД.
ОСЪЖДА „Стик - Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
6
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б да заплати на адв. М. В. М. от АК – Пловдив сумата от 883,79
лева (осемстотин осемдесет и три лева и седемдесет и девет стотинки), представляваща
адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „Стик - Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б да заплати по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на
съдебната власт сумата в размер на 123,51 лева (сто двадесет и три лева и петдесет и една
стотинки), представляваща дължима държавна такса в производството пред настоящата
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
7