№ 21
гр. Р., 25.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20214500500745 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С. Н. Б., ЕГН: **********, с адрес
гр. Р., ул. „Д. чрез адв. И.Д. от АК – Р., със съдебен адрес гр. Р., ул. „Т.,
против Решение № 260574/15.09.2021 г. по гр.д. № 5432/2020 г. на РС – Р., в
частта относно определения срок на наложените мерки за защита спрямо
ответника В. М. АП., ЕГН: **********.
Жалбоподателят счита решението в обжалваната му част за неправилно
поради допуснато нарушение на материалния закон. Счита, че е налице
нарушение по отношение определяне на срок на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1
ЗЗДН, а именно задължаването на извършителя да се въздържа от домашно
насилие. Районният съд определил заедно с другата мярка – по чл. 5, ал. 1, т. 3
ЗЗДН, срок и на двете мерки в размер на 5 месеца, като по отношение на
първата мярка законът не предвиждал срок, поради което определянето на
такъв се явявало незаконосъобразно, тъй като извършителят на домашно
насилие следвало да се въздържа от извършването на такова безсрочно. Освен
това намира, че определения срок от пет месеца по отношение на втората
наложена мярка по ЗЗДН – тази по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, е недостатъчен, като
1
следва да бъде определен такъв около максималния. Районният съд обосновал
определянето на този срок с обстоятелството, че ответникът не извършил друг
акт на домашно насилие и че делото било спряно за период от около пет
месеца и половина. Макар и извършителят да не бил извършил друг акт на
домашно насилие, то това не било от значение за определянето срока на
мерките за защита, тъй като това било нормалното предписано поведение за
ответника, а неспазването на наложените мерки би довело за последица
реализирането на наказателна отговорност по чл. 296, ал. 1 НК. При
определяне на сроковете на мерките за защита, съдът следвало да се ръководи
от вида и интензитета на насилието, поведението на извършителя и неговите
личностни характеристики. Доказано било по делото, че ответникът нанесъл
сериозен побой на пострадалата, като я обиждал, осъществявайки
едновременно акт и на физическо, и на психическо насилие. Поведението на
извършителя също обуславяло налагането на по-дълъг срок на мерките за
защита, тъй като същият отричал съпричастността си към акта на домашно
насилие, опитвал да злепостави пострадалата с твърдения за злоупотреба с
алкохол, вместо да съжали за извършеното и да понесе отговорността си. От
показанията на свидетелите било видно, че ответникът и друг път се държал
агресивно към молителката. Моли за отмяна на обжалваното решение в
частта, с която е определен срок на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН и за
изменението на решението в частта по отношение на мярката по чл. 5, ал. 1, т.
3 ЗЗДН, като срокът на наложената на ответника мярка да бъде увеличен на
осемнадесет месеца. Не претендира разноски за производството.
Ответникът по жалбата В. М. АП., ЕГН: **********, с адрес гр. Р., ул.
„М. чрез адв. Ф.М., със съдебен адрес гр. Р., ул. А., в законоустановения
съгласно чл. 17, ал. 4 ЗЗДН тридневен срок не е депозирала отговор на
жалбата. Вместо това в деня на съдебното заседание е подала молба, в която
сочи, че счита въззивната жалба за неоснователна.
В законоустановения 3-дневен срок насрещната страна В. М. АП., ЕГН:
**********, с адрес гр. Р., ул. „М. чрез адв. Ф.М., със съдебен адрес гр. Р., ул.
А., е подала насрещна въззивна жалба срещу процесното решение, с която
счита същото за неправилно, като го обжалва в неговата цялост. Твърди, че
неправилни били изводите на районния съд, че ответникът по молбата за
защита е осъществил акт на домашно насилие спрямо молителката, а
твърдените в молбата обстоятелства не били доказани по категоричен начин
2
така, както изисквал законът. В условията на евентуалност, ако въззивният
съд приеме, че е налице осъществен акт на домашно насилие, моли
наложените спрямо ответника по молбата за защита мерки да бъдат
определени за срок от максимум 12 месеца, считано от датата на издаване на
заповедта за незабавна защита, тъй като при потвърждаване на
първоинстанционното решение мерките щели да действат за срок от общо
около 18 месеца, който бил максимален по закон. Поисканият от молителя
във въззивната жалба срок от осемнадесет месеца, считано от влизането на
решението в сила, противоречал на закона, защото така мерките на практика
щели да бъдат приложени за срок от две години и шест месеца, защото от
издаването на заповедта за незабавна защита е щяло да измине още една
година. Моли за отмяната на обжалваното решение, в условията на
евентуалност за определяне на мерки за защита за срок до дванадесет месеца,
считано от датата на издаване на заповедта за незабавна защита. Претендира
разноски за производството.
В съдебно заседание процесуалният представител на молителката С.Б. –
адв. И.Д., взема становище за неоснователност на насрещната въззивна
жалба, тъй като в производството били събрани достатъчно доказателства за
това, че актът на домашно насилие спрямо доверителката му е бил извършен
от ответника по молбата.
Окръжният съд намира, че въззивните жалби са подадени в съответните
законоустановени срокове от процесуално легитимирани страни срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите се явяват
процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледани по същество, от двете въззивни жалби тази, подадена от
С.Б., се явява ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
От доказателствата по делото, включително и от представената
декларация за извършено домашно насилие по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, става ясно,
че на 22.11.2020 г. ответникът по молбата В. М. АП. осъществил акт на
домашно насилие спрямо молителката С.Б., изразяващ се в агресивно
поведение, последвано от нанесен побой, съпроводен със заплахи,
включително и за живота на пострадалата. Това се потвърждава от
3
показанията на разпитаните свидетели Г.Р.Ж. и И.С.С., както и от
представеното съдебномедицинско удостоверение.
Неоснователни са твърденията в насрещната въззивна жалба, че не е
осъществен акт на домашно насилие спрямо молителката Б.. В
производството по ЗЗДН при представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН,
съдът на основание чл. 13, ал. 3 ЗЗДН може да издаде заповед за защита и
само въз основа на представената декларация, ако няма други доказателства.
С други думи, доказателствената тежест тук е обърната и реално ответникът
по молбата следва да докаже, че актът на домашно насилие не е бил
осъществен, като доказателства в тази насока не са били ангажирани.
Единствено е бил поискан разпитът на св. М.И.Б., който за деня, когато е
извършен актът на насилие спрямо пострадалата, заявява, че молителката
употребила значително количество алкохол и нападнала ответника вербално,
а като била близо до вратата на терасата залитнала и ответникът я хванал за
раменете. Показанията на този свидетел в тази им част обаче не могат да
бъдат кредитирани, доколкото пресъздават казаното му от ответника, което
от своя страна е житейски нелогично предвид обстоятелството, че по делото
има приложено съдебномедицинско удостоверение, доказващо наранявания
по долна устна, долен ляв крайник и странична дясна повърхност на корема,
които очевидно не могат да бъдат получени само от едно хващане за раменете
и които констатации на лекаря потвърждават по-скоро тезата на молителката
и заявеното от св. Жейнова и Стефанова за осъществен акт на домашно
насилие спрямо нея.
По отношение изложения в подадената от С.Б. въззивна жалба довод за
незаконосъобразно определяне на срок на мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т.
1 ЗЗДН, настоящият въззивен състав намира жалбата за основателна в тази
част. Действително разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗЗДН изчерпателно изброява
по отношение на кои мерки може да бъде определян срок и това са тези по чл.
5, ал. 1, т. 2, 3 и 4. Мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН в този смисъл не е
обвързана със срок като липсва правомощие на съда да определя такъв,
защото същата мярка важи ex lege за неограничен период от време. От така
формулирания диспозитив на обжалваното решение се остава с
впечатлението, че районният съд е определил срок и на двете мерки за
защита, използвайки множествено число при определянето на срока на
„наложените мерки“, без изрично да е посочвал, че срокът евентуално се
4
отнася само за мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, поради което решението в
частта, с която е определен срок за мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН се явява
неправилно и подлежи на отмяна.
Колкото до развитите и в двете въззивни жалби доводи за неправилност
на определения срок от пет месеца по отношение на мярката за защита по чл.
5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, настоящият съд намира същите за неоснователни. От
събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че мярката
за защита спрямо ответника по молбата следва да бъде за максимално
предвидения от закона срок. Както от свидетелите на молителката, така и от
разпита на свидетеля на ответника по молбата става ясно, че страните са били
в обтегнати отношения още от преди акта на домашно насилие. Изявените в
жалбата на С.Б. доводи за липса на критично отношение на извършителя на
домашното насилие, липса на признание за осъщественото от него деяние или
опити да „злепостави“ молителката не могат да бъдат тълкувани в негова
вреда, доколкото ответникът по молбата осъществява своето право на защита
по така повдигнатото му „обвинение“ в извършване на домашно насилие и не
следва да бъде санкциониран по-тежко, защото е изградил своя защитна теза.
Следва да се вземе предвид и поведението на ответника така, както е заявено
в молбата за защита и потвърдено от показанията на св. Стефанова, че
същият в присъствието на свидетелката след извършването на акта на
домашно насилие е помолил да дойде да си вземе личните вещи от съвместно
обитаваното от двете страни жилище към него момент, като е бил допуснат и
не е извършвал друго посегателство спрямо молителката. Самият факт, че
ответникът е поискал разрешението и е решил след тази конфликтна
ситуация да се премести да живее на друго място води до извода, че същият е
осъзнал постъпката си и последиците от нея, като е искал да предотврати
друга конфликтна ситуация, което говори за известна степен на критичност
по отношение на извършеното деяние. От разпитите на св. Стефанова и св.
Боянов става ясно, че ответникът е подпомагал финансово молителката, като
и двете страни са се съгласили производството по делото, тогава висящо пред
първа инстанция, да бъде спряно. През това време по отношение на ответника
са действали наложените със заповедта за незабавна защита мерки по чл. 5,
ал. 1, т. 1 и 3 ЗЗДН, като същият не е извършил акт на домашно насилие. Тези
обстоятелства са били правилно преценени от първата инстанция като
настъпили в хода на делото и са взети предвид при постановяване на
5
решението на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
По отношение насрещната въззивна жалба доводите за определяне на
срок на мерките за домашно насилие не по-дълъг от дванадесет месеца,
считано от датата на издаване на заповедта за незабавна защита, са
неоснователни. Следва да се отбележи, че не е в правомощието на съда да
определи началото на действие на мерките за защита от домашно насилие,
постановени с финализиращия акт в съответната инстанция, а именно с
решението. Същите имат действие от момента на постановяване на
решението, т.е. подлежат на незабавно изпълнение – чл. 17, ал. 3 и чл. 20
ЗЗДН. Освен това, съгласно чл. 19 ЗЗДН заповедта за незабавна защита има
действие до издаване на заповед за защита, т.е. няма законово уредена
възможност съдът да постави началото на действието на заповедта за защита
от момента на издаване на заповедта за незабавна защита, тъй като
последната действа до издаването на първата. Така определеният срок от пет
месеца, който, съобразно гореизложеното, важи само за мярката за защита по
чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, е започнал да тече от момента на постановяване на
решението и издаването на заповедта за защита, като същият е достатъчен,
съобразно събраните по делото доказателства и извършената от настоящата
инстанция преценка на обстоятелствата, да осъществи възпираща и
превантивна функция спрямо извършителя на домашно насилие.
Определянето на по-малък срок не съответства на характера и интензитета на
извършеното деяние – нанасяне на побой с удари по тялото, попаднали
едновременно на няколко места, придружен с обиди и закани за живота на
пострадалата. В същото време този срок отчита и обстоятелството, че
ответникът по молбата в продължение на около половин година е бил с
наложени мерки за защита по силата на заповедта за незабавна защита, така
че определянето на по-дълъг от посочения от районния съд срок би се
явявало неоправдано завишена форма на държавна принуда.
Поради гореизложените съображения обжалваното решение следва да
бъде отменено в частта, с която районният съд е определил срок от пет
месеца по отношение мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, като,
респективно, издадената по силата на първоинстанционното решение заповед
за защита следва да бъде обезсилена в тази част. Първоинстанционното
решение на страда от твърдените останали пороци в двете въззивни жалби,
поради което по отношение на останалите доводи същите следва да бъдат
6
оставени без уважение. Изцяло без уважение следва да бъде оставена
насрещната въззивна жалба на ответника по молбата В.А..
Предвид изхода на спора разноски за настоящата инстанция не следва
да бъдат присъждани. Жалбоподателката С.Б., чрез адв. И.Д., изрично е
посочила, че не желае присъждането на разноски за производството, а на
насрещната страна – В.А., предвид неоснователността на въззивната жалба
такива не се дължат, макар и да са поискани. Принципно при подаването на
въззивните жалби районният съд не е бил длъжен да иска предварителното
внасяне на държавни такси за тях, по аргумент от чл. 17, ал. 2 ЗЗДН, но тъй
като това е сторено липсва необходимост Окръжният съд да се произнесе с
осъдителен диспозитив спрямо всяка от страните да заплати дължимата
държавна такса за въззивното производство.
Мотивиран така, Р.нският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260574/15.09.2021 г. по гр.д. № 5432/2020 г. на
РС – Р., В ЧАСТТА, с която е определен срок на мярката за защита по чл. 5,
ал. 1, т. 1 ЗЗДН „задължаване на извършителя да се въздържа от извършване
на домашно насилие“.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260574/15.09.2021 г. по гр.д. №
5432/2020 г. на РС – Р., в останалата част.
ОБЕЗСИЛВА издадената въз основа на Решение № 260574/15.09.2021
г. по гр.д. № 5432/2020 г. на РС – Р. Заповед за защита № 260004/15.09.2021 г.
В ЧАСТТА, с която е определен срок на мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1
ЗЗДН „задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на
домашно насилие“.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7